Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
26.11.2013 13:37 - Трилогията ,,Самуил" на Димитър Талев
Автор: monarh1991 Категория: Изкуство   
Прочетен: 1578 Коментари: 0 Гласове:
5

Последна промяна: 26.11.2013 13:41


 ,,Самуил" е исторически роман на писателя Димитър Талев. Състои се от 3 книги : ,,Щитове каменни", ,,Пепеляшка и царският син" и ,,Погибел", които излизат съответно през 1958, 1959 и 1960 г. В романа се разказва за епичния двубой между България и Византия в края на X и началото на XI век. В центъра на действието е боляринът Самуил, син на комит Никола Мокри, който ръководи борбата за запазването на българската държава.  Започвам да представям откъси от романа от Читанката. Приятно четене !!!  

 
Книга Първа, Глава XI

,,Самуил Мокри отново бе върнат в тъмницата и пак в същото подземие. Оставиха му само същите войнишки дрехи и не му върнаха неговите въшливи дрипи. Като се видя пак сам в черния мрак и вдъхна същия влажен, тежък въздух, стори му се, че и никога не бе излизал оттук. И както бе свикнал от толкова дни, отпусна се на едната си ръка и седна в тъмното на пода до стената. Излизането, царският палат, царят, болярите — всичко това беше като сън в неговите мисли. Изглеждаше му като сън, защото беше между две тъмнини — тая, в която бе живял преди това, и тая, която започваше сега и може би никога нямаше да изчезне. Струваше му се, че срещата с царя беше като сън още повече за това, че тя стана не както би трябвало да стане, та и самият цар не беше такъв, какъвто би трябвало да бъде…

Но Самуил знаеше, че тая среща в царския палат не беше сън. И започна да възстановява в паметта си всичко, що му се случи тоя ден, стъпка по стъпка. Той трябваше да излезе на ясно за много неща и трябваше нещо да реши, да реши… Започна от банята. А мисълта за банята го върна назад, в тъмнината преди отиването му в царския палат. Безкрайна нощ… Главният тъмничар бе му казал, че е тук повече от тридесет дни, но Самуил не можеше да ги различи, той виждаше само тъмнината и чувствуваше в очите си една и съща болка от напрежение. Само борината на тъмничаря, който му носеше хляба и гърнето с вода, само борината ще посвети за малко и пак ще угасне. Колко малко светеше тоя пушлив факел и Самуил виждаше само тъмничаря — изпитото му сипаничаво лице, наведените му очи подсмръщените вежди, ръцете му, мръсни и мокри от гърнето с вода; виждаше и гърнето до вратата, с хляба до него, като буца пръст, както ги оставяше там тъмничарят. Той никога не му ги подаваше да ги вземе с ръце, а ги оставяше на пода до вратата. Самуил не искаше да го моли за нищо. Той виждаше в ъгъла зад вратата и другото, счупеното гърне за нечистотиите. Като оставяше хляба и водата, тъмничарят вземаше счупеното гърне и го изнасяше вън, мърморейки под щръкналите си мустаки. Самуил нищо друго не виждаше и не чуваше в тая тъмнина. Докато продължаваше всичко това, някъде вън в ходника войник стържеше по каменния под с опинците си, почукваше с ръчката на копието. Самуил нищо друго не чуваше и не виждаше. Оставаше само тая тъмнина, ето и сега, като стена до самите му очи…

Но кой ще спре човешката мисъл? Няма за нея ни стена, ни каквато и да е преграда, нито власт някаква има над нея. През всичките тия няколко десетки дни и нощи Самуил Мокри беше в мисълта си вън от тия влажни каменни стени, далеч от тая тъмнина. И му беше по-лесно да понася мъките на тялото — глада, влагата, въшките, безсънието… Мисълта му носеше надежда, вълнения и често забравяше той де се намира. Изпаднал бе в неволя, но вярваше, че ще дойде спасение. Не знаеше кого да обвини за тая беда, може би боляринът Никита Гургут или може би тоя затвор беше някаква грешка. Винаги когато идваше тъмничарят при него, Самуил очакваше, че ще му каже: „Излизай!“ Някой ще попита за него, някой ще узнае за него, той няма защо да стои в тоя затвор. Когато се съблече и влезе в чебъра с топлата вода, едва тогава видя Самуил колко много бе се измъчило тялото му. Свободната и ведра мисъл крепи човека, но тъмнината и влагата разяждат тялото му.

