1234 г. пр. Хр. - 106 г. сл. Хр.  ГЛАВА II Подземната цивилизация

Траките

Те не вярват, че умират. 
Херодот1

Не стига, че завладели Велика България на Батбаян, хазарите започнали да нападат и Аспаруховата България.

На хан Аспарух тази работа му омръзнала и през пролетта на 700 година се дигнал на поход срещу хазарите - не само да ги прогони надалеч, но и с тайната мисъл да освободи старото си отечество и да го присъедини към новото.

Преследвал той хазарите до делтата на Дунава и отвъд делтата, отвъд Днестър и Днепър, чак до Азовско море, целунал земята на Старата Велика България и там, в степта на север от морето, се завързало голямо сражение. Старият хан, както винаги, се биел начело на войската си, съсякъл мнозина хазари с меча си, но тежко копие пронизало ризницата му. Случило се това недалече от гроба на баща му хан Кубрат.

Синът му Тервел го погребал набързо в степта край Днепър и с оцелелите войници се изтеглил на юг към Дунава - към България.

Всъщност, за този хан Тервел в старите хроники се споменава чак през 704 година, така че докато сянката му броди безмълвно из мъглата на вековете, да видим какво правят племената и народите, които Аспарух завари на Балканския полуостров.

Аспарух заварил тук два големи народа: тракийския и славянския. Тракийският народ си отивал, славянският току-що бил дошъл.

Бащата на историята, Херодот, пише:

Тракийският народ, след индийския, е най-голям от всички народи на света. Ако беше обединен, той би бил непобедим и най-могъщ. Но той е неспособен за такова обединение и поради това е слаб народ.

Дали този многоброен народ се е зародил тук, на полуострова, или е дошъл отнякъде - не се знае. Някои предполагат, че и траките - като прабългарите - са пришълци откъм Тибет и че те са донесли оттам имената на Мадара, Тунджа и Шипка.

През 1972 година край Варна беше направено сензационно откритие: беше разкопан енеолитен златен некропол от началото на IV хилядолетие (3800 година) преди Хрис­та; в няколко от гробовете, наред с многото златни накити - златни гривни и стотици златни мъниста от нанизи, са намерени златни диадеми и скиптри, което говори за съществувала преди 6000 години държавност по нашите земи; открити са и два празни гроба със символично погребение: вместо починалите са поставени погребални глинени маски със златни украшения - това са първите погребални маски в човешката история.

Отначало се смяташе, че това е пратракийски некропол, но се оказа, че това е некропол от неизвестна цивилизация - най-старата в Европа, появила се край Черно море едновременно с цивилизациите край Нил и Месопотамия, изпреварвайки с две хиляди години следващите цивилизации на европейския континент. Тази загадъчна цивилизация край Варна също така загадъчно изчезнала през същото IV хилядолетие преди новата ера.

Тъй или иначе, в края на IV хилядолетие преди новата ера по нашите земи - между Карпатите и Егейско море - вече шетали 77 тракийски племена: мизи, тризи, теризи, кробизи, одриси, гети, денталети, койлалети, кикони, пеони, мигдони, дерони, едони, бистони, ситони, крестони, тини, витини, медовитини, абанти, одаманти, бисалти, даки, дий, сатри-беси, травси, трали, сири, сери, серди, саи, дерсаи, пайти, панеи, сапеи, нипсеи, дерсеи, тилатеи, пикти, долонки, тимахи, меди, димензи, ордесензи, уздицензи, апиарензи, оболензи, ойтензи, пиценси, трери, пиери, дигери, меландити, троглодити, апули, транипси, мелинофаги, бени, скирмиади, дрои, скайбои, бриги, фриги, бебрики, бастарни, асти, апсинти, агриани, роксолани, кайни, кени, кебрени, мадуатени, корпили, корели, корали, трибали... и всяко тракийско племе враждувало с другите тракийски племена - по-жестоко, отколкото с чуждите; освен това те владеели до съвършенство изкуството да пият вино и да устройват пиршества - както твърди пак бащата на историята: да се стои без работа смятали за чудесно, да се обработва земята - за унизително, да се живее от война и грабеж - за най-добро.(Защо се чудим на кого сме се метнали?)

