Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.04.2014 15:35 - ,,Железният крал" на Морис Дрюон
Автор: monarh1991 Категория: Изкуство   
Прочетен: 1060 Коментари: 0 Гласове:
9

Последна промяна: 24.04.2014 15:38

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 Една от последните книги, която прочетох и ме впечатли,  е този  прекрасен  исторически роман на Дрюон, написан изключително интересно и  разказващ за края на управлението на Филип Хубави, един от най-способните и  дейни френски монарси,  за екзекуцията на  водачите на тамплиерите и  загадъчната смърт на краля, на папа Климент и на Гийом дьо Ногаре ( И тримата умират един след друг след като великият магистър Жак дьо Моле ги е проклел от кладата), за интригите, любовта и изневерите  в кралския двор,   като са засегнати  и икономическите отношения  на Франция с  италианските банкери  - т.н.  ,,ломбарди". Ето  откъси от книгата :


,,Крал Филип стоеше прав зад перилата на ложата заедно с членовете на своя съвет, наредени от двете му страни, и под светлината на факлите групата изглеждаше като барелеф, издялан в стената на кулата.

Осъдените също бяха вдигнали очи към ложата. Погледите на краля и на великия магистър се срещнаха, измериха се, приковаха се един в друг и се задържаха така. Никой не можеше да отгатне какви мисли, какви чувства, какви спомени се криеха зад челата на двамата врагове. Но тълпата истинктивно долови, че при мълчаливото сблъскване на тези земни господари — единият всевластен в настоящето, другият — в миналото, предстои да се разиграе нещо величествено, ужасно, нещо свръхестествено.

Дали най-сетне великият магистър на Тамплиерския орден ще се смири и ще поиска милост? И дали крал Филип Хубави няма в последния момент да прояви някакво милосърдие и да помилва осъдените?

Кралят махна с ръка и на пръста му блесна пръстен. Ален дьо Парей повтори движението по посока на палача и палачът мушна главнята в съчките. Огромна въздишка се изтръгна от хиляди гърди, въздишка, в която се смесваха облекчение и ужас, смътна радост и страх, отврата и наслаждение.

Някои жени ревнаха, деца криеха глави в полите на майките си. Един мъжки глас изохка:

— Казвах ти да не идваш!

Димът се вдигна на гъсти кълба и вятърът го понесе към ложата.

Монсеньор дьо Валоа се закашля, като се стараеше кашлицата му да не остане незабелязана. Той се дръпна назад между Ногаре и Марини и измърмори:

— Ако така върви, ще се задушим, преди вашите тамплиери да изгорят. Да бяхте поръчали поне да докарат сухи дърва.

Никой не отвърна на забележката му. Ногаре стоеше напрегнат и с пламнали очи лакомо се опиваше от победата си. Тази клада беше плод на седемгодишна борба, изтощителни пътувания, хиляди думи, изречени, за да убеди, хиляди страници, написани, за да докаже. „Хайде, печете се, горете! — мислеше той. — Достатъчно сте ми пакостили. Правото беше на моя страна и вие сте победени.“ Ангьоран дьо Марини подражаваше в държанието си на краля — мъчеше се да остане равнодушен и да гледа на екзекуцията като на държавна необходимост. „Налагаше се, налагаше се“, повтаряше си той. Но като гледаше как умират хора, не можеше да не помисли за смъртта, и то за своята смърт. Двамата осъдени престанаха да бъдат най-сетне отвлечено политическо понятие.

Юг дьо Бувил скришно се молеше.

Вятърът се обърна и димът, който се сгъстяваше и издигаше със страшна бързина, забули осъдените и почти ги скри от очите на зрителите. Чуваше се само как на коловете двамата старци кашлят и хълцат.

Луи Наварски започна да се смее глупашки и да търка зачервените си очи.