А сега и мислите му бяха мъчителни. Други бяха сега неговите мисли. Той бе излязъл пред царя и сега сам царят го изпрати тук. Там беше и царевият брат, и царският кавхан, и шестимата велики боляри. Там беше цялата сила, която държи закона и трябва да пази правдата. А там, пред лицето на царя, между шестимата велики вътрешни боляри, които са негови първи помощници, беше и Никита Гургут. Те го върнаха тук и той ще чака съд, който ще потвърди техните обвинения. Ще ги потвърди и ще бъде още по-несправедлив и още по-жесток. Щом царят не спря болярите си, как ще ги спрат тия, които са по-долу от тях? Ето какво се случи… А къде е Борис Илица, старият войник, къде е Радой? Какво става с тях?

Самуил виждаше навсякъде следите на неправдата спрямо него самия, спрямо стария човек, спрямо слугата му, виждаше навсякъде следите й, самата нея с всичката й грозота и жестокост… Виждаше я още в бащиния си дом. Баща му беше насправедлив дори към собствената си жена, неговата кротка, милостива майка; мъчеше я често, насилваше я, унижаваше я. Комит Никола беше несправедлив и към слугите си, към париците си; беше несправедлив и когато пазеше закона, пазеше го най-напред според своята полза и за тия, които стояха над него. Наказваше безмилостно крадеца, но не го питаше защо е откраднал. И така във всяко нещо. Още тогава, между баща си и своята предобра майка, Самуил се научи да познава правдата и неправдата. Той ходеше между людете и според това ги мразеше или ги обичаше, според тяхната правда или неправда. Ходеше между силните и слабите, между богатите и бедните, между своите и чуждите. Неправдата беше навсякъде, а правдата беше само у тия, които страдаха от неправдата. Дали и той самият е бил винаги справедлив? Не, не е бил и той винаги справедлив. Оставял се е да го надвива гневът, надменността, омразата… Несправедлив беше и царят, който стои над всички и е по-силен от всички…

Започна нова безкрайна нощ, прекъсвана за малко само от пушливия факел на тъмиичаря. И от сънищата му понякога. Той преброди в мислите си целия си живот и не само един път; не беше много дълъг, не беше и много сложен животът му. Не беше и весел. Той като че ли се бе родил с някаква постоянна болка, която тлееше дълбоко в сърцето му. С тая болка се помнеше от най-ранна възраст, едва ли не още в скута на майка си. И дали не бе я пробудила тя, майка му, със своята постоянна мисъл за другите люде, със своята голяма милост към тях и най-напред към най-нищите от тях? Научи се и той като нея да вижда людете и целия им живот. С тая болка в сърцето си се чувствуваше по-справедлив, по-добър, по-чист. Но тая болка внасяше и слабост в сърцето му. С нея и поради нея той бе се лъгал много пъти през живота си. И сега, та сега дори и с царя…

Той пак забрави колко дни бяха минали, откакто беше отново в тъмнината. Броеше появяванията на тьмничаря, но скоро ги обърка. Попита на няколко пъти тъмничаря, но той му отговаряше неохотно или никак не му отговаряше и Самуил престана да го пита. Нека минават дните — така той се приближаваше към края на тази безкрайна нощ. Какъв ще бъде краят й? Той очакваше да го изведат на съд. А после? Ще дойдат може би да го дирят братята му или… Да беше избягал на връщане от царския палат, но бяха засилили стражата му, а стотникът, който го водеше, се бе опитал да го ругае…

Нека минават дните. Самуил знаеше, че може да остане в това тъмно подземие и цели години, и до края на живота си; той знаеше, че можеше и палач да отнеме живота му. Но и вярваше, че ще излезе оттук. Имаше в него и такива мисли, които го държеха далеко от отчаянието и го насърчаваха за живот. Той мислеше непрестанно какво ще прави, като излезе на свобода. В тия мисли за края на неволята му и за това, което ще върши на свобода, бяха всичките негови душевни сили.