О, те обичали музиката и поезията, неслучайно сред тях тук, в Родопите, 5 века преди Омир2, по времето на Мойсей3 се родил най-великият певец на всички времена Орфей, който можел да разплаче с песните си камъните, под звуците на лирата му зверовете танцували, а дърветата му пригласяли с шепота на листата си като щрайх на оркестър...

Върховното божество на траките била Великата богиня-майка, олицетворяваща Земята и Космоса, богиня на вечния кръговрат - на зачатието, на умирането и на възраждането; тя е многолика и многоименна: Бендида, Зеринтия, Хипта, Миза; за гърците е Хера, Артемида, Атина, Хестия, Хеката; за римляните - Кибела; многоименна означава, че е безименна, защото истинското й име е сакрална тайна (както е табу и името на християнския Бог-Отец); след самозачатието си тя ражда Слънцето, с което след това се съвъкуплява многократно; името на бога Слънце също е табу, макар че и той има много прозвища: Збелсурд, Залмоксис, Загрей, Сабазий; гърците го наричат Дионис.

В Източните Родопи, недалече от град Кърджали, край село Женда има една пещера, наречена Утроба, тя е била храм на Великата богиня-майка - там зримо се осъществявал половият акт на Богинята-майка със Слънцето.

Отворът на пещерата, гледащ на юг, прилича на зейнал женски полов орган, а дълбоката 22 метра пещера е увеличен модел на влагалище и матка, по тъмнозелените мъхове се стича вечна слузеста влага, а в самия край е издълбана полукръглата ниша на свещения олтар.

Точно в 12 часа през тесен процеп слънцето прониква в тъмната утроба, снопът слънчеви лъчи прилича на огромен светлинен фалос, с приближаването на нощта, когато слънцето слиза все по-ниско над хоризонта, фалосът прониква все по-дълбоко, все по-дълбоко във влагалището, а в деня на зимното слънцестоене - на 22 декември в 12 часа по обяд слънчевият фалос стига до дъното на матката - до свещения олтар и, казват, в този миг околността се огласяла от мощния стон на божествения оргазъм.

Пак в Източните Родопи, недалеч от Момчилград, съвсем наскоро бе открит мавзолеят на Орфей, издигнат върху огромна скала; предполага се, че там, на върха на скалата, под голото небе е бил гробът на митичния певец и прорицател.

Царят жрец Орфей казвал, че е син на Слънцето и на Земята, затова гробът му неслучайно бил изсечен горе, над бездънната пропаст, на самия връх на скалата, олицетворяваща Великата богиня-майка - колкото се може най-високо до бога Слънце.

За разлика от други религии, траките считали душата и тялото за неразделни, грижите за душата и за тялото при тях били еднакви, те казвали, както свидетелства Платон4:

Очите не могат да бъдат излекувани, ако не се излекува главата, нито пък главата, ако не се излекува тялото, но и тялото на свой ред не може да се излекува освен заедно с душата; те не вярвали в прераждането на душата в друг образ (в друг човек или в друго животно - като будистите), нито пък, че душата напуска тялото (както е при християните) - те вярвали във възраждането на душата и на тялото в същия образ.

Те не вярват, че умират - пише Херодот, те вярвали, че мъртвите не умират, а че слизат в царството на подземния свят, там боговете ги поканват да седнат, поднасят им празничен пир и ги оставят да пируват вечно, увенчани с венци.

Земният живот за тях е бил ако не наказание, то скучен и кратък епизод от живота им, преддверие към другия, към вечния живот, затова те пропилявали земния си живот в удоволствия, веселби и войни, смъртта за тях е била врата къмоня свят, където ще отидат обаче не само душите им, те не допускали такава абстрактност, те вярвали, че ще преминат отвъд целите - телом и духом - и че там започвал вечният пир; това обяснява тяхната безумна храброст, те са загивали ако не с радост, поне без жал.

