Осемнайсетата династия (1550–1323 г. пр.Хр.) отбелязва може би най-високия връх на древната египетска империя както в границите й, така и извън тях. Тя е период на величие, разцвет и триумфираща победоносна политика. Но тя е и време на големи промени и бурни събития, особено в последните години от царуването на Аменофис III и внезапното възшествие на престола на Великия еретик Ехнатон, когато различните религиозни идеологии са в свиреп сблъсък, а над страната е надвиснала мрачна заплаха от страна на империята на хетите. Това е периодът, в който се развива действието в последната шеста книга от поредицата „Египетски загадки“.
Първа глава

Здравейте, божества ужасни,

които хващате и унищожавате сърцата!

 

Глава 27: Книга на мъртвите[1]

 

Изпивал съм магичната им сила.

Сега привиквам духовете им.

Препускат мислите ми — рой свирепи колесници,

жадуващи за вихъра на боя.

Добре познавам този вкус на кръв.

Пред мен се струпват техни Ка[2],

освободени от Света подземен

и петимни да ме преследват.

За вече отишлите си оттук говоря,

потънали във Вечната тъма —

изял ги е Унищожителят —

душите им са сякаш късове месо, нахвърляни в казан.

От мрака, разпокъсан от звездите,

сред спомени и образи се връща име

и все едно че стъпва на подвижен пясък

или наднича в маранята на пустинята.

Стоя и гледам как пристигат всички,

но не познавам ничие лице и тяло.

Безкрайно много имена, души и мисли —

орляк от спомени, дошли от толкова далече.

Откривам само теб, Рамзесе — царю на Две земи,

Превъплъщение на Хор, Носителю на Двойната корона,

Пазителю на Диадемата, всесилни фараоне…

О, знаеш го добре, защото беше с нас

духът ти още отначало.

Сега изслушай моя химн за теб:

„Небесните селения са тъмни

и светилата са угаснали;

колоните им се разклащат

и тракат костите на всички богове.

Земята е притихнала в нозете ти.

И този свят отново вижда

как идва фараонът ни

с великата си мощ.

Защото Той е Цар на мъдростта

и Господар на живите.“

Аха! Добре че огънят е стъкнат. Защото плявата на годините изгаря в огъня. Е, кой съм аз? Да, аз съм Маху — бивш главен стратег на фараоните, приятел на фараоните, който сега живее сам в малко, но представително обиталище край Нил, оградено с палмови дървета. Над зелената роба на короните им разпознавам в мъглата неясните привидения на планини. Много тайни знаят онези планини. Те пазят за себе си истината за Единствения, чието име не може да бъде изречено. Както и за всичко останало, да, за всичко останало.

Започнах изповедта си в деветнайсетия ден на ахет — сезона на разливите, когато високите и силни води на Нил вливат живот в Черните земи. Сириус бе преминал високо в източния небосклон, за да се скрие заедно с проблясващите бели петна на свещената птица ибис. Колко много спомени! Писарите на фараона също се бяха появили и отминали, както и Очите и ушите на фараона: с очи на кобра и с клюнестия си нос той ми прилича на пълководеца Рамзес — тънки устни, извити винаги в принудена и самодоволна усмивка. Не беше ли гримаса? Дори сега духът на Рамзес стои в сенките заедно с останалите, следейки всичко и всички със събраните си, вечно играещи очи.

Бяха ми осигурили вече храна, калеми за писане, мастилница и мастило, папирусови свитъци, рогов нож и камък за заостряне и заглаждане. Вече бяха намерили и дневниците, които си водех през годините; те щяха да ми послужат за освежаване на паметта. Бях длъжен да запиша всичко така, както се бе случило. Искаха да получат изповедта ми, за да стане притежание на фараона, но само след отвяване на плявата от миналото, така че да остане зърното от онези славни дни на Великолепния — Аменофис III, с дебелия корем и масивни бедра, лъщящи от пот и благоухания. Аменофис Великолепния, Повелител на Двете земи и Носител на Божествените пера, който е прегърнал похотливо собствената си дъщеря, разположила се в скута му с провесени встрани дълги нозе и размахваща син лотос в едната ръка и камшик със сребърна дръжка в другата. До него е царица Тийи с дребното си лице и необуздания си нрав, в чиито сънища основен посетител е нейният загадъчен бог. Аха, ето го и Майа, противния гладкокож ковчежник с благоуханни одежди и с лице, гримирано по-обилно от лицето на всяка хесета, момиче от храма. Майа, който обича да се облича в женски премени и е вечно ухилен и мазен, с ласкателен език и изменчиво сърце. Устните му бяха пълни, влажни и червени, сякаш току-що бе смукал кръв, а подигравателно присвитата му уста бе винаги готова да запее възхвала на собствената си особа:Когато започнах, бях много добър, за да стигне до надписа на собствената му гробница: Когато свърших, бях блестящ. Сенките сменят местата си, за да се появи лекарят Пентжу — колкото лукав, толкова и опасен. Зад него е Хюйи, гордост на фараона, следван от прославения воин Хоремхеб — набит здравеняк с ъгловато безстрастно лице и поглед на свирепа пантера. Рамзес ли? Ами да. Рамзес е винаги в сянката на Хоремхеб. Къде са останалите? Спокойно, ще се появят. Нефертити, или „Прекрасната дойде“. Тя пристъпва както винаги с леко изнесена назад разкошна глава и с необичайно сините си очи, вглеждащи се изпод тежки клепачи. След нея идва дъщеря й Анхсенамон, която е не по-малко красива и също толкова вероломна и опасна. Анхсенамон носи напоена с благоухания перука, превързана със златна панделка; очите й с цвят на трънкосливка са оградени с дебел слой тъмен туш; на хубавия й врат има сребърна огърлица, а обшитите със сърма и мъниста поли припляскват предизвикателно върху чувствено окръглените й бедра при всяка крачка. На единия й крак се вижда сандал с позлатена горница, а другия сандал тя носи в ръка с безпомощно изражение на лицето. После идва кроткият и нежен Тутанкамон[3] с невинни черни очи и засмяно момчешко лице. А след всички и над всички, свъсен като буреносен облак, се вижда Еретика! Забуления, чието име не бива да се произнася. Всички те идват при Маху и откъде ли би могъл да започне Маху, ако не от самото начало?

