Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
05.03.2016 17:15 - Романът ,,Възходът на Атон" на Пол Дохърти (Поредица) 5
Автор: monarh1991 Категория: Изкуство   
Прочетен: 1021 Коментари: 0 Гласове:
2


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
  Пета глава

И той овърза с жили костите,

които сътвори самичък в работилницата си.

 

Големият химн за Хнум[1]

 

Далечината отвъд хоризонта

е вечният дом на хубостта ти —

неподражаема, пълна със загадки…

Забуления приключи с молитвата си, коленичил с лице към изгряващото слънце в градинския павилион. В едната ръка държеше цвете, а в другата — гърне с горящ тамян, обвито с ленена кърпа. Майка му бе коленичила до него с протегнати напред ръце. Не бях сигурен кому се молим, но покорно повтарях движенията им. Градината беше празна, а в утринния хлад ластарите на мъглата продължаваха да се вият между дърветата като духове в бяло. Булото на омарата все още покриваше слънцето. Наближаваше Нова година. Звездата на кучето Сириус скоро щеше да се покаже на източния небосклон, а ибисите щяха да тръгнат обратно на ята към Червените земи. Нил отново щеше да залее с живителните си води напуканата земя.

Днешният ден се оказа начало на напълно различна Нова година, тъй като целият ми живот се промени.

Когато завърши химна, Забуления се поклони и остави гърнето с тамяна на земята и цветето до него. Изправи се и прошепна нещо на майка си. Пред нас бе сложена малка масичка с три чаши вино и резен хляб, поръсен с трапезна сол. Това беше необичайна храна за началото на деня, но ме смути друго. Истината е, че още не бях се разсънил напълно. Имри почти ме изрита от леглото, когато беше още тъмно и студено. Помислих, че това е последствие от вчерашния ден, че Хотеп е взел друго решение и че ще ме задържат като съучастник на Собек. Но кушитът посочи към делвата с вода, съда за миене и кърпата, които бе донесъл.

— Действай, Павиане — разпореди се той и се ухили през рамо към другите кушити, стълпили се на вратата. — Нашият господар и Великата царица искат да говорят с тебе.

Измих се и се облякох, последвах охраната на Забуления през тъмната градина в Павилиона на мълчанието.

— Знаеш ли кому се молиш? — наруши Тийи унеса ми. — Погледни ме в очите, Маху! — понечих да се поклоня, но тя щракна с пръсти. — Човече, гледай в мене.

— Гледам лика ти, Божествена.

— Сигурна съм, че е така — усмихна се кисело тя. — Но тук съвсем не е място за дворцови учтивости и изискани шеги. Хотеп те е насочил към частта на мезаите, но ти не си скрил недоволството си — погледна ме тя внимателно. — Очите ти са подути. Много ли пи снощи?

— Доста, но не достатъчно.

Забуления се разсмя тихичко.

— Хм — прокашля се тя, — при мезаите кожата ти ще изгори до черно от слънцето, жегата ще те ослепи, ще предъвкваш пясък и ще приемаш чашата с мътна вода като милост. Ти, Маху, не си от щастливците. Е, добре, отдъхни си, няма да ходиш там! Пожелах да останеш в дома на сина ми. Божествения ме подкрепя — тя се усмихна на прекомерната ми изненада. — Знам всичко за тебе, Песоглавецо от Юга, родил си се сам и си отраснал в самота, но въпреки всичко показа предаността си. Синът ми е останал жив благодарение на теб, а подкрепата в полза на Собек е достойна за похвала.

— Сънува ли нещо тази нощ? — попита ме иронично Забуления. Седеше между мен и майка си. Приведе се леко встрани и студените му, прилични на щипка на рак пръсти стиснаха лявата ми буза.

— Не.

— Много добре — целуна ме той внимателно точно там, където преди миг ме ощипа. — Чуй ме, Маху: не бива никога да ме лъжеш.

— Баща ти беше войник — продължи господарката Тийи, — и то храбър. А ти ще бъдеш личен телохранител на сина ми: животът и здравето му ще бъдат единствената ти грижа.

— Има ли нещо, което заплашва живота му?

— Добър въпрос! — отзова се тихо Забуления. — Точно така: питай, но отговорите пази за себе си!

— Дали нещо заплашва живота на сина ми? — повтори Тийи бавно. Опипа нервно воала над гъстата си черна коса. Не беше гримирана, ако не се брои лекият пласт кармин по устните. Бе оставила купчинка бижута и скъпоценни камъни на малка масичка. — Всеки, който се е подслонил в сянката на Божествения, е в опасност. А сега да се върнем на първия ми въпрос: кому се молехме?

— На Амон Ра ли?

Тя поклати глава в знак на несъгласие и продължи с глас, снишен почти до шепот:

— Ако имаш предвид Слънцето, Слънчевия диск Атон, то отговорът е „И да, и не“. А по-точно: на онази сила, която издига слънцето и го скрива, която праща хладния бриз, кара пъпката да се разтвори в цвят и размърдва пиленцето в черупката на яйцето.