Брат му Шарл, най-малкият от кралските синове, извърна глава. Очевидно зрелището го измъчваше. Той беше на двадесет години, тънък, рус, розов, и онези, които знаеха баща му на младини, казваха, че поразително му прилича, само че не е така як, така внушителен като него и представлява бледо копие на оригинала. Прилика имаше, но липсваше твърдостта, липсваха също и духовните дарби.

— Виждам, че у вас, в кулата Нел, свети — рече той полугласно на Луи.

— Сигурно пазачите. И те искат да си оплакнат очите.

— На драго сърце бих им отстъпил мястото си — промълви Шарл.

— Как? Не се ли забавляваш, като гледаш как се пече кръстникът на Изабел? — учуди се Луи Наварски.

— Вярно, месир Жак беше кръстник на сестра ни…

— Луи, млъкнете! — обади се кралят.

За да разсее неразположението си, младият принц Шарл се помъчи да изпълни мислите си с приятни неща. Започна да мисли за своята жена Бланш, представи си чудесната усмивка на Бланш, леката прегръдка на Бланш, където след малко той ще потърси забрава от ужасното видение. Но не можа да отстрани един мъчителен спомен, спомена за двете деца, които Бланш му бе родила, но които умряха почти веднага след раждането си. Виждаше двете малки създания неподвижни в бродираните си пелени. Ще му дари ли съдбата други деца от Бланш, но които да живеят?

Ревът на тълпата го стресна. Пламъците бяха обхванали кладата. По заповед на Ален дьо Парей стрелците изгасиха факлите си в тревата и нощта остана осветена само от огъня.

Пръв бе засегнат от пламъците нормандският наставник. Той направи отчаяно усилие да избегне приближаващия се пламък и отвори широко уста, като че ли не му достигаше въздух. Въпреки въжето тялото се прегъна почти на две, хартиената митра падна и огънят в миг я погълна. Пламъците се виеха около него, после облак дим го обгърна. Когато димът се разпръсна, Жофроа дьо Шарней вече гореше. Той ревеше, задъхваше се и се мъчеше да се изтръгне от кола, който се люлееше из основи. Великият магистър обърна лице към своя другар и му каза нещо, но тълпата, за да надвие ужаса, шумеше толкова силно, че нищо не можеше да се чуе освен думата „братко“, произнесена на два пъти.

Помощниците на палача тичаха, като се блъскаха, носеха нови дърва и разръчкваха огъня с дълги железни пръти.

Луи Наварски, чиято мисъл беше твърде бавна, се обърна към брат си:

— Сигурен ли си, че светеше в кулата Нел? Аз нищо не виждам.

За момент като че ли го обхвана безпокойство. Ангьоран дьо Марини тури ръка пред очите си, сякаш искаше да ги запази от светлината на огъня.

— Добра картина от ада ни показвате, месир дьо Ногаре! — рече граф дьо Валоа. — За бъдещия си живот ли мислите?

Гийом дьо Ногаре не отговори.

Жофроа дьо Шарней беше се превърнал вече в някакъв предмет, който чернееше, пращеше, изпущаше мехури, превръщаше се на пепел и бавно се свличаше в жарта.

Някои жени припаднаха. Други изтичваха до брега и повръщаха във водата почти под носа на краля. Тълпата, уморена от толкова много викане, се умълча. Започнаха да се чуват гласове, че става чудо, защото вятърът упорито духаше в една посока, поваляше пламъците пред великия магистър и огънят още не го докосваше. Как можеше да издържи толкова време? Откъм неговата страна кладата не гореше.

После изведнаж жарта се срути, пламъците лумнаха и се нахвърлиха върху великия магистър.

— Готово! И той също! — извика Луи Наварски. Студените, широко отворени очи на Филип Хубави не мигнаха дори и сега.