Родил съм се като негодно зърно, изхвръкнало от утробата на майка ми, което било толкова твърдо и грубо оформено, че тя умряла след по-малко от месец, както е казано в обичайния за случая доклад. Баща ми Сеострис, знаменосец на мезаите, не бил у дома по време на раждането ми. Може ли да не знаете кои са мезаите? Спомагателни военни подразделения от Юга. Преди много години — било е в сезона на скакалеца — те решили да свържат съдбата си с египтяните, които по това време били във война по суша и море срещу хиксосите — варвари, превърнали град Аварис в делтата на Нил в своя твърдина, заплашвайки да накарат цял Египет да клекне под тежкия им боздуган. Били толкова неблагоразумни и дръзки, че предводителят им пратил послание до тогавашния фараон със заръката да накара хипопотамите в своите води да млъкнат, понеже ревът им нарушавал сладките му сънища в Аварис.

Храбрият Секененра отвърнал на предизвикателството с безжалостна война, но паднал в битка. Синът му Яхмос продължил борбата, преминавайки като огън през стърнище. Премазал хиксосите и изпепелил всичко по пътя си. Варакосаните бойни морски съдове на египтяните унищожили защитните сили на хиксосите по течението на Нил, а войските на Яхмос превзели Аварис и го изравнили със земята. Предшествениците ми мезаи воювали в редовете на египетските войски; помощта им била зачетена по достойнство и двата народа се заклели един друг с пакт за вечно приятелство.

Баща ми си останал мезай и в мига, в който хвърлил семето си. Воин по рождение, той не се занимаваше с мен. Спомените ми за него са смътни: як мъж с бръсната глава, облечен с кожена пола и връхна къса дреха, обут с цели походни обуща, препасан с военен ремък и с окачен колчан със стрели на гърба. Горд със службата си за фараона, той получил Златна огърлица за воинска доблест едновременно със Сребърни пчели[4] за храброст, след като избил врагове в пряк ръкопашен двубой на бойното поле. Още пазя тежкия златен гердан и малката брошка с изображение на рояк пчели. Спомням си го да ми показва своя хопеш, извития меч, с който се е сражавал срещу Хората с деветте лъка — всички неизброими неприятели на фараона, които завиждат на Египет за несметните му богатства и не откъсват лакомото си око от плодородните земи и хубавите градове.

От време на време баща ми идваше да ме види, но винаги пътьом. Той клякаше и се вглеждаше в мен със студените си очи, присвити винаги от постоянното взиране в жегата и прахта на Червените земи. Бях самотен, откакто се помня. Живеех при сестрата на баща ми Изития — жилеста жена със сурови черти, остър поглед и хаплив език. Нямаше деца. Мъжът й бе заминал някъде на Север по търговия и бе забравил да се върне. Ала бе оставил Изития в доста добро материално положение като собственица на представителна извънградска къща, опасана с висок дебел зид. Спомням си как играех на стъпалата пред входните порти, украсени със сини и охрено червени палмети[5].