Останах безучастен. Теологията и словото на боговете не ме интересуваха почти никак. Много по-голямо бе вниманието ми към царицата, тъй като близостта с нея ми предлагаше достатъчно възможности да зърна отново Нефертити.

— Заклеваш ли се? — продължи Тийи. — В името на онази сила, на небето и земята, на огъня и водата, че ще бъдеш винаги верен на сина ми в мир и в бран?

— Да, господарке.

— Добре тогава.

Тя вдигна чашата с вино и я тикна в ръцете ми. После взе парче от посоления хляб, разчупи го на три късчета и подаде по едно на мен и на сина си. Последното сложи в устата си и го сдъвка бавно, без да сваля поглед от мен. Забуления и аз сторихме същото. Хлябът беше съвсем мек, но солта се оказа твърда и горчива: одраска леко гърлото ми, когато преглътнах залъка. Отпих от виното — плътно и силно, гъсто като кръв.

— Вече яде от солта и пи от виното — бавно изрече Тийи. — И се закле, Маху. В живота и в смъртта. Всеки път, когато ядеш хляб и пиеш вино, те ще ти го напомнят.

Отвън се чу призивен вик на някого от прислугата. Протяжно отекна гласът на рог — официален знак, че денят започва. Тийи стана и си тръгна.

Ето как животът ми бе преплетен с живота на Забуления. Станах негов личен пазач, слуга, а понякога и приятел; тогава обаче, когато настроението му се променяше, се превръщах в противник — в човек, с когото той да спори, както и да му чете нотации, да го уведомява за това или онова и да му дава указания. Бързо се приспособих към всекидневието на дома и домакинството му. Ставах сутрин и се молех заедно със Забуления; следваха срещи с различни служители — главно ласкатели от двора. Отредиха ми мебелирани стаи в отвъдната част от Павилиона на мълчанието със стени във воднистозелено, както и неголям килер.

Дните тук потекоха наистина спокойни. Понякога се сещах за Собек, а от време на време се питах дали отново ще зърна Красавицата. Великата царица Тийи и престолонаследникът Тутмос бяха чести гости, а Хотеп идваше поне веднъж в седмицата. Обикновено само се усмихваше и ми кимваше, но понякога подхващаше повърхностен разговор с мен за събитията в Тива или за посетителите от чужбина. От него научих за капитанските чинове на Хоремхеб и на Рамзес в Свещения отряд, за това как Пентжу и Мерире демонстрирали ценни качества в Дома на живота, а Хюйи и Майа се оказали превъзходни писари. Тутмос не ми обръщаше никакво внимание: все едно че не съществувах. Даже при една среща с брат си в малката зала за аудиенции изрично настоя да остана отвън. Забуления сви рамене и ми каза да почакам в градината. Колкото до всичко останало, бях винаги близо до него. Господарят ми се хранеше обикновено преди пладне, почиваше в часовете на голямата жега и прекарваше останалото време в различни проучвания, хобита и сериозни занимания.

От време на време при него идваха тайнствени посетители с раирани роби, груби горни дрехи и тежки сандали; приличаха повече на бедуини с дълги коси и бради, макар че им липсваха характерните прикрити погледи и лукави маниери. Явно бяха воини с проницателни, но подчертано високомерни лица. Крачеха с наперена походка и с явна неохота предаваха личните си оръжия на съхранение при Имри. Пълна тайна бе какво обсъждаха с господаря ми: Забуления се оказа много хитър и предпазлив — приемаше тези посетители в отдалечения край на гостната си или в градинския павилион, където никой не можеше да се промъкне незабелязано. Те приклякаха пред него и говореха тихо и внимателно, жестикулирайки енергично, ала към него се отнасяха с огромно уважение. Великата царица Тийи сегиз-тогиз се включваше в тези срещи, а понякога тя и синът й излизаха нощем, за да се видят със странниците извън портите на царското имение. Винаги бяха загърнати в наметала и със спуснати над лицата качулки. Непознатите ги очакваха — въоръжени и със запалени факли. По-късно си тръгваха, потъвайки в тъмнината, а моят господар и майка му се прибираха малко след съмване. Не ги придружаваше някой от Павилиона на мълчанието. Бях установил добри отношения с Имри и правехме бойни упражнения. После, докато седяхме с делвичка пиво, все го подпитвах за тайнствените посетители. А кушитът винаги притискаше мазолестия си пръст на устните ми.

— Маху, може да питаш, но никога не очаквай отговор от мен. Знам само, че са от племето апиру.

— Апиру ли?

— Шшшт! — притискаше той пръст до устните ми, мушваше ме леко в ребрата, ставаше и си отиваше.

