Тодора Вълчо Меразчиева е родена в Казанлък през 1850 година в семейството на родолюбиви българи, преследвани жестоко от турската власт. Заедно с родителите си шестнадесетгодишната Тодорка е принудена да напусне България и да се пресели в Букурещ.

Тодорка Меразчиева

Отрано Тодорка се включва в борбата за свобода на родината, като става таен куриер на Централния революционен комитет. С младежки жар и самоотверженост тя изпълнява възлаганите тежки за възрастта й задачи. Предрешена като кадъна или румънска селянка, тъй като е владеела турски и румънски език перфектно, тя е преминавала през Дунав в България, за да пренася оръжие, вестници, писма и друга литература.

Всичко това тя крие в модните тогава самарчета, поставени на кръста под роклята или в извънредно дългите си коси, откъдето носи и името си „Тодора – дългата коса”. Под този прякор е посочена в книгата на Стоян Заимов „Миналото”.

От името на Централния революционен комитет е била изпратена да разузнае как е станало залавянето на Васил Левски в Къкринското ханче. При това свое пътуване тя посещава и Копривщица, за да предаде важно писмо на Тодор Каблешков.

С голямо хладнокръвие и мъжество Тодора устройва срещата, последното свиждане на Ботев с майка му. По негова поръка тя отива в Калофер, откъдето двете жени, облечени в турски дрехи, с бричка тръгнали през Балкана за Русчук. На всички срещнати и спиращи ги турски постове Тодорка казвала, че води болна жена при Хекимин. Така достигат до дома на баба Тонка, където ги чакал Ботев, преминал през нощта през Дунав. По-късно по същия начин тя е върнала баба Иванка отново в Калофер. Съпроводена от верни хора от местните тайни комитети, тя се завърнала успешно в Гюргево.

След Освобождението Тодора Меразчиева се преселва с цялото си семейство във Варна, а по-късно – в София, където на 8 март 1934 година народната поборница завършва своя героичен живот.

Тодора завършва в Казанлък девическото училище през 1866 година, след което се омъжва за казанлъчанина Петко Бакърджиев. В Гюргево баща и Вълчо Меразчиев и неговия зет Петко са имали тухларница и по времето, когато Ботев организира четата си, са работили с група Турийци, ръководени от Станчо Кавръков. Един ден Ботев отива при тях и ги кани да постъпят в четата му. Най-младият от тях, едва осемнадесетгодишен – Цанко Минков се записва и участва във всички сражения. Ранен го хващат някъде към Орхание. Като малолетен обаче и по застъпничество на европейската комисия бил освободен и доживява до дълбоки старини в село Павел баня.

За Тодорка Меразчиева споменават всички, които са писали за това време. Никола Обретенов в спомените си за българските въстания пише, че към края на юни 1872 година Левски го извиква в Гюргево и му предава устава на революционния комитет, квитанционни кочани и други книжа заедно със сабята и пушката си, за да ги пренесе в България и препрати в Търново. „Багажът ми беше доста голям – пише той, – подозрителен, и аз сам не можех да го пренеса, затова повиках майка си баба Тонка, тя събра сестра ми Петрана, майката на Д. Горов, Тодорка Меразчиева (Дългата коса), майка й баба Станка и други роднини. От Гюргево те пренесоха повечето неща.”

„В годината 1872, 9 август, на гюргевската скеля чакаха няколко пасажери. Около една от дългите маси седят две дами… придружени от един господин… Двете дами са българки и едната е от Русе, а другата – родом от Казанлък… Дамата, която е родом от Казанлък, изглежда  висока, статна и много правилно сложена натура с черни очи и правилни черти на лицето. Ако развие косата си, която е навита на шиньон, и я разпусне, ще покрие целия й корпус изотзад и ще опре до петите й. Гласът й е от тези приятни и увлекателни, каквито се възпяват в истинските серенади и каквито предават на морските сирени, които по испанската и италианската митология населяват крайбрежието на Средиземно море. Кога приказва, малко заплита, но тя е от тези пелтеци, които природата нарочно създава, за да покаже какво ще каже приятна музикална реч.

Маниерите, гласът, статната фигура, разумният поглед, черните гъсти вежди и черната гъста коса неволно увличат наблюдателя и може би безотчетно го накарват платонически да се влюби в тази казанлъшка хубавица. Любен Каравелов я нарича „казанлъшко-балканска фея” и като че ли казанлъшката трендафилова долина е слепила това нежно същество от най-нежните си физически елементи, като че ли трендафиловата долина е изляла всичките си скъпи аромати в организма на тази привлекателна фея. По-замечтателните народни дейци – литератори, революционери, педагози, които са имали случай да се срещнат с тази хубавица, обезателно (и те самите не знаят защо) ухажват, увличат се за нея, но ухажването е боядисано в платоническо влечение, без банални лигавения.

Тя се числи в редовете на народните политически деятели като куриер в тайната поща на българското тайно правителство. Войников не дава нито едно представление без нейно участие. Браилчани, галатчани, букурещчани и в Русе я знаят като замечтателен актьорски талант, защото Войников, в който град на Влашко и Българско даваше представление, канеше казанлъшката фея да взема участие. Колко сърца са замирали, когато Тодорка е излизала на сцената и изобразявала някоя патриотка – героиня! Тя като актриса изобразява любовните и патриотични героини.

…Другата дама, която е родом от Русчук и седи до „Дългата коса”, е дъщеря на баба Тонка, а мъжът й е Д. Горов… Казахме, че дамите са повидимо оседлани със семерчета-турнюр, но всъщност тъй изпъкнато стърчи изотзад не истинско дамско труфило, а нещо доволно опасно, любопитно и смешно. Например, ако полицейският агент, който се разхожда по шлепа, беше застанал да провери… ще открие, че тези семерчета съдържат комитетски секрети…”

Тодора дочакава Освобождението, живее известно време във Варна, където има роднини. Актриса е в групата „Основа”, ръководена пак от казанлъчанина – артист Антон Попов, в „Столичната драматична трупа” и в „Сълза и смях”, а след смъртта на мъжа й, през 1891 година, се омъжва за видния артист Васил Кирков, който брак не трае дълго.

Тодора получава народна пенсия, отпусната й от Народното събрание като „заслужила”. Отива от този свят на 8 март 1934 година в София.

Цялото семейство Меразчиеви е пропито с патриотичен дух. Както споменахме, според Никола Обретенов, при пренасяне на оръжие и нелегална литература от Гюргево до Русе участие взема и майката на Тодора – баба Станка.

„..а завеждащият отдела „Национално-освободителна борба” при нашия музей, Кънчо Стоянов, е намерил, че оръжието на Хаджидимитровата чета е било пренесено в България пак от техния дом в Гюргево.”