И тогава, неочаквано, през огнената завеса се разнесе гласът на великия магистър и всеки от присъствуващите го почувствува като отправен към самия него, като плесник върху собственото си лице. С изненадваща сила, както бе извикал и пред черквата Света Богородица, Жак дьо Моле крещеше:

— Срам! Срам! Гледайте как умират невинни! Срам за всинца ви! Бог ще ви съди.

Пламъкът го близна, изгори брадата му, за миг овъгли книжната му митра и подпали белите му власи.

Ужасената тълпа онемя. Сякаш някакъв луд пророк гореше.

От това горящо лице се разнесе отново страшният глас:

— Папа Климент!… Рицар Гийом!… Крал Филип!… Преди да измине една година, аз ви призовавам да се явите пред съда господен, за да получите справедливо наказание! Бъдете проклети! Проклети! Проклети всички до тринадесето коляно на рода си!…

Пламъците обхванаха устата на великия магистър и задушиха последния му вик. После той се бори със смъртта дълго време, време, което сякаш нямаше свършване.

Най-сетне се огъна на две. Въжето се скъса. Той рухна в жарта, но ръката му остана да стърчи над пламъците, чак докато се превърна цялата на въглен.

Зрителите стояха по местата си, обхванати от смущение и тревога, чакаха напразно нещо и си шушукаха. Тъмнината и ужасът се стоварваха върху им с цялата си тежест. Пращенето на огъня ги караше да изтръпват. Сенки падаха върху гаснещата клада.

Стрелците се мъчеха да избутат хората, но те не се решаваха да си тръгнат. Шепнеха помежду си:

— Нас не ни прокле, само краля, нали?… Папата… и Ногаре…"

,,Макар че живееше от дълги години във Франция, Спинело Толомей не можа да се освободи от своето италианско произношение. Беше дебел човек, с двойна брадичка и с тъмен цвят на кожата. Посивелите му коси, грижливо подстригани, падаха върху яката на дрехата от тънко сукно, обточена с кожи и пристегната върху шкембето му с колан. Когато говореше, вдигаше дебелите си, изострени на края ръце и ги потриваше лекичко една о друга. Неговите врагове твърдяха, че отвореното му око лъжело, а затвореното говорело истината.

Този банкер, един от най-могъщите в Париж, имаше маниери на епископ. Поне в дадения момент, тъй като разговаряше с духовно лице.

Духовното лице беше Жан дьо Марини, млад, тънък и елегантен, същият, който в деня на епископския съд пред вратите на черквата Света Богородица правеше впечатление на преуморен човек, преди да се нахвърли яростно върху великия магистър. Като архиепископ на Санс, комуто беше подчинена и Парижката епархия, и като брат на Ангьоран дьо Марини, той играеше важна роля в кралството.

— Две хиляди ливри ли? — рече архиепископът и за да прикрие радостната си изненада пред сумата, която банкерът обяви, престори се, че оправя гънките на скъпата си виолетова дреха.

— Бога ми, с тая сума съм съгласен — добави той с безгрижен вид. — Бих желал работата да се уреди по спешност.

Банкерът го дебнеше, както котка дебне някое хубаво птиче.

— Можем да я уредим веднага — предложи той.

— Отлично — отвърна младият архиепископ. — И кога искате да ви бъдат донесени?…

Той прекъсна думите си, защото му се стори, че дочу шум зад вратата. Не, всичко беше спокойно. Отвън долиташе само сутрешната глъчка по улица Ломбардска, виковете на точиларите, на продавачите на вода, на билки, на лук, на мокреш, на бяло сирене и на дървени въглища. „Мляко, булки, мляко… Имаме хубаво сирене от Шампания!… Въглища! Един чувал за един петак…“ През прозорците с триредни островърхи сводове, според сиенската мода, влизаше мека светлина и осветяваше разкошните килими по стените, дъбовите масички, голямата, обкована с желязо ракла.

— Вещите?… — Толомей довърши изречението на архиепископа. — Когато ви е угодно, монсеньор, когато ви е угодно.