Бях чувал за хората от апиру, че са далечно племе номади, кръстосващи Синай по пътищата на Хор покрай сребърните мини. Бяха получили разрешение да влизат в Египет и да бозаят от голямата й хранителна гръд. Някои от тях постъпваха във войската, а други ставаха занаятчии: бяха египтяни, ако не се смятаха имената им. Запазваха самостоятелността си и живееха извън градовете, освен когато идваха да се пазарят и да разменят стоки по тържищата. Питах се какво общо биха могли да имат с моя господар и с Великата царица на Египет, но Имри беше прав, че принципът не бива да се променя: опасността от подобен въпрос се криеше не толкова в задаването му, колкото в търсенето на отговори.

Забуления бе потънал в множество различни занимания. Обичаше рисуването и скулптурата и назначи двамина от любимците на Тийи — художника Бек и скулптора Ути, за свои учители и наставници. Преустрои един голям склад с висок таван в Дом на рисунките. Понякога го придружавах. Бек го учеше как да изписва стените или да твори върху платна, а Ути го наставляваше в моделирането на глина и камък. Предмет на изображение бяха най-често същите мирни или военни сцени, които човек можеше да види в храмовете, дворците или гробниците, ала Забуления се стараеше да използва по-ярки и живи цветове. Забелязах, че нямаше нито един бог, фараон или някой от царския двор. Бек и Ути бяха роднини и наистина изглеждаха като близнаци — дребни мъже с кръгли, усмихнати лица, отдадени на изкуството си и далече от суетата на живота. Забуления ги учеше почти толкова, колкото и те — него. Обясняваше им как трябва да рисуват истинските черти на човека независимо от ранга му, а не да го разкрасяват. Те го слушаха внимателно, стараеха се да му угодят и малко се срамуваха от съвсем новото си живописване. Той настояваше, че изкуството е отражение на живота, затова не бива да прикриват несъвършенствата му, а да ги обрисуват правдиво и реалистично. Веднъж мярнах един нов, още недовършен негов портрет. Забуления беше представен с украшението му за глава на сини и златисти ивици, с великолепно оцветената му пола и широкия платнен колан на кръста, но лицето и долната му челюст бяха по-удължени, чувствените му устни — по-пълни, очите — по-дръпнати и проницателни, гърдите и коремът — по-изпъкнали и бедрата — по-широки.

— Е, Маху, харесва ли ти? — попита ме той.

— Баща ти виждал ли го е?

Въпросът ми беше абсолютна грешка. Забуления мигом се завъртя на пети и излезе тичешком от Дома на рисунките. Бек и Ути останаха прави и с наведени глави, като че бяха току-що заловени престъпници.

— Никога — пошепна Бек, — никога не споменавай отново баща му! — той вдигна миловидното си лице и погледна към мен: — Ти, Маху, си повече от щастливец. Всеки друг на твое място отдавна щеше да бъде посечен.

— Знае ли баща му за тези рисунки? — не приех сконфузването, защото не целях обида, а се подразних от неподходящото отношение към мен.

— Никой не знае за тях освен Великата царица Тийи — изсмя се нервно Бек. — Ако ги изложим по храмовете и дворците, цяла Тива ще ни скъса от подигравки.

Забуления скоро забрави и ми прости. Беше неизменно зает с нещо — палеше се лесно и бързо губеше интерес, хвърляше се във все нови и нови начинания: проявяваше внезапен изненадващ интерес към някакви храсти, изобретяваше запушалки за съдове с вино, лееше свещи, сплиташе въжета от лико, слепваше млади листа от смокиново дърво за дъно на някаква кутия, търсеше цяр срещу змийско ухапване, опитваше нови начини за сушене на риба, забъркваше някакъв прахоляк от бълхавче и дървени въглища срещу мухи, наблюдаваше и скицираше животни и птици и най-вече котки, а веднъж го заварих да прави дисекция на мишка.

— Не, Маху, не съм я убил. Просто се замислих дали жизнената сила на мишката е същата като на лъва. Дали лъвът не получава повече от нея в сравнение с мишката? И ако е така, дали и у нас има от същата сила, а ние я показваме по различен начин?

Не дочака да чуе отговора ми, а се върна към задачата, която разрешаваше в момента. Като господар беше щедър, и то по много начини. Веднъж донесе красива опитомена птица — златен кос. Очите ми останаха в нея, а бях и приятно изненадан.

— Как ще я наречеш? — попита ме Забуления.

Отново отговорих, преди да помисля:

— Ами… Уени! Като надзирателя ни в Дома за обучение.

По лицето му разбрах веднага, че пак съм сгрешил. На два пъти пусках коса да лети на малка ливада извън стените на павилиона, но скоро той изчезна и не го видях повече. Господарят ми не го замени с друг, а аз повече не повторих името на Уени в негово присъствие.