По едно време тъмничарят взе да става по-приказлив със затворника. Подигаше очи да го погледне през люлеещата се светлина на борината и като че ли едва сега виждаше мъката му. Види се, и неговото тъмничарско сърце бе се умилостивило над неволника. Сега Самуил Мокри приличаше на привидение, на бледа човешка сянка. Лицето му сякаш не беше човешко лице, с потъмняла, жълта кожа, залепена върху черепа му, с изострен нос и очи, които тлееха дълбоко в разтворилите се дупки; косата му висеше нечиста, сплъстена, полепнала от двете страни на това изсъхнало лице, вече отдавна неподстригвана, както и брадата му. Понякога той отделяше от водата си за пиене, за да плисне една-две шепи на лицето си. И най-напред с това взе да променя тъмничарят държането си — започна да му донася повече вода:

— Ха измий се… Ще ти донеса още едно гърне.

Още от първите дни на своето затворничество Самуил не седна да седи неподвижен в тъмнината, да се сплуе приживе в тая влага, а все гледаше да стои или да се движи опипом край стените. По стените бяха забити големи железни халки и по тях висяха дебели вериги; Самуил много пъти бе ги напипвал и бе ги виждал, когато идваше тъмничарят с факела си.

— Благодари, че не си окован — каза му еднаж тъмничарят. — Там ще се скапеш на веригите.

— Да беше ме извел за малко поне… В тая дупка и плъхове не живеят.

Тъмничарят помълча, сякаш се боеше да не издаде някаква тайна, и рече:

— Искаш да дойда на твоето ли място! Ти си по тоя ред: бял ден да не виждаш. Така е заповядано. Тъй те е клела може би майка ти.

Но сега Самуил и не можеше да стои дълго прав, да се движи край стените: нозете му го боляха, трепереха от слабост.

Един ден, като остави гърнето с вода и хляба на пода, тъмничарят бръкна в пазвата си и извади две круши, сложи ги върху хляба. Самуил каза с угасналия си вече глас:

— Що… лятото си отива. Крушите са узрели.

Като си отиде тъмничарят, Самуил Мокри плака в тъмнината, че тоя човек бе показал такава милост към него. Но и тия сълзи бяха от преголяма телесна слабост. Най-силно чувство сега в него беше тъгата му; надеждите му, смелостта му, гневът му започнаха да ослабват, ослабваше и волята му за живот. Тъкмо по тия дни тъмничарят, като остави пак тъй водата и хляба на пода, бутна вратата със задника си и дигна факела, да го види по-добре.

— Тебе царевият брат те пази — зашепна той с изблещени очи. — Така да знаеш. Иначе… отдавна би се поклонил ти пред дръвника.

Самуил Мокри запомни тия думи завинаги не само защото пробудиха в него нови надежди, а защото го научиха, че надеждата не изоставя човека никога. Ако няма откъде да дойде, тя се поражда сама от себе си в човешкото сърце; ако няма кой да я донесе, тя сама долита. А от тоя ден и всичко тръгна към по-добро.

Като научи тъмничарят, че царевият брат пази затворника му, скоро след това научи и кой беше тоя негов затворник. Малцината, които знаеха за Самуила Мокри, не бяха запазили тайната около него. Най-напред заговори Никита Гургут, особено като видя, че затворникът се изплъзваше от ръцете му. Великият болярин говореше против Романа, царевия брат, и разказваше на приятелите си за Самуила Мокри. Слугите на болярина разнесоха разказа му за охридския войвода по целия град. Тръгна и мълва за някакъв си войвода, който искал да убие царя и сам да стане цар, но сега гниел в подземията на градсния затвор и чакал палачът да отреже главата му. Тъмничарят на Самуила знаеше по-добре истината за своя затворник. Той му носеше вече всеки ден повече вода, повече хляб и все по нещо към хляба, да подслажда залъка си. Еднаж му каза:

— Князът на таврите пак иде насам. Светослав Киевски.