Възраждането се постигало чрез усъвършенстване, крайната цел на усъвършенстването било обезсмъртяването.

Но това не е пасивната надежда за задгробното безсмъртие на душата, напуснала тялото - Орфическите или Дионисиевите мистерии са всъщност обреди, чрез които траките приживе постигали обезсмъртяване на душата и на тялото едновременно чрез сливането си с бога.

Пътищата за сливането с бога били два: таен и явен, царски и плебейски.

По тайния път човекът достигал бога, по явния път богът се вселявал в хората. Тайният обред се упражнявал от посветените индивидуално, явният обред бил масов - за непосветените.

Посветените в тайното учение на Орфей достигали бога чрез самоусъвършенстване, достигали го сами.

Как точно е ставало това, какъв мистериален обред са изпълнявали, ще си остане вечна тайна, тъй като посветеният е давал смъртен обет да мълчи.

Вероятно това е ставало с помощта на музиката и поезията. Нека не забравяме, че Орфей е омагьосвал с песните си не само хората, но и животните и най-важното: одушевявал е неодушевената природа - растенията му пригласяли, камъните плачели.

В нас, съвременните хора, сетивата до голяма степен са атрофирали, в думите чуваме само смисъла им, но известно е, че думите въздействат и извън смисъла си, въздействат не само на този, който разбира смисъла им.

Това може да усетите, ако слушате пеене на неразбираем за вас език или ако слушате стихове в изпълнение на добър актьор - увлича ви звученето, забравяте да следите смисъла.

Това извънсмислово ирационално въздействие на изкуството още по-добре личи при музикантите - наблюдавайте някой цигулар по време на концерт: при върховите моменти на изпълнението си той не е на себе си, той е извън себе си, той е другаде, извън реалността, в този момент за него реалността не съществува, музиката го извежда извън и над реалността.

Нещо подобно е ставало с упражняващите индивидуално орфическите мистерии. Не е случайност, че основателят на мистериите в Елевсин е бил Евмолп (което буквално значи „хубаво пеещ"), който според легендите е внук на Орфей.

Късен отглас на индивидуалната мистерия може би е стигналият до наши дни нестинарски танц върху огън. Жената, която ще танцува върху огъня вечерта, започва подготовката си от сутринта - тя бавно се самовглъбява, самохипнотизира, използвайки молитви или ритмизирани, често лишени от всякакъв смисъл думи, и когато излезе на мегдана пред огъня - тя вече не е на себе си и спокойно влиза в жарта.

Тук не става дума да постигнеш анестезия, обезболяване чрез изключване на нервната си система, за да не усещаш огъня, нестинарката се изключва не само духом, но и телом - краката на нестинарката нямат следа от докосване до жарта, защототя не е там.

Кръгът от жарава е проекция на Слънцето върху Земята, върху тялото на Великата богиня-майка, и танцуващият върху Слънцето, пречиствайки се чрез огъня на смъртта, потъва в тъмната утроба на Богинята-майка, откъдето ще се възродиотново - но вече бог.

Ако нестинарският танц върху огън е отглас от мистерията на посветените в орфическия култ към Слънцето и Великата богиня-майка, то кукерите са сигурно ехо на прочутите дионисиеви мистерии, в които са участвали непосветените, но вярващи; маските при всички магически ритуали са задължителни, защото маската те освобождава от твоята същност, ти не си ти, маската отприщва духа ти, задушаван от земни съображения и комплекси, улеснява освобождаването на духа от материята; в масовите мистерии е бил необходим водач (шаманът при прабългарите, белият кукер при днешните кукери?), който се довеждал до състояние на свръхконцентрация - както лупата събира слънчевите лъчи, превръщайки ги в изгаряща точка, той съсредоточавал в себе си всички свои и чужди духовни енергии и вдъхвал дух в мъртвите думи (обикновено думи, лишени от смисъл: тогавашното „ Сабой! Сабой!" или днешните „хоп-па!" и „ и-ху!" - вероятно това са ключови думи, отключващи подсъзнанието); повтаряйки неистово тези думи, шаманът, предрешен като Дионис - скрил човешкото си лице зад животинска маска й покрил човешкото си тяло с животински кожи, повеждал след себе си непосветените, танцувайки под неудържимо ускоряващия се ритъм на тъпаните и звънците - както го описва Еврипид5:

Дионис, който с тирсове,
 обгърнат в кожи на кози,
 в горите на Парнас, 
подскачайки, танцува.