Той не участваше в празничните годишнини и не посещаваше двора на баща си, нито пък съблюдаваше религиозните празници. В нито една от стаите не видях статуя или резбовано изображение на някой бог. Веднъж купих от близкия пазар малка дървена статуя на Анубис — евтина и безвкусна имитация на голямата фигура в храма в Тива, която бях видял още като момче и чиято челюст бе подвижна, сякаш той щеше да изрече всеки миг някое пророчество. Исках да я подаря на един от прислужниците, който беше особено любезен с мен. Когато Забуления я видя, грабна я от ръката ми и ми нареди да купя още една. Малко по-късно клекна на двора като малко момче и разигра разговор между двамата богове, последван от сбиване, така както се нахвърлят едно срещу друго две сприхави псета. Особено му харесваха играещите им челюсти: раздвижи ги, като че ли статуйките бяха кукли:

— Аз съм Анубис — преправяше си гласа той, премествайки едната от тях напред. — Не, аз съм Анубис — отговаряше другата.

На Забуления явно му хареса да използва двете статуйки, за да осмива с тях Господаря на моргата. Нескрито мразеше жреците, които за него бяха „бръснати глави“ или „меки китки“. От време на време го обземаха настроения, надхвърлящи безобидната закачливост. Тогава канеше жреци от някой храм на малък гуляй във вечерната прохлада. Винаги бях съвсем близо до него. Забуления седеше и им задаваше безобидни въпроси: „Къде живеят боговете? Ако са безтленни, защо носят маски? Ако Сет е умъртвил брат си Озирис, може ли той да бъде бог? Ако боговете живеят наистина в храмовете и са всемогъщи, всевиждащи и се намират навсякъде, възможно ли е да бъдат затваряни в преносими молитвени ниши? Защо им е потребна храна? И ако най-хубавите късове от тази храна се поставят пред тях, защо не я изяждат или отнасят със себе си, за да я раздадат на бедните и гладните?“

Въпросите се променяха в зависимост от обстоятелствата, но целта бе винаги една и съща — подигравка и осмиване. Жреците си тръгваха с пламнали очи и мрачни лица. А Забуления ги имитираше, защото въпреки физическите си недъзи умееше да подражава на особеностите на нечий глас, вид и физиономия.

Възхищаваше се единствено на войниците: без да пести думи, той разпалено обрисуваше историята и бойната мощ на Египет: изучаваше внимателно картите, на които бяха отбелязани пътищата по суша до Куш, Пунт и през територията на Синай. Познаваше много добре търговските маршрути покрай Голямата зелена вода към Ханаан. Веднъж дойде с мен и Имри на тренировъчната площадка, но се оказа прекомерно бавен и тромав — на бойното поле би бил най-лесната жертва. След заниманието ме дръпна настрана с обилно изпотени лице и тяло и с пламнали очи.

— Кажи ми, Маху: наистина ли не ставам за войник?

— Когато си с колесница — отговорих му тактично, — си по-добър от най-добрите.

— Казваш самата истина — усмихна се и ме зашлеви грубо, но не се вясна повече на тренировка.

Един от царските лекари го преглеждаше всеки трети месец. Забуления мълчеше и позволяваше да го бодват тук-там с пръст, да се вглеждат внимателно в устата и ушите му или да опипват ръцете, дланите и ходилата му. Той и лекарят не разменяха нито дума. Аз присъствах неизменно, въоръжен с меч, кинжал, лък и стрели.

— Гледа ме, сякаш съм кон в развъдник за елитни жребци — беше обичайното описание на тези прегледи от страна на Забуления, но той не ги отказа нито веднъж.

Господарят ми посещаваше често кухните. Оставаше там прав и гледаше готвачите изпод тежките си клепачи. Аз или Имри винаги опитвахме преди него от храната и виното му, ала той никога не ни каза от какво се страхува. Имри сподели някои подробности от по-ранния период в живота на Забуления. Как имало щения да прекъснат живота му в съвсем ранна детска възраст. Как жреците препоръчвали да го поставят в папурена кошница и да го пуснат в реката близо до някое свърталище на крокодили. Тийи била бясна. Привикали най-добрите лекари, но стореното от тях било съвсем незначително и в крайна сметка на грозното дете било забранено да се появява в присъствието на баща си. И още нещо: само обезобразени ветерани от войните или престъпници с отрязан нос можели да бъдат негова охрана и прислуга.

— Само ти си изключение — потупваше ме с пиянски жест Имри по гърдите. — Макар да си толкова грозен, че спокойно може да се смяташ за един от нас!

Времето минаваше в някакво странно спокойствие и тишина, но над всичко тегнеше притаена опасност. Не, не бях усетил нищо определено, но от време на време се случваха загадъчни събития, в които долавях мълчалива заплаха. Така например през втория месец от сезона на разлива в трийсет и четвъртата година от царуването на неговия баща и непосредствено след Празника на Опет[2] икономът на Забуления, съпровождан от хората на Имри като ескорт, се върна от пазара с кошница сочни смокини. Бръкнах в съда както обикновено, за да опитам храната преди господаря. Смокините се раздвижиха под пръстите ми и изпод плодовете се показа тъничка, но силно отровна скална пепелянка. Мигом извадих ножа и я промуших. Тя се сви на кълбо, но след нея изпълзя още една. Убих и втората и захвърлих кошницата в дъното на градината. Приех инцидента за случайност и не казах никому нищо.