Той отвори раклата, извади две торби и ги постави на една писалищна масичка, отрупана с гъши пера, пергаменти, дъсчици за писане и кинжали.

— По хиляда във всяка — рече Толомей. — Вземете ги още сега, ако обичате. Приготвени са за вас. Ще благоволите ли, монсеньор, да ми подпишете тая разписка…

И той подаде на Жан дьо Марини лист и гъше перо.

— Разбира се — отвърна архиепископът и пое перото, без да сваля ръкавиците си.

Но когато понечи да подпише, той се поколеба. В разписката бяха изброени „вещите“, които трябваше да предаде на Толомей, за да бъдат продадени: черковни предмети, златни потири, скъпоценни кръстове, редки оръжия — богатства, иззети на времето от тамплиерските командерии и съхранявани в архиепископството, които обаче следваше да бъдат върнати — отчасти в кралската съкровищница, отчасти в ордена на болногледачите. Това, което младият архиепископ бързаше да извърши, беше направо злоупотреба, чиста проба обсебване. Да се подпише под тоя списък още на другия ден, след като великият магистър беше изгорен…

— Бих желал… — започна той.

— Вещите да не бъдат продадени във Франция, нали? — довърши Толомей. — Това се разбира от само себе си, монсеньор. Non sono pazzo, както казват в моята страна — да не съм луд.

— Исках да кажа… тази разписка…

— Никой освен мене няма да я види. Това е в мой интерес толкова, колкото и във ваш. Ние, банкерите, сме малко нещо като свещениците, монсеньор. Вие изповядвате душите, ние изповядваме кесиите и също сме задължени да пазим тайна. И макар да зная, че тези пари ще послужат само да проявите вашата неизчерпаема благотворителност, няма да продумам думица. То е само за в случай, че ни сполети нещастие — или вас, или мен… да не дава господ.

И той се прекръсти, а после бързо сви като рога двата пръста на лявата си ръка под масата.[2]

— Няма ли да ви е тежичко? — попита банкерът, посочвайки торбите, сякаш за него въпросът беше изчерпан.

— Слугите ми са долу.

— Тогава… ето тук, моля — рече Толомей, като посочи с пръст мястото върху листчето, където архиепископът трябваше да се подпише.

Жан дьо Марини нямаше как да се откаже. Когато си принуден да вземеш съучастници, длъжен си да им гласуваш доверие…

— Впрочем вие виждате, монсеньор, че при тази цена аз почти не мога да чакам печалба. Ще имам затруднения, а облаги никакви — подзе банкерът. — Но искам да ви услужа, защото сте човек с влияние, а приятелството на влиятелните хора е по-ценно от златото.

Той произнесе това с добродушен тон, но лявото му око оставаше все така затворено.

„Все пак прав е човечецът“ — помисли архиепископът и подписа разписката.

— Тъкмо се сетих, монсеньор — рече Толомей, — знаете ли дали кралят… бог да го пази… е получил хрътките, които му изпратих вчера?

— А, така ли? Значи, от вас е получил тая голяма хрътка, дето не се дели от него и която той нарича Ломбард?

— Ломбард ли я е нарекъл? Много се радвам да чуя това. Кралят, нашият господар, е твърде остроумен — засмя се Толомей. — Представете си, монсеньор, вчера сутринта…

И той щеше да разкаже историята, но на вратата се почука. Влезе един от чиновниците му и съобщи, че граф д’Артоа моли да бъде приет.

— Добре, ще го приема — отговори Толомей и отпрати с едно движение чиновника.

Жан дьо Марини се намръщи.

— Предпочитам да не се срещна с него.

— Разбира се, разбира се — рече снизходително банкерът. — Монсеньор д’Артоа е много словоохотлив.

Той разклати едно звънче. Веднага се разтвори завеса и един младеж с прилепнала по тялото къса дреха влезе в стаята. Същото младо момче, което предния ден без малко щеше да събори краля на Франция.

