Направих разни познанства, но общество още не съм си намерил. Не знам с какво толкова привличам хората; мнозина ме обикват и се привързват към мене — и мъчно ми става после, ако пътят ни е само за кратко време един и същи. Ако питаш какви са хората тука — ще ти кажи — каквито са навсякъде! Човешкият род е нещо еднообразно. Мнозинството от тях прекарват по-голяма част от времето си в работа, за да преживяват, а малкото свободно време, което им остава, тъй ги плаши, че те употребяват всички средства, за да се отърват от него. О човешка орис!

Но иначе славен народ! Когато понякога се забравя, когато понякога се наслаждавам с тях на радостите, които са още предоставени на човека — да се пошегуваш откровено и чистосърдечно край пълна маса, да нагласиш при сгода някоя разходка, някой танц или нещо подобно, — това ми действува извънредно добре; само не бива да ми хрумва, че в мен лежат още толкова много други сили, които гният неизползувани и които трябва грижливо да крия. Ах, това тъй свива сърцето ми! И все пак — да бъдеш криво разбиран — това е участта на люде като нас.

Ах, защо изчезна другарката на моята младост! Ах, защо съм я познавал някога! Бих си казал: ти си безумец; ти търсиш онова, което не се намира тук — на земята. Но аз я имах, аз усещах сърцето, великата й душа, в чието присъствие ми се струваше, че съм нещо повече от това, което бях, защото бях всичко, което можех да бъда. Милостиви боже! Остана ли тогава една-едничка сила на душата ми неизползувана? Не смогнах ли да разгъна пред нея цялото дивно чувство, с което сърцето ми обгръща природата? Не беше ли нашата дружба една вечна тъкан от най-нежни усещания, най-тънки шеги, чиито видоизменения, дори до лудории, бяха всички белязани с печата на гения? А после! Ах, годините, които тя бе преживяла преди това я заведоха в гроба по-рано от мен. Никога не ще я забравя, не ще забравя нейния здрав ум и нейната божествена търпимост.

Преди няколко дни срещнах момъка Ф., един отворен, млад човек, с много щастливо лице. Той току-що се е върнал от университета, не се счита тъкмо за мъдрец, но все пак вярва, че знае повече от другите. Бил е прилежен, което виждам по много неща; накъсо речено — има хубави познания. Като чу, че много рисувам и зная гръцки (два метеора за тук), той заприказва с мен и ми извади на показ много знания, от Батьо, та до Воод, от Пил до Винкелман, и ме увери, че е прочел Зулцеровата теория, част първа, до края и притежава един Хайнев ръкопис върху изучаването на старините. Аз го слушах търпеливо.

Запознах се с още един чудесен мъж — княжеския управител, един открит, сърдечен човек. Разправят, че било истинска радост за душата да го видиш сред децата му, каквито той имал до девет; особено много приказват за най-голямата му дъщеря. Той ме покани у тях и аз ще го посетя тия дни. Живее на час и половина оттука, в един княжески ловен дом, където му е било позволено да се пренесе след смъртта на жена му, понеже животът му в града и в управител ската къща му причинявал голяма болка.

Иначе на пътя ми са се мярнали няколко безобразни оригинали, в които всичко е нетърпимо, а най-непоносими — техните приятелски излияния.

Сбогом! Писмото ще ти допадне; то е съвсем историческо.

Че човешкият живот е само един сън — това на мнозина вече се е струвало тъй, а и мене навсякъде ме придружава това чувство. Когато погледна тесните рамки, в които са затворени дейните и жадни за знание сили на човека; когато виждам как всяка дейност се свежда накрай до задоволяване на потребности, които нямат никаква друга цел, освен да продължат нашето жалко съществуване и още — че всяка утеха с известни придобивки на знанието е само едно мечтателско примирение, при което човек си изписва стените, сред които стои затворен, с пъстри образи и светли изгледи — всичко това, Вилхелме, ме кара да немея. Аз се възвръщам в себе си и намирам цял един свят! Пак повече в предчувствие и смътна жажда, отколкото в представа и жива сила. И всичко тогава плува пред очите ми, и аз вървя замечтан и се усмихвам на света.

Че децата не знаят защо искат — по това са на едно мнение всички високоучени учители и възпитатели; но че по земята се люшкат, подобно на децата, и възрастни и също като тях не знаят отде идат и накъде отиват, като тях нямат ясна цел, като тях биват управлявани чрез бисквити, банички и пръчки, това никой не би желал да повярва, а мен то ми се струва тъй очевидно, че човек би го хванал и с ръка.