Няколко седмици по-късно бях извикан във винената изба — царството на личния енолог на Забуления. И той беше бивш престъпник, белязан с отрязан нос, а и с липсващо парче от дясната му буза. Намерих го в предсмъртни гърчове, с изцъклени очи и потрепващи в конвулсия крайници, а от устата му излизаше бяла пяна. Близо до него имаше отпушен съд с вино от Абш — предпочитано от Забуления и складирано винаги в допълнителен калъф. Вдигнах запушалката; на етикета бяха описани самото вино и лозовият масив, както и годината на реколтата. Икономът на избата явно бе решил да се почерпи, но специфичната миризма от запушалката и от гърлото на делвата ме накараха да прошепна едно от заклинанията на леля ми срещу отравяне.

От прислугата бяха решили, че човекът е получил мозъчен удар или страда от епилепсия. Разпоредих се да вдигнат тялото и отново не уведомих никого. Първия месец от сезона перет в трийсет и петата година от царуването на Великолепния опасността придоби по-реални очертания. Забуления слизаше често до самия бряг на Нил, защото му се нравеше да наблюдава корабите по реката и лудешкото оживление по пазарищата край брега. Винаги сядаше в преносим плетен кош върху теглена от волове кола, а на лицето си имаше воал. Аз винаги крачех отзад; от двете страни бавно се движеха група кушити, въоръжени с копия и щитове. За дисциплина едва ли можеше да се говори; хората често обсъждаха нещо, като разбутваха любопитните от време на време. Този път един от парцаливите зяпачи се промъкна близо до колата, притискайки провисналите краища на вехтите си дрехи. Лицето му беше тъмно и изпито, а дългите му коси и брада бяха ошарени със сиви нишки. В едната ръка носеше тояга, а с другата подрънкваше със систра. От време на време припяваше по нещо. Вонеше на пот и изглеждаше безобиден, докато крачеше редом с процесията ни, загледан в стърчишката на колата. Въпреки това сетивата ми се изостриха — нещо в него ми напомни за деня, когато леля Изития ме заведе в храма и чух отправеното към нея проклятие на гадателя. Дали не беше същият човек?

— Срещали ли сме се по-рано? — попитах го аз.

— Не, славни ми господарю — захленчи просякът. — Идвам само за да възхваля — посочи той към колата — самия син на Бога. — И подхвана монотонно песнопение на един от химните, с които Забуления се обръщаше към Атон, Слънчевия диск: „С невидима сила се грижиш за всяка издънка и с риба изпълваш реката. Пред теб се прекланя животът…“ Гласът на мъжа се засили. Той започна да подскача, като продължи да пее възхвала след възхвала към Атон: — Вечна слава на сина му…

Колата спря по заповед на Забуления. Коларят кушит прекрачи отстрани и дръпна завесите. Показа се Забуления с открито лице. Той щракна с пръсти и посочи с ветрилото си към скитника, от което се разбра, че му позволява да се приближи. В мига, в който човекът се качваше на колата, за да коленичи пред Забуления, забелязах издутина от дясната страна на дрехата му. Веднага след това проблесна острието на кама. Хвърлих се върху му с оголен кинжал, повалих го в прахта и забих оръжието си в незащитената му шия. Забуления дори не трепна. Само зениците му се разшириха и устата му леко увисна. Колата вече бе заобиколена от кушитите, така че околните не забелязаха моментната суматоха. Вгледах се в очите на агонизиращия просяк — светлината на живота ги напускаше полека и от гърлото му се чу предсмъртно гъргорене. После главата му клюмна безжизнено встрани. Понечих да изритам трупа встрани от пътя, но Забуления ме спря с рязък жест. После каза нещо с остър тон на кушитите. Те измъкнаха някаква черга и завиха в нея трупа, след което се върнахме в двореца. Малко преди портата на вътрешния двор Забуления заповяда да спрем. Отгърна трупа, съблече мръсните дрипи и се вторачи в тялото на убития. Забеляза стари белези от прободни рани по гърба и от удари с камшик по мускулестите бедра.

— Войник — измърмори и нареди: — Увийте го в овча кожа. Облечете го в савана на прокълнатите. Ако има ад, нека броди там навеки с още едно проклятие и от мен.

Стисна ме за ръката и забърза напред, подпирайки се на бастуна. Разбрах, че колата и кошът са били изгорени, а воловете — откарани в кланицата. Забуления не спомена повече за инцидента. След като се прибрахме, той се оттегли в покоите си и остана там до следващия ден. Точно преди пукване на зората Великата царица Тийи влезе бързешком в Павилиона на мълчанието и се усамоти със сина си. По-късно сутринта бях повикан при нея в неголямата зала за аудиенции. Тя поиска да разкажа за случилото се, похвали бдителността ми и извади от сгъната кърпа за маса един амулет, на който бе изобразен изгревът на слънцето между двата рога на богинята Хатор. Залата беше пуста. Цялата прислуга бе освободена и прозоречните капаци бяха затворени. Тийи бе седнала на възглавници върху невисок подиум в единия край на помещението; от време на време се изправяше с изящни движения, типични за хесета, и се разхождаше напред и назад. Понякога спираше до мен, но в повечето случаи се връщаше на подиума. Аз оставах коленичил върху възглавниците с наведена глава.