Твърде рядко излизах вън от градината. Обикновено стоях на покрива недалеч от хамбарите, облегнат на решетестата преграда, вдигната по парапета за по-голяма сигурност. Не мога да кажа, че Изития се безпокоеше особено много за мен. Тя беше студена жена. Единственото същество, към което бе привързана, бе грозната салукска хрътка Сет — свиреп пес, обучен на всевъзможни команди. Породата му бе рядкост в онези времена. Той неизменно следваше Изития, стиснала ветрилообразната си палка мухогонка. Леля ми ненавиждаше мухите и мишките. Всяка дупка и всяка пукнатина, от която можеха да се появят вредни гризачи или насекоми, плътно се запушваха и се омазваха с котешка лой. Спомням си я седнала в любимото й кресло с висока облегалка и с резбовани като лапи на пантера крака с мухогонката в ръка. Креслото бе като естествено продължение на стопанката си — самата Изития приличаше досущ на пантера с тясно присвити очи и изтеглена напред брадичка. Никога не ме удряше, но понякога ме сграбчваше и ме разтърсваше. Тя имаше свой личен живот. Клиентите й идваха само нощно време — най-често жени с молби за различни лекарства, но понякога и мъже. Тогава до слуха ми долитаха приглушени викове и звуци от бой, но не мога да кажа дали причината бе болка или удоволствие.

Слугите на Изития бяха шемшу — лични роби, които носеха нашийник с посочващ статута им йероглиф — папирусова рогозка, навита на пръчка. Страхът им от леля ми бе равен на моя — както от острия й език, така и от постоянно размахваната палка мухогонка. Имаше и неколцина роби — бекоу, пленени по време на война, които бяха принуждавани да работят в градините, а за отплата живееха в сайванти, негодни дори и за добитъка. Веднъж двама от тях избягаха. Баща ми тръгна след тях и ги залови, но те така и не се върнаха. Власт над тях имаше Апи, който беше уедпоу — управител, тъп като вол и също толкова предан.

Несъмнено Изития бе богата. В трезорите й имаше съдини, оформени като вази и пълни с разни масла и мехлеми. Всичко бе прибрано в плътно затворени сандъчета с абаносов фурнир и сребърен варак. Не мога да кажа дали баща ми дори подозираше истината за сестра си и дали се досещаше за притаения силен страх, който бе насадила у мен. Понякога нощем и обикновено преди някой предвещаващ зло ден Изития заставаше в портика[6] и цитираше смразяващи кръвта стихове от „Книга на мъртвите“. Оградена от казани над горящ огън, тя пръскаше в околния мрак масла и всевъзможни сухи треви, а Апи стоеше в сянката зад нея. Вдъхващият ужас глас на Изития подемаше в нощта:

Махни се! Отстъпи!

Дръпни се, страшно нещо.

При нас не идвай.

Не вземай от магията ми.

Махнете се, дошли от юга крокодили.

Върнете се, любители на бедност, дим и изпражнения!

От отвращение ми се повдига!

Една нощ дори я съзрях в градината — клечеше над тава с разжарени дървени въглища и току-що хвърлени отгоре треви с вдигната нагоре пола, а устата й мълвеше страшни проклятия. Практикуваше хек — магията на мрака. Затова живееше в постоянен ужас от аатару — онези зли духове от Запад. Само боговете знаеха какво бе скрито в миналото й, а душата й сигурно бе натежала от много злини и нечистотия. Рядко се обръщаше към мен, освен когато ми цитираше мъдрости за нуждата от спокойствие и сигурност.

Доста по-късно от дневниците й разбрах, че бившият й съпруг е бил офицер. Може би просто се е страхувала от хаоса, съпътстващ всяка война. Понякога се опитвах да я питам за майка ми, но тя ми нареждаше с бърза и пресилена усмивка да не нарушавам спокойствието й. Когато я питах за раждането ми, скачаше като котка, подгонила някое злощастно мишле:

— Родил си се между двайсет и третия и двайсет и седмия ден, така че трябва да се пазиш винаги от змии и крокодили.

Сега си давам сметка колко права е била! Питах я кой бог ми е покровител. Коя божествена сила е бдяла над раждането ми? Тя доближаваше лице до мен и ми отговаряше с подигравателна печал: „Какви чудни въпроси задаваш, Маху. И отговорът им е странен: никой бог.“ Да, колко права се оказа отново!

Редно е спомените ми да са изпълнени със свежи ухания от чиста къща с бани, тоалетна с керамична облицовка и спални с приятни декоративни изображения. Въздухът там бе наситен с аромат на хвойна, кайсия и кедър, както и на много тамян — прекрасното благоухание на боговете, — изгарян в лъжици, чиито дръжки бяха резбовани като човешки ръце до лакътя. Храната бе обилна — натрупана щедро в тръстикови чинии. Но така и не мога да си спомня нищо мило и приятно. Нито веднъж не ни гостуваха деца. Образованието ми беше съмнително. Първият изписан от мен йероглиф беше себхет — затвор, оградено с високи дувари място досущ онова, което представляваше животът ми в момчешките години. Баща ми идваше от дъжд на вятър и ни отвеждаше с леля ми през Нил в Некропола.

— Това е Уасет — пошепваше баща ми. — Градът на фараона. А от тук можеш да видиш… — и ми изреждаше храмовете, но аз не го слушах. Защото единственото, което чувствах, бе удоволствието от близостта му. Накрая екипажът се приготвяше за акостиране в Големия пристан, над който се извисяваха острият връх, наречен по името на мрачната богиня Мерецегер, както и острите скални зъбери, чийто цвят се променяше толкова рязко със залеза. Те се издигаха над Града на мъртвите, Долината на знатните, Долината на царете и всички останали места, където почиваха мъртвите.