Тоя път той не каза нищо повече, но на другия ден продължи и се виждаше, че не се боеше дали няма да го чуе някой:

— Ако дойде насам, ти ще излезеш оттук. Ще се намери кой да те изведе.

— А не се ли готви войска да го спре?

Тъмничарят стисна устни, та мустаките му щръкнаха още повече:

— Хм… Ти мисли за себе си, човече!

Самуил и сега попита за стария хилядник Борис Илица, за Радоя, за младия Илица:

— Не са ли и те тук, в кулата…

Тъмничарят сякаш бе чакал тъкмо това да го попитат:

— Твои люде, а? Старецът… изнесоха го оттук с нозете напред. А другите двама, синът му и… те са горе — посочи той с ръка. — Други им носят хляб. Твои люде, а?

— Мои люде.

Скоро след това тъмничарят влезе един ден при Самуила със сняг по рамената си. И още от вратата каза:

— Светослав е пред вратите на града с таврите си. Страхотия…

През месец август същата година руският княз Светослав Киевски отново се появи с големи сили при устието на Дунава, което държеше още от своето първо нахлуване в България. Като научиха за новото идване на русите или както още ги наричаха, таврите, или тавроскитите, царят и всички други управници в Преслав бяха обзети от голям страх. Вторият Борис нямаше войска, за да спре русите. Той бе дошъл от Византия и бе заварил царството в пълно безредие. Довел бе от Цариград много ромен и повече беше с тях, та преславци още не можеха да го приемат за свой цар. Някои от българските боляри и войводи, които преди това бяха поглеждали стръвно към опразнения царски престол, сега се бяха прилепили към новия цар, бяха се смесили между чуждата тълпа около него и всеки гледаше да използува за себе си тая своя близост до царя. Борис Втори не ги познаваше и не можеше да долови техните попълзновения: те пък все по-малко се бояха от него, от неговата власт, и все по-дръзко посягаха за всякакви облаги. Други български боляри и войводи, които също се бяха готвили да седнат на празния престол, сега се бяха скрили по своите твърдини и оттам дебнеха новия цар или се занимаваха със собствените си грижи, щом царският престол беше вече зает. Така беше и с духовните князе, с владици и игумени; едни също се бяха присламчили към царя, а други тъкмо бяха намерили сгодно време да господствуват спокойно по манастирите и по своите владишки дворци. Като дойде с толкова чужди люде, новият цар остана чужд между своите. Той седеше затворен в палата си и малцина бяха го виждали, а някои от по-простите люде дори в престолния град бяха вече и забравили, че в палата имаше нов цар. Борис Втори с нищо не показваше, че беше цар, нито с добро, нито поне с някакво зло, та народът не почувствува царската му сила. Заговори се, като дойде в Преслав, че бил набожен и добър като баща си Петър, но народът не вярваше и не зачиташе царската набожност и доброта. Народът не бе имал полза от добротата и благочестието на стария цар, който ходеше по манастирите, даряваше ги щедро, та и умря като прост монах. Народът наистина имаше нужда от царска доброта и грижа, ала каквито добри думи се казаха за новия цар, останаха само думи и скоро се забравиха. Нов цар седеше на престола, но с нищо не се промени към по-добро животът на людете, а се променяше към по-лошо.

