Николай Волев, кинорежисьор: Ненавиждам посредствеността, затова снимам рядко

Ирина Гигова - петък, 08-09-2017 - 19:00

  За мен най-големият срам е да направя филм, който бързо и лесно ще бъде забравен

Дори да беше създал само филмите „Да обичаш на инат“ и „Маргарит и Маргарита“, Николай Волев пак щеше да е голям режисьор от европейска класа. А той е заснел още доста - „Двойникът“, „Господин за един ден“, „Огледалото на дявола“, документалните „Дом №8“, „Бърза помощ“, „Грънци“ и други, окичени с награди и възнаградени с любовта на зрителите. На 2 октомври най-новият филм на режисьора – „Извън пътя“, ще се завърти в конкурсната програма на кинофестивала на българското кино „Златна роза“ във Варна. Лентата бе показана предпремиерно на София филм фест през пролетта, а тая зима й предстои официална премиера в столицата. Преди седмица обаче на друг филмов форум - „Любовта е лудост“, тя изненадващо и за автора си се оказа извън състезателната писта.

 

- Г-н Волев, какво в крайна сметка се случи с вашия филм на фестивала „Любовта е лудост“ - имаше ли скандал или не?

- Когато те канят на фестивал, ако няма друга уговорка, означава, че си включен в състезателната програма. В деня, в който пътувах за откриването във Варна, съпругата ми, ровейки в интернет, най-случайно разбра, че „Извън пътя“ не е в конкурса. Позвъних на директора на фестивала Александър Грозев, а той взе да ме лъже: „Понеже нали филмът беше на София филм фест...“. Припомних му, че след като приех поканата, нямам никакво друго известие от него. Тогава той започна да го усуква: „Добре де, какъв е проблемът да включа филма ти в конкурса?!“. Отговорих му, че не настоявам за това, а просто питам защо не ми е съобщил за решението си. Просто не се прави така. Тогава той отново ме излъга: „Казах ти, ти не помниш“. Погнусен от лъжата, аз му затворих телефона. Позвъних на организаторката на фестивалния комплекс Румяна Попова и споделих с нея за случилото се. Тя ме помоли заради публиката да не отменям прожекцията и аз се съгласих. Когато пристигнах във Варна, г-жа Попова ми съобщи: „Филмът ще бъде включен в конкурса, ние имаме право да направим това и ще пуснем съобщение до медиите“. Така и сториха.

- Наистина ли едва преди прожекцията разбрахте, че „Извън пътя“ въпреки всичко няма да е в конкурсната програма?

- В деня на прожекцията, в 20 ч., залата беше доста пълна, а Грозев ме посрещна по плажна ризка с въпроса: „Е, какво, ще гледаме ли филма?“ - „Разбира се, от фестивалния център дори ме уведомиха, че ще бъде в конкурса“. Той каза: „О, няма такова нещо, тези неща ги решавам само и единствено аз“. Тогава аз се качих на сцената, поздравих зрителите и разказах открито всичко, което разказвам и сега. Публиката изръкопляска. Г-н Грозев побърза да се оправдае, но хората го освиркаха. Бил съм на толкова много световни фестивали през дългия си професионален живот, но такова чудо никога не ми се е случвало. Съвсем по нашенски.

- Иронично можем да предположим, че фестивалният селекционер не е открил подходящ любовен сюжет във вашата най-нова творба. Ако „Извън пътя“ не е филм за любовта, за какво е тогава?

- След предишните мои филми, в които съм се занимавал с други проблеми, най-сетне дойде време и за чисто любовната тема. Освен за интимните човешки отношения, филмът е и за другото важно нещо в живота на героя – творчеството като насъщна духовна потребност. В центъра на сюжета е драматург в криза, чиито терзания изпъкват особено ярко сред спиращата дъха красота на българската природа. В крайна сметка героят спечелва сърцето на своята неочаквана муза и си възвръща любовта на публиката с успешна пиеса, но това става за сметка на раните, които той нанася на най-близкия си човек.

- Вие самият безболезнено ли мълчахте 15 години, преди да заснемете този филм? Едва ли през цялото това време само сте си почивали от киното...

- Почивките за мен винаги са били същинско изтезание и заради това мъките ми понякога изглеждаха непоносими. На моменти ми се струваше, че няма да мога да ги превъзмогна. Представях си, дори усещах, че аха-аха и ще направя някоя глупост. Толкова тежко изживях тази дълга творческа криза. Рядкост са щастливите творци, които никога не са изпадали в подобно състояние. Има обаче и велики хора, които не са издържали: моят кумир Акира Куросава е направил 13 среза на вените си, макар че е бил световно признат и е имал любовта на зрители и професионалисти от цял свят. В един момент той почувствал, че филмите му вече не са на нивото на „Рашомон“ и „Седемте самураи“ и посегнал на живота си. Спасили са го като по чудо... За мен бездействието е наистина страшно – аз съм човек, който изцяло покрива определението „Луд умора няма“. По-голямо наказание от почивката никой не може да ми измисли. Заради кризата се бях изолирал от всички, наричах се емигрант в собствената си държава, живях над 10 години в Странджа почти сам и разбирах как се чувстват отшелниците. Разбирах и своя събрат, поета Борис Христов, с когото се виждахме понякога в неговото родопско село... Но ето че ненадейно, когато бях изгубил всякаква вяра, ме осени идеята, която се превърна в „Извън пътя“. Получих увереност в сценария и направих филма с лекота, въпреки труднодостъпните места за снимки.