Тя излъчваше спокойствие и овладяност, макар че светналите й очи оглеждаха внимателно всичко в помещението, включително мен, а лицето й беше по-бледо от обичайното. Чудех се дали е от безпокойство, или заради липсващия обичаен грим. Беше облечена съвсем непретенциозно и наметната с ленен шал. Не носеше бижута освен обикновената медна гривна на лявата китка.

Чух някакъв звук и понечих да се обърна, но тя ме спря:

— Да, Маху, там има някой.

Спомних си за обичайния ескорт, за странните посетители и съобразих, че някой от тях сигурно бе прислонен в тъмното с поставена стрела на лъка.

— Маху? Има ли още нещо, което не си ми казал? — взря се в мен изпитателно с големите си тъмни очи. Превъзмогнах моментната тръпка и издържах погледа й. Явно не ми вярваше напълно. — Опиши още веднъж инцидента! — изпълних исканото. Тийи ме слушаше много внимателно и задаваше въпроси. — Било е подготвено — тя заопипва гривната на китката си. — Разбира се, ще представят извършителя като побъркан човек с размътено съзнание. Но както аз, така и ти, Маху, знаем, че е било планирано предварително. А камата?

— Унищожена е с всичко останало — отвърнах тихо.

— Ти видя ли я?

— С дълго острие и дръжка от абаносово дърво.

— Някой му я е дал — отбеляза уверено тя. — Носеше ли сребро или злато? Имаше ли по-ценни вещи?

— Бивш войник, имаше белези от стари рани. Струва ми се, че съм го срещал по-рано — разказах й накратко за онзи ден, когато леля Изития ме заведе да видя трупа на баща ми, но Тийи отмина това с безразличие.

— Бивш войник — размишляваше на глас тя, — който е бил нает от някого с обещания за дарове и много пари. Всички знаеха, че синът ми има обичай да се разхожда покрай реката. Имало е вардияни, но са били разсеяни… И обърни внимание, Маху — наведе се тя и стисна ръката ми, като заби острите си нокти дълбоко: — Убиецът е изпял хвалебствен химн, за който е бил подучен от някого… Химн в чест на Атон, тъй като е знаел, че по този начин няма как да не привлече вниманието на сина ми. Колата е спряла и убиецът е използвал тази възможност…

— Нападателят… Той така и не успя да го убие, защото му попречих…

— Да, да, благодаря ти — тя дръпна ръката си и остана с полузатворени очи известно време, сякаш се готвеше за сън, пощипвайки леко долната си устна, след което ме попита дали има още нещо. А когато потвърдих, че няма, се приведе с бързината на скачаща котка и ме удари злобно по лицето.

— Ах, Маху, за нищо не ставаш! Песоглавец презрян, забрави ли за нападението на кушитите в нашия лагер?

— Но се случи по време на война!

— Така ли? — попита ме иронично тя. — Когато съм ти задала въпрос, искам да чуя пълен и истински отговор. Какви бяха думите, изречени от умиращия кушит?

Повторих ги. Последва повторно пощипване на долната устна. Обходих с поглед цялата зала. Сега тя ми изглеждаше не просторна и светла с ярките си изображения по стените, а населена от заговори и притаени убийци. Още една рязка и болезнена плесница ме накара да подскоча. Силно изненадан, се взрях в царицата, от очите на която искреше истински бяс.

— Е, Павиане, има ли още нещо? Длъжен си да ми кажеш цялата истина. Трябва да знам дали… — думите й увиснаха във въздуха.

Знаех какво отказа да изрече: дали можеше да ми вярва. Не бях ли съпричастен към нападението срещу нейния син? И реших да й отговоря честно, като разказах за случая със смокините и с виното. Да, сега не ме шамароса, а очите й се наляха със сълзи.

— Кого подозира ваше превъзходителство? — позволих си да попитам.

— Ти ми кажи, Павиане. Ти, с умния поглед и с грозното лице. Синът ми постъпи правилно в своя избор. Добре, кого подозираш самият ти? Баща му? Жреците?

Кимнах, а тя се приведе и ме погали по бузата.