(Маската в древногръцката драма се подразбира, а щом кожите са на кози, тя ще да е била с рога - цялото това описание сякаш е направено на нашите кукери, особено на белия кукер в Странджа.)

Не е тайна, че за да улеснят екзалтацията си, участващите в дионисиевите мистерии пиели питиета, пораждащи халюцинации (или си пиели чисто вино), дишали опияняващи миризми, нахлузвали и те животински маски върху лицата си и животински кожи върху телата си - за да се освободят от себе си! - и танцувайки под лудия ритъм на тъпаните и на звънците, викайки след шамана „Сабой! Сабой!" (дали са викали името на бога Сабазий, или името му е произлязло от този вик?), те изпадали в екстаз и в разгара на опиянението, във върховата точка на масовия транс космическото тяло на бога се вселявало във всеки от тях - и така, обладани от бога, те политали над реалността.

Това, поради неразбиране, гърците наричали осъдително дионисиеви оргии.

Подобно единение с Бога се мъчат да постигнат будистите и християните чрез аскетизъм и съзерцание.

(Тъй наречените исихасти чрез пълно мълчание и съсредоточаване „виждат" таворската светлина - светлината, излъчвана от Исус при възнесението му от планината Тавор - и чрез тази светлина осъществяват контакт с Бога.)

Траките практикували по-веселия и жизнен вариант.

Затова напъните да се изкара Орфей мрачен пророк като Мойсей или аскетичен предтеча на Исус, сигурно са благородни, но са грешни.

Впрочем и самият Исус не е бил аскет, както сам казва: „Мене ме упрекват, че ям и пия с митари и грешници. Йоан Кръстител нито хляб яде, нито вино пие, а казват: бяс има. Син человеческий яде и пие, а казват: ето човек многоядец и винопиец ".

С това може би Исус се приближава до Орфей, а не Орфей до Исуса - такъв, какъвто го измисля по-късно Па­вел.

По-делничен и по-масов отглас на дионисиевите оргии е днешният празник на лозарите, тъй нареченият Трифон Зарезан, празнуван на 1/14 февруари - мъжете отиват да зарежат лозите, поливат с червено вино земята (червеното вино е течно слънце, което опложда Великата богиня-майка), окичват главите си с венци от лозови пръчки, след което се отдават на весело пиянско буйство.

(Нашата църква, мъчейки се да прикрие езическите празници, ги прекръщава, но в случая неизвестно защо този весел празник е нарекла на свети Трифон - човекът си е мъченик, бит до смърт заради вярата си по времето на император Деций Траян, отгоре на всичко глътка вино не е кусвал.)

Любим бог на траките бил не случайно богът на виното Сабазий, наречен после Дионис.

Неговото главно светилище, известно в целия древен свят, се е намирало в Родопите, недалеч от Кърджали, гдето сега са руините на открития неотдавна свещен град Перперикон - тук, на самия връх на голите канари, се издигал храмът на Дионис.

Това светилище е съществувало още през XVIII век пре­ди новата ера, а през XI век (пак преди новата ера) се превръща в средище на тракийския орфически култ.

В това прорицалшце на Дионис - пише Херодот - жрица дава предсказания точно както в Делфи, няма нищо различно.

Имало обаче нещо различно и различното било, че в светилището на Дионис се гадаело по пламъка на виното.

В центъра на кръглата зала без покрив, върху огромния кръгъл каменен олтар, който се извисява на 3 метра над пода, горял вечен огън, жрицата се изкачвала по каменните стъпала до олтара, плисвала върху жарта вино и по височината на лумналия към откритото небе огън и по формата на пламъците гадаела съдбата на питащия.