— Племеннико — обърна се банкерът към него, — изведи монсеньора, без да минавате през галерията, като внимаваш да не го види някой. И занеси му това нещо до улицата — и той подаде двете торбички със злато. — Довиждане, монсеньор!

Месер Спинело Толомей се поклони много ниско и целуна аметиста върху пръста на прелата. После повдигна завесата.

Когато Жан дьо Марини излезе, банкерът се върна при масата, взе подписаната разписка и внимателно я сгъна.

— Coglione! — измърмори той. — Venesio, ladro, ma sopratutto coglione.[3]

Лявото му око за момент се отвори. След като заключи документа в раклата, той също излезе от стаята, за да посрещне другия си посетител. Слезе в партера и прекоси голямата галерия, осветена от шест прозореца, където бяха разположени щандовете му, защото Толомей не беше само банкер, а и вносител и търговец на рядка бакалия и праматерия, като се почне от подправки и кордовски кожи, та до фламандско сукно, кипърски килими, везани със злато, и арабски есенции.

Десетина души обслужваха купувачите, които непрекъснато влизаха и излизаха. Счетоводителите правеха сметките си с помощта на специални шахматни дъски, върху чиито квадрати трупаха колонки от медни жетони. Цялата галерия ечеше от оживената търговия.

Движейки се бързо напред, дебелият италианец поздравяваше познати, поправяше цени, смъмряше някой служител или отказваше с едно произнесено през зъби niente нечие искане за кредит.

Робер д’Артоа беше се навел над един тезгях с ориенталски оръжия и опитваше тежестта на една тежка дамаскинска кама.

Когато банкерът сложи ръка на рамото му, гигантът се обърна рязко и веднага придоби оня дебелашки весел вид, който обикновено си придаваше.

— Е, монсеньор — рече Толомей, — нуждаете ли се от мен?

— Охо! — възкликна д’Артоа. — Ще ви искам две неща.

— Първото, предполагам, е пари.

— Ш-т! — изръмжа гигантът. — Нужно ли е цял свят да узнае, че съм ви длъжник? Да отидем да поговорим у вас.

Те излязоха от галерията и щом стигнаха в кабинета на първия етаж и вратата зад тях се затвори, Толомей каза:

— Монсеньор, ако е за нов заем, боя се, че няма да бъде възможно.

— Защо?

— Драги монсеньор Робер — отвърна кротко Толомей, — когато водехте делото с вашата леля Мао за наследието на графството Артоа, аз платих разноските. Вие загубихте делото.

— Но го загубих заради подлостта и, това добре знаете — извика д’Артоа. — Загубих го поради сплетните на тая кучка Мао… да пукне дано! Дадоха й Артоа, за да може чрез дъщеря й графството Франш да остане пак на короната. Сделка между обирачи. Но при истинско правосъдие аз би трябвало да бъда пер на кралството и най-богатият барон във Франция. И ще бъда, чувате ли, Толомей, ще бъда!

И той удари по масата с грамадния си юмрук.

— Пожелавам ви го — все така спокойно отговори Толомей. — Но засега вие загубихте делото.

Той беше изоставил маниерите си на духовник и се държеше с д’Артоа много по-свойски, отколкото с архиепископа.

— Все пак аз получих Конш и обещание за графството Бомон льо Роже с пет хиляди ливри доход — отговори гигантът.

— Но графството ви все още не е учредено и вие не сте ми изплатили нищо от дълга си. Напротив.

— Не мога да си получа доходите. Държавното съкровище ми дължи платежите за няколко години… — … голяма част от които сте заложили у мене. Трябваха ви пари за поправка на покривите на Конш, за конюшните…

— Имаше пожар — рече Робер.