Ето сега идеше беда и беше тя по-страшна тъкмо за тия, които държеха в ръцете си всички блага. Бедният народ се боеше от чуждите войници, които идеха, но много повече се бояха тия, които имаха богатство и власт, бояха се за богатството си и за властта си, бояха се и за живота си. Мнозина помнеха таврите на Светослава от предната година, мнозина и бяха ги виждали, и бяха воювали с тях. Княз Светослав Киевски негли бе подбирал войниците си — все едри мъже, с огромни мечове и тежки секири, с щитове като врати, а когато влизаха в бой — викаха дружно и пееха воински песни, които предизвикваха смут и страх у неприятеля. Предната година те бяха дошли над шестдесет хиляди души и срещу тях цар Петър едва бе успял да изпрати тридесет хиляди защитници. Сега таврите бяха може би и повече, но синът на Петра нямаше никаква войска, пък и не помисли да изпрати свои войници срещу тях. Както го съветваха най-близките му люде — все ромеи или недостойни български боляри, които нямаха вяра в българското оръжие, царят отправи молби към императора Никифор Фока да му изпрати в помощ легионите на Византия. Византиецът му обеща помощ, но му поиска заложници две девойки от царския род. Царят покорно изпълни искането на Никифора Фока и като нямаше други девойки в рода му, изпрати в Цариград две невръстни деца, но и след това напразно очакваше помощ от ромеите. Такъв беше вторият Борис, който се надяваше като просяк на чужда помощ, такава беше неговата царска мъдрост и сила. И докато чакаше легионите на василевса — пред вратите на Великия Преслав застанаха таврите на Светослава Киевски с тежките си секири.

Страхът от русите бе събрал много люде зад високите стени на престолния град. Около царя беше и малкото войска, която се бе събрала оттук-оттам. Отчаянието пробуди голяма смелост в сърцата на тия люде, ала това беше отчаяна смелост. И сам царят и неговият брат също облякоха брони, опасаха мечове. Българите излязоха на открито поле и успяха да отблъснат русите надалеко от стените на обсадения град, но бяха по-малко и трябваше пак да се върнат зад крепостните стени. Българите влязоха в бой и показаха голяма храброст, ала остана без полза храбростта им и кръвта, която проляха обилно. Преди още да се стъмни същия този ден, таврите разбиха вратите на Преслав и навлязоха по улиците му. Преминаха те стените и на вътрешния град и там, на стъгдата пред царския палат, Светослав Киевски дигна огромния си меч и рече:

— Тоя град е мой!

Сред страхотиите, които идат с всяка чужда войска и с чуждото оръжие, по преславските стъгди и улици започнаха да се дочуват и гласове, пропити с надежда:

— Но те, таврите, говорят като нас, на нашия език…

В градския затвор не остана ни един войник още като се затвориха градските порти пред таврите. Събрани бяха всички войници из града и бяха струпани по крепостните степи и кули. В затвора оставаха само пет-шест души тъмничари заедно с главния тъмничар и те трябваше да пазят затворниците, които по това време, смутно и объркано, бяха над сто души. Кулата-затвор беше пълна с люде от подземията й до горната тераса с назъбените стени. Стана трудно и с прехраната на тия люде, с водата също. Още на втория ден след появяването на русите край стените на Преслав в затвора не се донесе ни хляб, ни вода. Опитаха се тъмиичарите да набавят малко нещо вода, но тя не стигна; тия грижи бяха не от милост към затворниците, а от страх — да не би те да се разбунтуват. Тъмничарите криеха от тях и това, че в затвора нямаше вече войници. На третия ден те залостиха колкото можаха по-здраво вратите и вече не се вестяваха пред затворниците. Събраха се в стаята на главния тъмничар, който ги гледаше подозрително и очакваше да се разбягат; някои от тях бяха мъчили затворниците и сега се бояха от мъст.

Макар да бяха зад такива дебели стени и зад такива тежки врати, затворниците знаеха какво ставаше из града и около града. Някои от тъмничарите им съобщаваха всичко, докато влизаха при тях. Затворниците узнаха и за войниците, но докато да се решат да предприемат нещо, вратите се затвориха още по-здраво пред тях, а тъмиичарите изчезнаха.