— Ял си от солта и си пил от виното — почти прошепна. — Маху, ако те подозирах, щеше вече да си мъртъв и заровен някъде под пясъците в Червените земи. Ето защо слушай внимателно всяка дума от онова, което ще ти кажа. Родих сина си в ден, който предвещаваше зло — изправи се тя назад и се загледа в масата, преди да продължи, но така, че все едно говореше на себе си: — Раждането беше много тежко, цяла вечност! Болките, режещи като пламък, разпъваха тялото ми. Той се роди едновременно с изгрева на слънцето и бе повит веднага с приготвените пелени. А аз продължих да лежа без капка сила, потънала в пот и цялата в кръв, заляла всичко около мене. В мига, когато акушерките в един глас подхванаха, че не бива да ставам, вече бях разбрала, че нещо не е, както трябва. Не ми го дадоха, като ми казаха, че за него вече се грижи дойка. Накрая настоях с вик да разбера цялата истина. Тогава пристигна Божествения, любимият ми съпруг — пропити с горчивина бяха последните думи. — Отидох с него в Царските ясли. Сякаш всички лекари и жреци се бяха събрали там: въздухът бе изпълнен до краен предел с техните благоухания и молитви. Показаха ми детето: тогава видях за първи път моя син със странно издължената му глава и зле оформения череп. Инак беше як и си имаше всичко, защото прекара в утробата ми поне три седмици повече от отреденото време. Лекарите шепнеха и спореха за нещо свое помежду си. Не ми го казаха направо в очите, но вече знаех за какво си приказваха, но така, че да не ги чувам. Синът ми е бил прокълнат, така че му оставаше или да бъде умъртвен, или да бъде изоставен някъде без защита и подслон. Тогава свалих шала си, увих в него малкото му телце и го вдигнах. Излязох от помещението и се върнах в покоите си — тя млъкна, загледана през залата с присвити очи и плътно стиснати устни, преди да продължи: — Дойде и съпругът ми — гласът й се разнесе не по-високо от грубо накъсан шепот. — Той погледна детето и отсече, че това не може да е негов син. Изкрещях в лицето му най-страховитите заплахи за онова, което съм готова да сторя, ако с малкото същество се случи нещо лошо. Божествения наистина ме обичаше — усмивка отпусна лицето й. — Той се съгласи и прие, че нищо няма да се случи с детето, но при едно условие: да не го вижда никога. Маху, моят съпруг е Аменофис Великолепния. Той не приема нищо несъвършено или долно, освен ако не е свързано лично с него. Ето защо се питам дали вече не мисли другояче. Защото, така или иначе, негов наследник на престола ще бъде първородният му син Тутмос.

Спомних си за петната от кръв по кърпата за хранене, но не се обадих.

— Обаче какво ще стане с по-малкия му брат, когато аз си замина? — огледа тя отново заличката. — Оставен и държан на това място далече от любопитните очи на хората, дали към него ще продължават да се отнасят като към кръвен брат на фараона? Дали той ще може да посещава храмовете и да се разхожда свободно по улиците на Тива? Знаеш какво се казва в песента: „Фараонът е Египет, а Египет — фараон и най-обичан син на Ра.“ Може ли боговете да обичат Египет, ако Божествения има син, който е сакат и е противна гледка в очите на хората? Който е недъгав и куц?

— Той съвсем не е такъв, ваше превъзходителство.

— Не, Маху, наистина не е. В моите очи той е красив — примигна тя, за да капнат сълзите, напълнили очите й. — Жреците в храмовете се боят не от тялото му, а от сърцето му. Защото той няма време и не обръща внимание нито на тях, нито на боговете им. О, много добре знам за гощавките и за подигравките му с бръснатите глави — обърна се и ме погледна с крайчеца на окото си. — А той има защо да ги ненавижда. Преместиха го още съвсем малък от яслите в онзи Дом на живота при Храма на Изида. И прекара там две години, преди да разбера какъв тормоз и жестокости е изживял. Знаеха, че баща му отказва да го приеме официално за свой син, и го бяха превърнали в прицел на постоянен присмех. Откъснах го от там, но дори в царския двор не бях в състояние да му осигурявам постоянна закрила. Хотеп даде идеята за това място. Според мен тук е най-добре. Съвсем незначителни неща, които са му потребни.

— А Тутмос?

— Брат му се чувства виновен.

— Възможно ли е помирение? — попитах, давайки си сметка, че една Велика царица на Египет се доверява на обикновен простосмъртен и говори за сина си като някаква перачка по Нил.

— Никога — отговори ми тя. — Съпругът ми вярва, че вторият му син е прокълнат. Издаде специален закон, когато научи за жилището тук: на сина ми могат да прислужват само осакатени и чужденци — усмихна се едва-едва. — С изключение на теб — и се намуси леко, като подсмръкна. — Но както и да е: няма особено значение! — стана и отиде до стената. Притаилият се там, който и да бе той, излезе от прикритието си. Долових шум от тихи стъпки, но не се осмелих да се обърна. Тя се върна със скръстени на гърдите ръце. — А занапред — рече тя, сякаш разговаряше със себе си — какво ще стане със сина ми, когато Божествения отиде в Далечния запад и аз го последвам? Ще го защити ли брат му? — потръпна тя и разтри дланите си една в друга. — А какво ще се случи, ако Тутмос не остави наследство и замине също в Далечния запад. Дали жреците и генералите ще приемат този, когото наричат „смешното плашило фараон“? Павиане, кажи какво мислиш.