— Добре. Освен това имахте нужда от пари за издръжка на сподвижниците си в Артоа…

— А какво ще правя без тях? Само с помощта на тия верни приятели във Фиен, в Суастр, в Комон и другаде един ден моята клауза ще спечели, и то с оръжие в ръка, ако се наложи… И после, кажете ми, месер банкер…

И гигантът смени тона, сякаш му бе омръзнало да играе ролята на мъмрен ученик. Той хвана с два пръста дрехата на банкера и започна полекичка да го повдига: — …Я ми кажете… Вие платихте за делото ми, за конюшните, за моите сподвижници, вярно, но не направихте ли благодарение на мен някои успешни сделчици? Кой ви съобщи преди седем години, че тамплиерите ще бъдат изловени като зайци в забранен участък и ви посъветва да вземете от тях пари, които вие никога няма да върнете? Кой ви извести за обезценяването на парите, така че можахте да вложите цялото си злато в стока, която продадохте с една трета печалба? А? Кой, кажете?

Похватите на финансистите са все същите през вековете и големите банкери винаги са имали осведомители в управляващите кръгове. Главният осведомител на месер Спинело Толомей беше граф д’Артоа — приятел и сътрапезник на монсеньор Карл дьо Валоа, брата на краля, който участвуваше в малкия съвет и му разказваше всичко.

Толомей се освободи, оправи гънката на дрехата си, усмихна се и каза, като примижаваше с лявото око:

— Признавам, монсеньор, признавам. Вие на няколко пъти ми дадохте много полезни сведения. Но за съжаление…

— Какво за съжаление?

— Уви! Печалбите, които благодарение на вас осъществих, далеч не покриват дадените ви назаем суми.

— Наистина ли?

— Наистина, монсеньор — заяви Толомей с най-невинен и дълбоко печален вид.

Той лъжеше и знаеше, че може да го прави безнаказано, защото Робер д’Артоа, колкото и да беше изкусен интригант, не разбираше нищо от парични сметки.

— Аха — рече той сърдито, почеса се по четината и завъртя брадата си наляво и надясно. — Все пак… за тамплиерите… сигурно сте доволен тая сутрин, а?

— И да, и не, монсеньор, и да, и не. От дълго време вече те не вредяха на нашата търговия. А кого ще погнат сега? Нас, ломбардите, както казват. Търговията със злато не е лесен занаят. А пък без нас нищо не може да се направи… А, добре, че се сетих, каза ли ви монсеньор дьо Валоа дали ще се измени още курсът на ливрата паризис, както се носи слух?

— Не, не, нищо подобно… Но този път — продължаваше мисълта си д’Артоа — съм хванал Мао за гушата. Хванал съм я, защото съм хванал дъщерите и племенницата й. И ще ги удуша… крък… като пакостни невестулки.

Омразата придаваше на лицето му твърдост и го правеше почти красиво. Той пак пристъпи към Толомей и банкерът си помисли: „Тоя човек в отмъщението си няма да се спре пред нищо. За всеки случай не е зле да отпусна още петстотин ливри заем…“ После попита:

— Каква е работата?

Робер д’Артоа снижи глас. Очите му блестяха.

— Курвичките си имат любовници и от тая нощ аз знам имената им. Но мълчание! Не искам да вдигам тревога… още не!

Сиенецът се замисли. Беше подочул нещо такова, но не беше повярвал.

— Каква полза можете да извлечете от това? — попита той.

— Каква полза ли? — възкликна д’Артоа. — Слушайте, банкерино, представяте ли си срама? Бъдещата френска кралица и нейните етърви заловени като уличници с някакви хлапетии… Че това е нечуван скандал! Двете бургундски фамилии са се натопили до гушата в тия лайна. Мао губи всякакво влияние в двора, браковете се разтрогват, короната престава да се надява на наследството и тогава аз изисквам възобновяване на делото и го спечелвам."




Гласувай:
9
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: monarh1991
Категория: Политика
Прочетен: 494973
Постинги: 442
Коментари: 493
Гласове: 2223
Календар
«  Юли, 2017  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31