Най-после излизахме от града, за да поемем по скалистата и осеяна с ронещи се камъни пътека към Долината на знатните. На входа й ни поздравяваше стопанинът на Некропола с жезъл, чийто връх бе оформен като кръговиден анх — символа на живота. Спътници от двете му страни бяха по един жрец с маски на Анубис, които стопанинът представи като Уабс, или Чистите. Те ни поведоха към гробницата на баща ми — дом на вечността, в който бе намерил подслон трупът на майка ми, а след време щеше да приеме баща ми, Изития и моя милост. Там видяхме неголяма стела със следното послание:

Великата чародейка я очисти и пречисти.

Тя призна греховете си и беше опростена.

Поклон на теб, Озирисе,

на теб, който чуваш всички наши думи

и снемаш греховете ни.

За първи път видях нещо, свързано ясно и точно с майка ми. Баща ми коленичи и посочи думите: Ма а Хероу. Попита ме:

— Маху, знаеш ли какво казват те?

— Не, господине.

Баща ми се усмихна, което се случваше рядко.

— Те означават: Гласът ти да казва истината. Е, Маху, ти ще казваш ли истината?

— Да, господине — несъмнено това бе първото обещание в моя живот, но и първото, което никога не спазих. — Мама беше ли…?

— Майка ти бе добра жена — баща ми ме хвана за ръка, може би за първи път в живота ми, заобиколи от другата страна на корубестата стела и прочете следното от „Книга на мъртвите“: „Не съм се отнасяла зле с хората. Не съм отнемала млякото от устата на младенци.“

Хвърлих кос поглед към Изития, тя изви очи. Под написаното имаше рисунка на душата на майка ми, претегляна на Везните на истината. Леля ми не пропусна възможността да произнесе с голямо удоволствие имената на демоните, също представени там, които чакаха в пълна готовност да сграбчат душата на покойника, ако везните отсъдят, че е грешник: Хранещият се със сенки, Костотрошачът, Гълтачът на кръв, Унищожителят на сенки… Понечих да стисна ръката на баща ми, но той ме тласна леко встрани. После се изправи и разроши черната ми коса с думите:

— Недей да тъжиш, Маху. Майка ти е в Полята на блажените, а над нея бди великият Озирис! — и ме поведе към малкия храм с колони отпред. Стопанинът на Некропола дръпна печата от вратата. Почакахме малко, за да запалят факли, и баща ми ме въведе гордо в малко преддверие. — Маху, това е нашият Дом на вечността. Погрижили сме се добре за него.

Стените на неголямото помещение бяха покрити със сцени от събитията в живота на баща ми: срещата с фараона при награждаването му със Сребърни пчели, баща ми на лов в пустинята, подкарал колесницата си към стадо антилопи, баща ми приклекнал сред тръстиките, дебнещ с готов бумеранг и чакащ да порази великолепно нарисуваните водни птици, които излитаха стремглаво при приближаването му. Имаше и други, по-затрогващи сцени: майка ми, гъвкава и грациозна, го маже с благоухание или сипва вода в шепите му.

Излязохме от преддверието и минахме по тесен коридор, чиито стени бяха изрисувани със сцени, представящи отвеждане на души в Абидос[7], поклонение на богове и отдаване на приношение от чинии с плодове над разпалени мангали. На входа на погребалната камера баща ми се спря и поговори с жреците, за да се увери, че жрецът на Ка е казал молитвите и е направил възлияние пред боговете в годишнината от смъртта на майка ми. Накрая влязохме в погребалната камера, в която имаше четири саркофага. Отляво бе саркофагът на майка ми — тъмночервен, покрит с цитати от „Книга на мъртвите“. Бях омаян и почти хипнотизиран от очите на Уаджет[8], изрисувани под капака на саркофага. Забравих за всичко останало, доближих се и притиснах буза към студения камък. Баща ми бе приковал в мен очи, пълни със сълзи. Понечих да легна — исках да остана да спя до гроба на майка ми. Баща ми ме привдигна и ме изведе навън.

Докато пътувахме обратно през Нил, баща ми настоя да му кажа истината. Чувствам ли се добре? Доволен ли съм?

— Да, господине.

— Не се ли радваш, че живееш в земите на Томери — послужи си той със старото наименование на Царството на двете земи, родния Египет.

— Доволен съм, тате.

— Е, синко, тогава какво те безпокои?

Очите на леля ми, същински обсидиан[9], срещнаха моя поглед, но подслонът на майчиния гроб ми даде сили.

— Чувствам се самотен, татко.