- За какво се иска повече смелост в киното: да направиш филм, с който да заявиш позиция, или да замълчиш, ако няма какво да кажеш?

- Категоричен съм в своя избор – не ме ли развълнува нещо достатъчно силно, не ми ли жегне душата и сърцето, за нищо на света не мога да посегна към филм само заради това, че трябва да трупам бройки. Още преди `89 са ме питали защо снимам толкова рядко. Така съм устроен – това нито е героизъм, нито морална заслуга. Съвестта не ми дава да говоря, когато нямам какво да кажа или когато това, което ще кажа, няма да е достатъчно вълнуващо. Преди време дори бях спечелил субсидия, бях класиран на сесия на НФЦ с друг проект, но имах лошо чувство и прецених, че ще се изложа. Не направих филма, отказах да посрамя името си. Подобно нещо ме ужасява, предпочитам да умра. Най-много съм се боял от посредствеността и винаги съм се пазил от нея. За мен най-големият срам е да направя мижав, скучен филм, който бързо и лесно ще бъде забравен.

- Какво научихте за живота, страданието и смъртта по време на тази предълга творческа пауза?

- Чувствам се по-силен, след като успях, образно казано, да се издърпам за косите и от двете дупки – творческа и житейска. Да ти съобщят, че имаш рак, не е от най-приятните неща, не е като да те целунат. Е, ракът също е прелюдия към целувка, но на смъртта. А пък аз избегнах тази целувка. Засега. Имам любима метафора в такива случаи: оприличавам живота на човека на непрекъснато падане от висок етаж. Раждаме се на най-високия и после политаме надолу. И покрай който етаж минем, е най-добре да си казваме „Дотук добре“. За всички е ясно, че гибелта ни е неизбежна. Но ако преодолееш страха от наближаващата смърт, ще се чувстваш по-добре, отколкото ако непрекъснато се измъчваш с мисълта, че един ден ще умреш. Затова се стремя да гледам на смъртта отвисоко, да не й позволявам да ме убива приживе.

- За да надмогнат този изначален страх, хората строят къщи, създават деца, други – като вас – снимат филми. С какво гонехте страховете си, докато бяхте далеч от камерата?

- Имаше едно съзидателно нещо, с което запълних последните години. Хванах се за идеята на Раймонд Вагенщайн, който след 3-годишно навиване успя да изтръгне от мен съгласие да опиша живота си за поредицата „Амаркорд“ на издателство „Колибри“. Ще бъда първият български режисьор в нея. Книгата вече е готова, текат последни редакторски процеси и се надявам скоро да излезе и да бъде любопитна за читателите. Там разказвам за всички важни неща от моя професионален и съкровен живот, но пък той никога не е бил толкова личен, че да не е бил свързан с киното. Винаги съм лягал и ставал с кино, не съм имал други равностойно силни интереси.

- Ако перифразираме заглавието на един от вашите филми – какво обичате да правите на инат?

- Всичко. Никога не постъпвам по общоприетия начин, такава е природата ми. Общоприетото ми е скучно. Винаги действам по дълбоко мой, характерно мой, изцяло мой начин. Казах си например, че ако прескоча рака, ще си купя три пъти по-мощен мотор. Това и направих. И го карам всеки ден на моята 71-годишна възраст – голям кеф е.

- Сега, след като се завърнахте към активна работа, ще ускорите ли оборотите?

- Имам идея. В главата си вече строя сценарий. Близката среща със смъртта ненадейно ме вдъхнови.

 

ВИЗИТКА

* Николай Волев е роден на 10 април 1946 г. в София

* Преди да се отдаде на киното, е следвал 2 години архитектура

* Завършил е кинорежисура в Лондонското филмово училище

* Режисьор е на игралните филми „Двойникът“, „Господин за един ден“, „Да обичаш на инат“, „Маргарит и Маргарита“, „Козият рог“ (1994 г.)„Огледалото на дявола“, на документалните „Дом № 8“, „Бърза помощ“, „Грънци”, „Зимна приказка”, „Вестникарската война“ и др.

* Съпругата му Доротея е художничка

* Най-новият му филм „Извън пътя“, в който участват Деян Донков, Аня Пенчева и Сали Ибрахим, се появи след дългогодишна творческа пауза

   

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, 
която ще бъде запазена следващите 7 дни.

СЪГЛАСЕН СЪМ НЕ СЪМ СЪГЛАСЕН Автор Ирина Гигова (238)
http://www.monitor.bg/a/view/80930-%D0%9D%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%B0%D0%B9-%D0%92%D0%BE%D0%BB%D0%B5%D0%B2-%D0%BA%D0%B8%D0%BD%D0%BE%D1%80%D0%B5%D0%B6%D0%B8%D1%81%D1%8C%D0%BE%D1%80-%D0%9D%D0%B5%D0%BD%D0%B0%D0%B2%D0%B8%D0%B6%D0%B4%D0%B0%D0%BC-%D0%BF%D0%BE%D1%81%D1%80%D0%B5%D0%B4%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%B5%D0%BD%D0%BE%D1%81%D1%82%D1%82%D0%B0-%D0%B7%D0%B0%D1%82%D0%BE%D0%B2%D0%B0-%D1%81%D0%BD%D0%B8%D0%BC%D0%B0%D0%BC-%D1%80%D1%8F%D0%B4%D0%BA%D0%BE