(С доста силен градус ще да е било тракийското вино, щом не угася огъня, а избухва в пламъци!)

Тук, по дългия проход, изсечен сред скалите, по издяланите в канарата стъпала, през 334 година преди Христа, на път с войските си за Азия, към върха, където се намирало прорицалището, бавно се изкачвал Александър Велики; когато стигнал до кръглата зала с олтара, той паднал на колене пред жрицата и я запитал за съдбата си; тя плиснала виното върху огъня, горящ върху олтара, огънят изсъскал, вместо пламъци избухнал дим и се издигнал нагоре над върха на светилището чак до небето, затъмнявайки слънцето; пророчицата дълго гледала дима и рекла:

- Ще завладееш целия свят, Александре, но ще умреш самотен като куче.

Което и станало.

Траките били едри и червенокоси, със сини очи; ако не загинели на бойното поле, живеели по сто години - нещо изключително рядко в ония времена.

Пръв Омир споменава за тях в „Илиадата”:

Там накрая са и новодошлите траки.. 
Между тях е царят им Рез, синът на Ейоней..
Видях аз конете му много красиви и едри: 
по-бели от сняг и от вихър по-бързи. 
Колесницата му е със злато и сребро украсена.
Той самият е в огромни блестящи от злато доспехи, 
прекрасни за гледане. Не подхожда на 
смъртни мъже такива доспехи да носят. 
Достойни за тях са само боговете безсмъртни.
(„Илиада", песен Х)

Било е това през XIII век преди новата ера. Траките участвали в Троянската война на страната на Троя не случайно - троянците са трако-фриги, преселили се векове преди това в Мала Азия; на бойното поле пристигнал не само Резос с племето си, пристигнали още племената на Акамант, Пейрой и Пирехъм, тракийският вожд Астеропей се сражавал не с кого да е, а с Ахил, а царят жрец на киконите Марон нападнал Одисей при завръщането му към Итака.

Макар че, ако вярваме на митовете и на старите историци, Одисей бил син на тракиец - Лаерт, а Ахил е син на тракиеца Пелей, Лаерт и Пелей са сред аргонавтите, тръгнали да търсят Златното руно заедно с Орфей.

Тъй наречените ахейци, воюващи срещу Троя, са потомци на пелазгите, които основали Микена - а пелазгите са предци и на траките; въобще излиза, че и Троянската война си е била война на траки срещу траки.

Гърците по онова време ги няма, те се явяват 3 века след Троянската война, някъде около Х век преди новата ера и наследяват от тракийците, живеещи в Елада, митологията и боговете им; светилището в Делфи е било тракийско светилище, орфическите мистерии в Елевсин край Атина, както вече казахме, са основани от Евмолп, син на Музей, който пък бил син на Орфей - както пише бащата на географията Страбон6: Атиняните приели тракийските свещенодействия, но, разбира се, прекръстили боговете: богът на виното Сабазий станал Дионис, Великата богиня-майка станала Хера, богът на гръмотевиците Збелсурд станал Зевс, богинята на лова Бендида станала Артемида...

По-късно римляните пък прекръстват Зевс на Юпитер, Афродита на Венера, Арес на Марс, Посейдон на Нептун, Ар­темида на Диана и т.н.

Цялата тъй наречена древногръцка и цялата римска митология са модификации на тракийската митология, траките завещават своя пантеон на следващите дохристиянски европейски цивилизации.

И тук се изправяме пред неразгадаемата загадка - траките не са оставили нито дума за себе си!

Може би от мързел или от безгрижие, или поради непрекъснатите войни и веселби не им е останало време да си измислят азбука?

Една толкова високо развита цивилизация, с толкова сложна, персонифицирана и сюжетна митология е нямала писменост?

(Подминавам мълчаливо слуховете, че гърците са присвоили азбуката си от траките, както и боговете им...)

Нека обаче отново си спомним парадоксалния ритуал на траките: когато се раждал човек - посрещали го с плач, когато умирал - изпращали го с веселие.