Баща ми се разсмя и разроши косата ми. Помислих, че отново няма да ми обърне внимание, но когато прекосявахме крайречния пазар, той спря и ми купи маймунка — мъничко чевръсто същество с дяволити оченца, което се вкопчи в мен, притисна се и закрещя шумно. Леля ми измърмори нещо като шега, че отсега нататък ще има две маймуни в дома си, но това не помрачи радостта ми. Бях повече от очарован. Кръстих маймуната Бес — на името на грозния домашен бог, и почти не забелязах кога баща ми си бе отишъл. Бес обсебваше цялото ми внимание. За минути се превърна в мой брат. В къщата на леля ми слугите приеха новия член на домакинството с добродушна насмешка. Купих на Бес малък шал и сребърен медальон с медните дебени[10], които бях успял да спестя. В интерес на истината не го направих сам. Възрастната прислужница Деди отиде на пазара вместо мен. Тя беше бекоу — робиня перачка, която по неведоми пътища бе научила много неща за маймуните. Бес стана най-голямото удоволствие в моя живот. Беше неописуем лакомник: само ароматът на печена патица или на месо, сготвено с кромид и чесън, го довеждаше до неистово ломотене, а резен от пъпеш го караше да танцува от радост. Бес ме следваше навсякъде. Сигурно затова леля ми го намрази.

— Събира мухите — отсичаше тя. Ала маймуната много бързо се научи да се пази от ветрилообразната й палка срещу мухи.

Помня ясно онзи съдбовен ден, в който Деди пълнеше купата на водния часовник. Бес подскачаше насам-натам в скута ми. Деди се обърна към мен и започна да се смее; пълното й лице се покри с бръчици, а очите й искряха весело. Станах и я прегърнах; казвам го, защото тя бе сред малкото хора, които се осмелявах да докосна. Тя спря работата си, остави долу кърчага с вода и ми отвърна с гальовната си усмивка. Чух лек тропот и се обърнах. Бес прелетя като светкавица през входната врата, за да грабне подхвърлено отвън парче пъпеш. Изкрещях и се втурнах след него, но той грабна пъпеша и офейка. Бях стигнал почти до вратата на двора, когато мъчителен писък, последван от ниско ръмжене, накара стомаха ми да се обърне. И вече знаех какво се бе случило. Някой бе пуснал грамадната салукска хрътка Сет. Бес висеше от челюстите й. Ловджийският пес го разтърсваше така, както котката тръска уловена мишка; по каменната настилка капеше кръв. Ръцете на Бес висяха отпуснати, главичката му бе изкривена косо встрани, а малкият медальон проблясваше в постоянно разширяващата се локва кръв. Кошмарна гледка с едно адско изчадие, което разкъсваше малкото телце като парцал, напоен с кръв. Виковете ми оглушиха всичко живо околовръст. Притичаха слуги, водени от Апи, който сграбчи нашийника на Сет и го примъкна встрани, но дори не направи опит да измъкне Бес от челюстите му. Деди ме прегърна. Отблъснах я и погледнах нагоре. Леля ми гледаше със студения си поглед през зарешетения прозорец. Деди правеше опити да ме успокои, но аз бях неутешим. Тя се втурна нанякъде с шляпащи сандали; след малко се върна, носейки трупчето на Бес, увито в зелена кърпа с брокатен кордон. Погребахме го под сянката на една смоковница. Тогава плаках за пръв и последен път. Деди ме взе в люлката на ръцете си; лицето й бе посивяло от безпокойство. Бях живял само осем лета. Очите ми бяха приковани в прясно изкопаната пръст. Деди дори намери малък анх — кръстния знак на живота, който забоде в черната земя.

— Тя е толкова жестока — прошепна тя. Знаех много добре какво искаше да каже. Късчето пъпеш до отворената врата, чакащата салукска хрътка, втораченият в мен хищен поглед на Изития… — Открай време е такава.

Нещо жегна паметта ми. Разтърси ме силна тръпка, все едно някой ме потопи в студена вода. Вече се стъмваше. Деди ме поведе навътре в градината; стигнахме под хубава върба, чиито клони се свеждаха над бълбукащия край нея поток. Деди коленичи, разрови земята, извади светло чирепче и прокара късите си пръсти по необичайните знаци върху него.

— Мога да чета — пошепна тя. — Все пак съм… не, вече не съм, но някога бях от Тоноутър — така наричаха царството Пунт, Земята на тамяна, далечната Индия. — Бащата на твоя баща ме плени отдавна, още като девойка, и ме доведе тук във Времената на глада. Но мога да чета.

— Какво е казано там? — попитах.

— „Мерет, махни се от мен. Нека духът ти не ме преследва.“

— Майка ми се казваше Мерет… Изития ли го е оставила тук, както подхвърли днес пъпеша?

Деди се разсмя и зарови обратно чирепчето:

— Майка ти идваше често тук и затова Изития зарови заклинанието под дървото. Беше жестока към нея така, както е жестока и към теб.