Радой, Самуиловият слуга, беше на най-горния кат на кулата, заедно с тридесет други затворници, в едно тясно помещение, което е било предназначено само за десетина войници, когато затворът е бил все още крепостна кула. Заедно с Радоя беше и младият Илица — Симеон Илица. Старият хилядник бе умрял в затвора — умрял бе Борис Илица от мъка и безсилен гняв. Той не се утеши напълно, че бе намерил сина си и скоро се затвори утробата му, та по цели дни не слагаше ни залък в устата си. Жаден беше само за вода и все току ще посегне към гърнето, но като глътне нетърпеливо една-две глътки, ще отблъсне гърнето:

— Горчи, горчи! Пелин…

Така и угасна, ден след ден: гладен и жаден. През последните му дни като да се помрачи и умът му — повтаряше едни и същи думи:

— Няма правда… Няма правда…

Около стареца, докато беше още жив, Радой и Симеон Илица се привързаха един към друг, колкото да беше Радой и сега все такъв присмехулник и мърморко. Като изнесоха мъртвия старец и синът му не можеше да го изпрати по-далеч от прага на затворническото помещение, обърна се той към Радой и му рече с разтъжело сърце:

— Сега само ти ми оставаш… че нели баща ми те доведе при мене.

— Не бой се. Стигам ти аз.

Това намери да му отвърне Радой.

Повече ги свързваше непрестанната мисъл у Симеона Илица за мъст и непрестанната мисъл у Радоя за Самуил. Радой знаеше къде е господарят му; тъмничарят на Самуила бе намерил начин да му съобщи, че бяха водили господаря му в царския палат. Знаеше всичко за Самуил Мокри и Симеон Илица. Когато се разчу между затворниците, че бяха дошли таврите пред вратите на Преслав, Радой, сякаш по-досетлив от царя, каза на своя другар:

— Те сега ще го пуснат да иде да до-доведе войската от Средец. Царят ще го пусне. И най-напред ще дойде тука, нас да изведе най-напред.

Два дни очакваха те Самуила с голяма надежда. После и те, като всички затворници, останаха и без хляб, та и без вода.

Настъпи решителният ден за Великия Преслав. Българите излязоха да се бият пред вратите на града и отблъснаха таврите, но като видяха как се разредяваха редиците им, колкото повече се отдалечаваха из полето наоколо, върнаха се пак зад градските стени. А таврите сега нападаха с още по-голяма ярост и бързаха да вземат града, преди да падне нощ.

Затворническата кула беше близу, беше прилепена към външната градска стена и затворниците чуваха ека на битките; някои и се катереха по прозорчетата и наблюдаваха оттам излизането на българите и връщането им, а после и стремителния пристъп на русите. Тия, които висяха по прозорчетата и се блъскаха, дърпаха се кой кого да измести, кой да се задържи по-дълго там, надаваха викове, сочеха с ръка:

— Ей ги нашите, излизат! Таврите отстъпват!

А после:

— Нашите се връщат… Бягат! Ей ги пак таврите…

Когато затихваха тия викове по прозорчетата на кулата, дочуваха се други гласове, които се надигаха сред далечния вой на битката. Привечер затворниците видяха, че крепостните стени и кули, доколкото се виждаха оттук, опустяха и стихващият грохот на битката премина някъде навътре в града. Сега започна да ехти и да стене самата затворническа кула. Затворниците се струпаха по вратите, блъскаха ги с юмруци, с колена и ритници с каквото им попадне в ръце, блъскаха ги дори с глави, дращеха ги с нокти и викаха, стенеха, ръмжаха, плачеха с глас, молеха се да ги пуснат. В града бе влязла чужда войска, царството пропадаше, загиваше и самият цар, загиваха и болярите, нямаше вече ни власт, ни закон, затворниците искаха да излязат, нямаше вече кой да ги държи зад тия стени, те не се бояха от никого, само да дойде някой да отвори тия проклети врати…

Тъмничарите бяха събрани в стаята на главния тъмничар в помещението за стражата. Те чуваха тропота по вратите, виковете на затворниците, стенанията им, плача им. Те също знаеха, че таврите бяха влезли в града, очакваха ги и тук. Те мислеха сега за близките си и за това, което ставаше из града. Спираше ги само гласът на главния тъмничар:

— Ние трябва да пазим затворниците! Как ще ги пуснем! Те са престъпници, убийци, ще тръгнат из града…

Ала тъмничарите все по-често поглеждаха към вратата на стаята. Дневната светлина в прозорчетата вече гаснеше, стаята се пълнеше с мрак. Кулата продължаваше да ехти и да стене все по-гръмко, по-застрашително. Най-сетне един от тъмничарите мълком се обърна и излезе от стаята. Никой не се опита да го спре. Излезе от стаята друг тъмничар, после всички се втурнаха към вратата. Последен излезе главният тъмничар.