И при други народи е съществувал обичаят заедно с мъжа да погребват и любимата му жена, но това бил трагичен дълг, а при траките жените на мъртвеца се биели коя да бъде погребана заедно с него!

Това не е било само от любов - а възможност по-скоро да се отиде на оня свят.

Ако траките са правели нещо трайно, нещо красиво, то не е било предназначено да остане след тях тук, на тоя свят - то е било предназначено да замине заедно с тях на оня свят, затова най-съвършените техни произведения на изкуството намираме не другаде, а в техните гробници, всичките тези златни съдове и украшения са били предназначени за безконечния подземен пир - тук, на земята, траките създавали своята подземна цивилизация.

Само върху територията на днешна България има над 20 000 тракийски надгробни могили, стърчащи сред полетата „като гърди на огромни жени, легнали по гръб в езерата на залезите ".

Повечето от гробниците са ограбени отдавна, продължават да ги ограбват и сега, разбиват ги с кирки и лопати, с булдозери и фадроми.

През 1944 година археолози стигат случайно до вратата на една такава гробница край Казанлък, отварят я, запалват вестници вместо факли и занемяват: из полумрака от стените и купола на гробницата прогледнали прочутите днес по цял свят стенописи на Казанлъшката гробница - лудо препускащи колесници, сражаващи се воини, сластни флейтистки, пируващи мъже и жени...

След това започва поредица от открития на гробници и съкровища - гробницата при Свещари, тракийският култов център при Старосел с храма на цар Ситалк, Александровската гробница храм, чиито стенописи съперничат на Казанлъшката гробница; съкровището от Вълчитрън, Панагюрското съкровище, съкровището от Рогозен...

Където и да копнеш по нашата земя, ще изкопаеш златни чаши, фиали и ритони, монети и пръстени, златни човешки глави и глави на елени (неслучайно митичният владетел на траките цар Мидас превръщал в злато всичко, до което се докоснел), шлемове и мечове, великолепно изрисувани вази и амфори...

Светът бе удивен от блясъка на една непозната цивилизация - подземната цивилизация на траките.

За траките словото било сакрално - връзка с боговете: уста в ухо; словото е табу - то не бивало да се записва, да се материализира - боговете не пишат!

Затова Орфей не е записал песните си, а и песните на Омир някой друг е записал след това; и Сократ не е записвал беседите си, Исус също не е записал нито една своя дума.

Записаната дума е мъртво отражение на живата дума, записаната дума няма магическо въздействие, записаната дума е като препарираната птица - не лети.

Нищо чудно тогава, че заедно с всички други свои съкровища, предназначени за отвъдния свят, траките са отнесли със себе си и най-скъпоценното си - отнесли са своето слово в подземното царство, а тук на земята оставили презрителното си мълчание...

(Че траките не са искали да пишат подсказва и фактът, че сред безбройните други археологически находки в техните гробници са намерени само няколко кратки надписа на гръцки или с гръцки букви.)

Траките се опитали да създадат държави, но това били държавици на отделни племена и съществуването им било мимолетно.

Най-могъща държава успял да създаде царят на одрисите Терес през 480 година преди новата ера;

синовете му Спарадок и Ситалк подчинили бесите, пеоните и други тракийски племена и разширили границите на Од­риската държава от Егея до Дунава и от Босфора до Сердика; редуват се Севт I, Амадок Iи Севт II, след тях за краткоХебризелм, свален чрез преврат през 383 от силния цар Котис I, но след като и той е убит от заговорници през 359 г. преди новата ера одриската държава се разцепва на три и става лесна плячка на Филип Македонски.

След смъртта на Александър Македонски Севт ІІІ възстановява одриската държава, основава нова столица, на която дава своето име - Севтополис - това е град с двуетажни къщи, прави улици, със здрави крепостни стени, цитадела и дворец храм (този град сега е на дъното на язовир Копринка);

Севт III сече монети със своя образ, увенчан с лавров венец; през 323 година преди новата ера той се опълчва срещу Лизимах, наследника на Александър в Тракия, след което образът му изчезва в мъглата на вековете.