Долових някакъв шум и се обърнах. Изплашена, Деди измърмори нещо и се изправи; нямаше нищо освен шепота на клоните в сгъстяващата се мрачина. Нищо ли? Помислих си го и аз, но на сутринта Деди бе заминала нанякъде и повече не я видях. Леля ми ме остави да тъжа сам за Бес и Деди. Гневът ми бързо охладня. Реших да прикрия чувствата си и се смесих с прислугата. Дойде и отмина ахет — сезонът на разливите, последван от перет — времето на сеитбата и покълването; не закъсня и шему, когато слънцето грее жарко и всички слуги воюват с вредните насекоми и животинки, от които гъмжи цялата къща. Точно това бе най-омразното време за леля ми: мухите се носеха като черни облаци, а плъховете дебелееха, ала оставаха все така бързи. Обичах съпътстващата суматоха и общото объркване и правех всичко, за да ги засилвам. Намерих трупче на плъх, раздут от погълнатата отрова; скрих го във варосаната тоалетна с варовикова седалка, поставена около дупка над тухлени съдове, пълни с пясък. Разрових надълбоко и зарих плъха с пясък. Минаха цели два дни, преди леля ми да разбере какво бе привлякло пълчищата мухи към ужасната воня. Не изтече много време и успях да се снабдя с известно количество отрова. Скрих една охранена и натъпкана с отровата мека патица близо до колибата на Сет.

— Какво нещастие! — завайкаха се след малко слугите. — Хрътката сигурно е изяла някоя примамка за плъхове!

Леля ми оплака песа, а аз излязох още същата вечер с чистата си ленена риза, застанах под върбата и прошепнах някои неща на Деди и Мерет.

Кончината на салукската хрътка отбеляза не само началото на куп беди за леля ми, но и собственото ми освобождение от нея. След два дни в къщата пристигна прашен и потънал в пот пратеник, носещ картуша[11] на фараона. Въведоха го в преходно помещение, за да го поочистят, но още докато един от робите миел краката му, той изрекъл тихо носената вест: баща ми бе умрял. Неотдавна го бяха повишили в чин на полкови командир на ескадрона от колесници Отмъщението на Анубис, който охраняваше гробниците в Долината на знатните. Банда изкусни крадци и осквернители на гробове проникнали и в една от най-богатите гробници през съседния храм. Похитителите не се посвенили да задигнат златните покрития от лицата на мумиите, от пръстите на ръцете и краката им, амулетите от вратовете им и даже позлатените съдини с благовония. После допълнили богохулното си деяние, запалвайки няколко детски мумии като факли, за да си светят. Не успели да обуздаят огъня, димът излязъл през отвора за проветряване и вдигнал тревога. Грабителите побягнали в Червените земи и баща ми се втурнал да ги преследва.

— Като ястреб — допълнил пратеникът, — спускащ се към плячката си.

Грабителската банда била многобройна и успяла да намери убежище в някакво скално гнездо с изворна вода. Баща ми ги затворил в обсаден кръг. Подпомогнат от обитателите на пясъците, заповядал мястото да се щурмува. Крадците, които оцелели след атаката, били набити на колове и подпалени. Неколцина били отведени в Тива за публично наказание, а баща ми се върнал горд с поредната си победа. Бил ранен съвсем леко от стрела, одраскала врата му. Острието й обаче носело змийска отрова: баща ми издъхнал още преди да стигнат до Тива независимо от усилията на полковия лекар.

Не бях никак изненадан, когато след по-малко от месец се озовах в Кап — Царския дом за обучение, намиращ се на Носа на газелата в огромния дворец Малгата[12]. Дворецът бе истински бисер — дом на веселието, дворец на ослепителния Атон, построен от Великолепния Аменофис III за собствено удоволствие. Бе разположен непосредствено под хълмовете на запад, така че вечер потъваше в умиращите лъчи на слънцето. Бе наистина впечатляваща царска резиденция, но тъй като бях едва на девет години, не си давах сметка за истинското му великолепие. Децата са странни същества! За мен единствено важен бе фактът, че напусках леля си! Щях да живея на ново място, а то бе школата, посещавана от престолонаследника Тутмос, син на фараона, както и от подбрани потомци на важни висши служители. Пребиваването ми там бе последната почит на фараона към баща ми. Едва по-късно успях да разбера, че леля Изития е използвала голяма част от влиянието си в двореца, за да ме изпрати там.

Домът за обучение се намираше в задната част на двореца. Днес, когато се връщам мислено назад, мога да си позволя поне една кисела усмивка. Бях попаднал в най-прекрасния дворец под слънцето и получих предварителна представа за живота в Големия дом и прилежащата към него територия на Озирис.

Надзирателят в дома за обучение се казваше Уени — възрастен воин и едновременно писар с топчесто лице, дебели месести устни и очи с надвиснали клепачи. В долната мека част на едното му ухо висеше златна халка; по пръстите и китките му имаше евтини бижута. Приличаше на обикновен дебел глупак, но се оказа лукав и безмилостен човек с пъргави нозе въпреки тлъстините си. Бе бивш нактуа, тоест един от отряда „момчета с яки ръце“ — елитна пехотна единица, известна също като „Леопардите на Изтока“. Ветеран, награждаван с най-високите отличия, той винаги носеше Златна огърлица и Сребърни пчели за убити пет митанийци в ръкопашен двубой, чиито пениси бил отрязал като доказателство.