Заедно с всички тъмничари бе излязъл и тъмничарят на Самуила Мокри. В двора той изеднаж се спря; другарите му се пръснаха и изчезнаха в сгъстяващия се здрач. Той се върна в затворническата кула. Слезе в подземието, мина бързо по тесния ходник и отвори вратата, зад която беше Самуил. Тъмничарят тласна вратата до самата стена. Затворникът седеше на пода и мълчаливо го гледаше в бледия зрак, който едва проникваше откъм ходника.

— Таврите влязоха в града — рече тъмничарят задъхан; той бързаше да се махне по-скоро оттук, но добави: — Ти вече можеш да излезеш, няма кой да те спре.

Той не дочака отговор — обърна се и бързо изчезна по тесния ходник. Самуил се изправи, подпирайки се на стената зад гърба му. Вратата зееше отворена пред него, светлееше нататък и ходникът. Дочуваха се и тук сега ударите по вратите нагоре и виковете на затворниците. Самуил пристъпи, нозете му трепереха от немощ. Той излезе в ходника, подпирайки се с ръце на стените от двете му страни. Тропотът по вратите се чуваше още по-ясно. Самуил забърза нагоре с разлюлени нозе, задъхвайки се от слабост. Спря се пред вратата на долния кат. Отмахна всички лостове и куки там; вратата изеднаж се дръпна навътре и една голяма дружина люде, ревнали в един глас, се втурнаха навън. Той трябваше бързо да се отдръпне, за да не го съборят. Радой не беше между тях. Ходникът тук опустя, остана само широко разтворената врата и празното помещение зад нея. Но други викове и тропот се чуваха по-нагоре. Запъти се Самуил Мокри натам. Спря се пред вратата на по-горния кат, отмахна лостове и затворачи. Втурнаха се да излизат затворниците и тук, но нямаше го Радоя и между тях. Самуил мислеше и за младия Илица, но не го познаваше и не го търсеше между затворниците. Изкачи се той и до най-горния кат. Едва тук видя слугата си. Видя го и Радой, но радостният вик замря на устните му.

Той прихвана господаря си с две ръце — боеше се да не би Самуил да падне. Пристъпи да помогне и Симеон Илица. Те тримата останаха сами; по тясната стълба надолу към изхода на кулата бързо заглъхваха гласовете и стъпките на освободените затворници.

— Това е Симеон Илица — каза Радой.

— Да излезем… По-скоро… — промълви Самуил. Загледан в младия Илица, като че ли искаше по-добре да го запомни, той пое издълбоко въздух и продължи: — Не дочака баща ти да се видим още еднаж.

Те слизаха дълго надолу по тясната стълба и излязоха пред входа на високата замлъкнала кула. Тук ги пресрещна студена зимна нощ, която едва-що се бе спуснала над покорения град. Край стените на кулата дебнешком се промъкна мразовит вятър, простена жаловито и бързо изчезна в тъмнината. По небето насреща, току зад стената, която обграждаше двора на тъмницата, светлееше зара, също и друга по-цататък, по-бледа и по-далечна — някъде из града имаше пожари.

— Имам аз леля в града — рече Симеон Илица. — Сестра на баща ми… бедна женица, не е много далеч оттук.

Самуил сложи ръка на рамото му:

— Да вървим."

chitanka.info/text/4834/11#textstart



Гласувай:
5



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: monarh1991
Категория: Политика
Прочетен: 1735942
Постинги: 784
Коментари: 1176
Гласове: 5781
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031