Но не съвсем.

През 2004 година под могилата Голямата Косматка край град Казанлък бе разкопан монументален тракийски храм, който впоследствие бил превърнат в гробница. Около могилата бе намерена великолепна бронзова глава на красив, волеви и интелигентен мъж с къдрава коса, брада и мустаци, очите му са от полублагороден зелен камък - изработена е тази глава с фидиевско съвършенство; главата е отчупена от статуя, вероятно посмъртно, и според орфическия ритуал за разчленяването е погребана отделно пред входа на храма;

в преддверието на храма е пренесен в жертва кон, а в третото помещение се намира саркофаг, вдълбан в монолитен гранитен блок, тежащ повече от 60 тона - там е било извършено символичното погребение на тракийски цар.

Ритуалното ложе е било застлано със златотъкана постеля, върху постелята е сложен златен венец с дъбови листа и желъди, а също така конска сбруя, наколенници и кожена ризница с изтъкана от златни нишки яка нагръдник, железни върхове на копия, златна дръжка на жезъл, позлатен шлем от бронз, голям и тежък меч; в камерата се намират още 20 златни предмета: прекрасна златна чаша за пиене - киликс, фиала за възлияния, сребърни и бронзови канички, край ложето - три големи керамични амфори, които са били пълни с гъсто тракийско вино.

(В тракийските гробници засега не са намерени сърпове и чукове, рала и лопати - явно траките не са се канели да работят на оня свят.)

Върху челото на шлема и върху два от сребърните съдове е изписано: „На Севт".

Малко преди това, почти редом, в могилата Светицата бе намерен саркофаг, в който е бил погребан друг тракийски владетел.

И тук в саркофага е било положено всичко нужно за задгробния живот на владетеля: мечове, бронзова броня, върхове на копия и стрели, а също така масивна златна фиала с изображение на човешко лице и всякакви съдове за ядене и пиене от сребро и бронз, необходими за подземния пир; но най-важното е златната маска, тежаща 673 грама -маската е на жив човек с властно и жестоко лице.

Ако е вярно, че това е маската на цар Терес - значи ние имаме пред себе си лицата на първия и на последния владетел на Одриското царство: на Терес I и на Севт III.

Просъществувала тази най-могъща тракийска държава около век и половина - всяко племе се борело за независимост и тази независимост им струвала свободата.

Когато на Балканския полуостров стъпва ботушът на Римската империя, свободолюбивите траки започват отчаяна съпротива, но въпреки че предусещат своя окончателен край, те не успяват да се обединят в обща тракийска държава, сражават се поединично, героично и, разбира се, трагично.

Първи срещу римляните през 88 г. преди Христа се опълчват медите, но Корнелий Сула ги разбива и пленява вожда имСпартак - великият гладиатор, любимецът на римските тълпи, блянът на римските матрони, който 15 години по-късно, през 73 година преди Христа, вдига най-голямото робско въстание в историята на човечеството и едва не слага край на Римската империя.

(О, богове, дано в нашата кръв тече поне капчица от бунтовната кръв на Спартак, та да не търпим никакво робство над себе си - ни от чужди, ни от свои!); през 55 г. Буребиста основава държавата на гетите и тръгва срещу римляните, предизвиква на двубой Юлий Цезар, но преди да тръгне срещу траките, Юлий Цезар е убит, в същото време умира и Буребиста и държавата му се разпада без всякакъв бой; през 29 г. племето на бастарните, предвождано от царя си Делдо,вдига бунт срещу римляните, но Лициний Крас разбива въстаниците и лично убива Делдо; през 15 г. жрецът на ДионисВологез повежда отчаяното въстание на бесите, въстанието продължава цели 4 години, но погромът му е такъв, че повече името на бесите не се чува в историята; по-късно, в първите години на новата ера, вечните врагове на бесите - одрисите - правят нещо нечувано: обединяват се с племената на диите и койлалетите и вдигат заедно въстание срещу римляните - и по същото време, когато край Йерусалим Исус извикал от кръста: „Татко мой, татко мой, защо ме изоставяш?" - въстанието било удавено в кръв и Тракия била превърната в глуха римска провинция.