— Нищо не мисля — наведох глава, защото бях взел решение да не обелвам и дума за опръсканата с червени петна кърпа за хранене, в която кашляше Тутмос.

— Хайде, давай, умнико Павиане — настоя тя. — Защото не може да не мислиш нещо.

— Нека престолонаследникът Тутмос — занареждах аз традиционната фраза — да живее милион години. Нека да празнува юбилей след юбилей. Нека да види децата на своите деца, а онези с Деветте лъка да чувстват винаги мощта и славата му…

— Така да бъде. Така да бъде — откликна Тийи.

— Но ако ти мислиш за бъдещето — заподбирах внимателно думите си, — същото важи и за Божествения ти съпруг.

Тийи отвори и затвори почти машинално устата си.

— Е, и?

— Има ли някъде документ, написан на папирус и подпечатан с картуша на Божествения, в който са дадени указания за онова, дето трябва да последва?

Тийи затвори очи. Очаквах поредния удар или поне възражение, но очевидно бяхме отминали този етап. Тийи бъбреше с мен, тъй като в интерес на истината аз бях никой — една прашинка в очите на Божествения и няколко удара на сърцето, нарушили за миг всеобщата тишина. Да, но сега изговорих на глас собствените й страхове също като жрец от някой храм, който слуша изповедта на искрено благочестиви поклонници.

— Има ли? — повторих тихо, но твърдо.

— Майко, кажи? — този път стъпките бяха отчетливо доловими и аз се обърнах. Забуления, облечен в набрана в кръста дълга бяла роба, бе на няколко метра от нас и държеше далекобоен сирийски лък с поставена на него стрела. Бе застанал малко встрани с преценяващо изражение на прекалено продълговатото си лице. Не отместваше поглед от майка си в очакване на знак.

— Майко, да убием ли Песоглавеца?

— Господарю, ако убиеш Песоглавеца — отвърнах аз, загледан също в царица Тийи, — ще изгубиш верен приятел и съюзник за цял живот.

Долових звука от опъването на тетивата на лъка, но не можех да помръдна. Седях като вкаменен. Царица Тийи бе преместила погледа си от своя син и гледаше в мен. Чух рязко вдишване и отзвъняване на тетивата; стрелата прелетя над главите ни и изплющя в стената. Лицето на Тийи се сви с усмивка.

— На Павиана може да се вярва. Стига вече, синко.

Чух как лъкът изчатка на пода. Забуления дойде при нас, сбута възглавниците и се отпусна върху тях, ускорено дишайки; сега очите му бяха ясни и преливаха от веселие.

— Маху, ти наистина ли помисли, че мога да ти забия стрела в гърба? Ей, Маху, знаеш ли какво си ти? Ти си моят павиан. Когато мезаите минават по пазара на Тива, с тях са и обучените им павиани, които ловят крадците и джебчиите. Аз съм заобиколен от крадци и други престъпници, поне отвъд тези стени. А ти си длъжен да си задаваш множество въпроси, но никога да не ги изговаряш на глас — приведе се той към мен. — Къде ходим с майка ми в глуха нощна доба? Кои са онези странни посетители? Един ден ще разбереш. Засега трябва само да хващаш крадците и разбойниците, които искат да отнемат отреденото ми време под слънцето и да изпратят душата ми в тъмнината. Този, който предопределя и подрежда всичко, се е погрижил и за това — потри длани той. — Слушах внимателно онова, което ти каза майка ми: самата истина е. Маху, имам намерение не да умирам, а да живея за действителния си баща — Атон Прекрасния, който възсяда Далечния хоризонт — той махна с ръка около себе си. — В очите на когото милион години са като вчерашния ден или една кратка нощна стража. А, да, за приятеля ти Собек… — хвърли той кос поглед към майка си. — Сигурен съм, че е бил издаден. Майка ми използва влиянието си и Собек няма да умре в Червените земи — пресегна се и ме дръпна на шега за косата. — Маху, към теб се отнесоха с голямо благоразположение. Не го забравяй никога — отдръпна се и потри ръце. — А междувременно да си направим празник: ще поканим приятелите ти от Кап. Няма да е лошо, ако съберем всички отново. Нали, Маху?

Усмихваше се, но очите му останаха студени. Сведох чинно глава, но знаех, че, за добро или за зло, вече няма измъкване от тази смъртоносна игра на заговори и убийства.

Бележки

[1] Много древно божество в Египет с важен култ; изобразяван с глава на овен с корона — „творец“, „грънчар“. — Бел.прев. 

[2] Тогава Амон напуска храма си в Карнак и отива в Луксор. — Бел.прев. 




Гласувай:
3
1


Вълнообразно


Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: monarh1991
Категория: Политика
Прочетен: 1075363
Постинги: 636
Коментари: 986
Гласове: 4219
Календар
«  Януари, 2021  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031