Леля Изития изрично настоя да се убеди, че съм запознат с репутацията на Уени, когато ме теглеше из дворцовите градини, като ме щипеше и шепнеше порой грубости и обиди по мой адрес. Неизменно повтаряше за отрязаните пениси на митанийците. Когато го видях за първи път, Уени погледна към долната част на тялото ми, все едно се канеше да отреже и моя член. Бе седнал на пейка във вътрешния двор и неговият шемшу — личен роб, държеше разтворен чадър срещу обедното слънце. Сграбчвайки ме за рамото, той ме обърна към себе си и ме огледа внимателно с тежкия си поглед.

— Познавах баща ти — осведоми ме той и погледна към леля Изития: — А ти можеш да си вървиш.

Изития се изпари мигновено. Не си взе сбогом, а аз дори не погледнах към нея. След малко отклоних поглед встрани и бях награден с удар по ухото.

— Аз съм този — приведе се Уени, напред, — който ще ти позволи да гледаш встрани! — после свъсеното му лице поомекна и той ме погали. — Изития е злобна кучка, никога не съм я харесвал! Говорят, че е вкарала без време майка ти в гроба. А сега отивай да разопаковаш нещата си.

В Кап бяха събрани двайсет и четири момчета — синове на приятели на Великолепния или деца на Царските украшения — наложниците му. Най-личното момче бе престолонаследникът Тутмос — на дванайсет години, висок, с очи и лице на граблива птица в ловен полет. Бяхме разделени на четири отделения по шестима. Тутмос не бе при нас вечерта, когато се видях с Децата на Хор, както се наричаше моето отделение. Всички носехме печат с означение „НА“ — йероглифите на ястреб и на жезъл, гравирани върху медна плочка, която висеше на връв около вратовете ни. Без мен бяха общо петима: момчетата, които по-нататък станаха мои приятели, съперници и врагове. Хоремхеб, Хюйи, Пентжу, Майа и Рамзес; винаги си мисля за нас като за шестимата. Всички бяхме горе-долу на една възраст. Несъмнен лидер беше Хоремхеб — свадлив, с горящ поглед и издадена долна устна и брадичка. Още момче, той имаше мускулести бедра и широк гръден кош и кожа, малко по-светла от тази на останалите. Рамзес пък ми приличаше на ястреб с бърз взор, клюнест нос и тънки безкръвни устни. Хюйи си беше Хюйи — миловиден и с елегантна фигура, но арогантен. Стоеше винаги прав, с разкрачени крака и ръце на ханша. Когато за първи път ме видя, ме огледа от глава до пети с нескрито веселие. Пентжу ми напомняше мангуста — винаги бдителен, с тясно лице и с остри черти под рошава и доста светла коса. Майа беше пухкав, пълничък и все засмян; още тогава с нещо напомняше момиче. Всички носехме дълги ленени ризи, препасани с пояс, само Майа си я връзваше като момиче. Даже мажеше краката си с масло и ги обуваше в елегантни сандали. Няколко седмици след мен към отделението се присъедини още едно момче — Мерире. От самото начало той бе лицемерно копеле със самодоволно лице и мнителен поглед.

За вечеря имаше зърнени трици с ангинария, последвани от каша от грис. Спомням си тази вечеря, защото се почувствах изведнъж много приятно: хранех се спокойно без вторачения поглед и облещените очи на леля Изития.

— Яж бързо — изръмжа Хоремхеб и гребна част от кашата ми от паницата. — Ако се помайваш още малко, ще я изям цялата.

Колко жестоки могат да бъдат децата. Тези около мен бяха ненаситни и безмилостни като глутница прегладнели хиени. След като се нахранихме, бе свикан съвет за разглеждане на моя случай.

— Всеки от нас има прякор — изрече тихо Хюйи, поставил пръст на устните си. — Какъв ще бъде твоят?

После представи всеки от останалите. Хоремхеб беше Главен скорпион; Рамзес — Сянка на змия; Пентжу — Фалшив лекар; Майа — Хесета, танцьорка, а Мерире — Намусен жрец. Хюйи се бе задоволил с Благородник плебей.

— Вече го знам — прошепна Рамзес и килна леко глава встрани. — Я го погледнете! Челото му е изпъкнало, а устата му стърчи напред — и ме чукна с пръст по носа. — Прилича на песоглавец.