И нямало кой на кого да извика...

Чак след 60 години Децебал, владетелят на даките отвъд Дунава, успял да обедини севернотракийските племена и през зимата на 86 година преминава с мощната си армия по замръзналата река, нахлува в пределите на Римската империя и в продължение на 20 години римските легиони търпят позорни поражения, империята е в опасност; най-сетне начело на легионите застава император Траян, сражението отвъд Дунава е безмилостно, равнината чак до Карпатите е покрита с трупове, траките са победени, отчаяният Децебал сам прерязва гърлото си с меча - и това е финалният трагичен акорд нанай-големия от всички народи на света и погребението на най-великата антична цивилизация. Годината е 106 след рождението на Хрис­та.

Когато Аспарух след 580 години прекрачва Дунава и навлиза в Тракия - от траките като че ли няма и помен.

Няма никакъв документ за съприкосновение на българите с тях - нито вражда, нито приятелство, нищо.

Траките изчезват от картата на света също така загадъчно и незнайно къде, както загадъчно и незнайно откъде са се появили; само надгробните им могили (в България те са над 20 000!) напомнят за тях. Останалото е мълчание.

И когато днес някоя Касандра вземе мрачно да пророкува, че поради демографския срив и неспиращата емиграция след 50 години България може да изчезне от картата на света, не се усмихвайте иронично, не мислете, че това е невъзможно - както виждате, изчезвали са и стократно по-големи народи.

Ние и надгробни могили няма да оставим...

Въпреки всичко, както е известно, на този свят нищо не се губи.

Последните изследвания на останки от хора, живели преди векове по нашите земи, сравнени с изследванията на днешните българи, показват, че в нашите жили тече и тракийска кръв - гените на една четвърт от българите са сходни с гените на траките. Харесва ли ни, не ни ли харесва, но ние сме наследници на траките - не само на тяхната музикалност и поетичност, но и на техния самоубийствен анархизъм и на божественото им пиянство.

Дано се научим и да се обезсмъртяваме като тях.

------------------------------

1 Херодот (V в. пр. Хр.) - наречен от Цицерон баща на историята, автор на „Историческо изложение", в което описва Лидия, Мидия, Египет, Тракия и Скития.

2 Омир (VIII в. пр. Хр.).

3 Мойсей (XIII в. пр. Хр.).

4 Платон (427-347 г. пр. Хр.) - старогръцки философ, ученик на Сократ и учител на Аристотел; според него истинският свят е светът на идеите, материалният свят е вторичен.

5 Еврипнд (484- 406 г. пр. Хр.) - древногръцки трагик, автор на „Медея", „Електра", „Вакханки" и др.

6 Страбон (64 г. пр. Хр. - 20 г. сл. Хр.) - древногръцки географ и историк, пътувал из Гърция, Мала Азия, Италия и Египет, автор на „География".

 

"В Източните Родопи, недалече от град Кърджали, край село Женда има една пещера, наречена Утроба, тя е била храм на Великата богиня-майка - там зримо се осъществявал половият акт на Богинята-майка със Слънцето."

Във филма "Мъглите на Авалон" има един епизод, в който се показва примерно как би изглеждал ритуала на този полов акт )

"Няколко дни по-късно, на празника Белтейн, Вивиан изпраща Моргана да участва в риатуала по оплождане, в ролята на "Девицата ловджийка", където Моргана трябва да прави любов с мъжа, убил кралския елен. И двамата партньори са маскирани, така че нямат представа кой е другия, но след това Моргана мечтае това да е бил Ланселот, макар че никога няма да знае със сигурност."

Благодаря ти за отзива, Сирма. И на мен ми беше направила силно впечатление тази сцена от ,,Мъглите на Авалон". Има и теория, че култът към Богородица е отглас, остатък именно от почитането на Великата Богиня-майка, както почитането на светците е остатък от политеизма.