Оттук насетне щях да бъда Павиан от Юга. Скоро научих първия урок в дома за обучение — златното правило на всички политици: бъди лукав и жесток като останалите, бъди безмилостен и никога не проси милост, защото слабостта събужда агресия. Редовното ни обучение започваше всеки ден в зори. Уени ни събуждаше и ни подгонваше към ледените води в канала. После, без да обръща внимание на времето, ни караше да бягаме голи обратно; обличахме се набързо и изяждахме приготвената ни храна — овесена каша и подсладен хляб. През цялото време Уени и подчинените му жреци от местния храм ни цитираха пословици:

— Не прекалявай с храната. Не злоупотребявай с алкохол. Обуздай лакомията си — вчерашното ядене и пиене няма да потушат днешния глад или да утолят днешната жажда.

После започваха занятията. Овладявахме тайните на калема и дъската за писане, на червеното и черното мастило. Учехме се да пишем най-напред върху острака — неголеми плочи от счупени глинени съдове или варовик, — преди да ни допуснат до гладко протритите папируси. Изучавахме Кеменит, или Компендия[13], и описвахме с много подробности колко славно е да бъдеш писар. Овладявахме езика на Тот и славословехме с празни думи Шешет — повелителката на тръстиковия калем за писане.

Учителите ни определено вярваха в старата пословица: „Ухото на всяко момче е на гърба му: то чува добре, но само когато яде бой.“ В нашето отделение нямаше нито едно приятелство, а единствените по-близки отношения се бяха установили между Хоремхеб и Рамзес. Всички ни наказваха поравно дори и по маловажен повод. И до днес си спомням как ме биха за първи път, след като Майа ме подкокороса да съчиня следната поемка:

И аз я прегърнах —

краката и бяха широко разтворени.

Почувствах се мигом мъжага от Пунт —

потънал в ухания…

Наказаха ме, защото йероглифът за „прегръдка“ бе еднакъв с йероглифа за „вагина“. Прекалено интелигентният жрец с остър и проницателен поглед реши, че подигравката ми е по негов адрес. Винаги отвръщах с мяра според мярата. Майа обичаше много сандалите си, а аз ядох повторно пердах за това, че се измъкнах през нощта от леглото и ги омазах обилно със земно масло.

Времето минаваше. Интересът ни към момичетата растеше, естествено, от ден на ден, макар че нито един от нас не се бе похвалил с някакъв успех, с изключение на Пентжу. Той твърдеше, че бил чел нещо по въпроса; тъй като бе сръчен във всичко, измайстори набързо дървени кукли на мъж и жена с движещи се ръце и глави; задвижваше ги в близка прегръдка, предизвиквайки смутени усмивки от страна на Майа и бурен кикот от останалите. Уени разкри деянието и ни наказа, но не за играчката, а за „измъкване от помещенията“ в глуха нощна доба, както го формулира той, за палене на огън съвсем наблизо (опасен акт) и пиене на силно пиво. Той ни наложи „полеви порцион“ — страховито наказание за млади момци, които се събуждат като прегладнели чакали и живеят само с мисълта за ядене. Минутите, през които пълнехме стомасите си, бе единственото кратко време, когато млъквахме, наведени над тръстиковите кошнички с късове пилешко месо, приготвено със зехтин, сос от чесън и с гарнитура от нахут и кимион. Хоремхеб взе решение за справедливо възмездие и направи опит за кражба на хляб от дажбата на друго отделение. А когато Уени разкри и това деяние, всички изядохме по шест удара с тръстикова пръчка. После той ни уведоми за отмяната и на „полевия порцион“, така че прекарахме дълга седмица само на сух хляб и вода.

Не само бяхме вече по-големи, но и станахме още по-лукави и коварни; нарастваше и несъгласието ни да приемаме повече властта на Уени. Пентжу умееше да поддържа нивото на гнева и озлоблението ни. Бързо забравихме, че той бе измайсторил куклите или че Рамзес бе реалният извършител на кражбата на хляба. Но Уени стана наш смъртен враг. По някое време Хоремхеб получи като подарък от свой роднина от Делтата джуджето Данга. Съгласно правилата Уени трябваше да се противопостави, но като войник от старата школа бе суеверен и много внимаваше с джуджето — яко и набито малко човече, което така и не порасна по-високо от рамото ми, а главата и лицето му почти не се виждаха, скрити от черна сплъстена коса. Данга не можеше да спи при нас, така че трябваше да се нареди някак си отвън; по време на уроците и игрите ни той полягаше като куче в сянката на стената. Хоремхеб даваше винаги мило и драго за джуджето, за него то бе единственото живо същество, към което проявяваше съчувствие: отделяше му храна и по нещо за пиене, ала за сметка на принудително намаляване на нашите всекидневни дажби. Хоремхеб свика „съвет“, както го наричаше той; джуджето се бе настанило с кръстосани крака до него. Маслените лампи бяха угасени, луната бе показала целия си лик, а останалите в помещението вече спяха, когато ние седнахме в отвъдния ъгъл и се заслушахме в звуците на двореца.

— Гладен съм — изръмжа Хоремхеб, — а също и джуджето.

— Всички сме гладни — прошепна Хюйи.

— За това е виновен Уени — отсъди Пентжу дрезгаво.