Една от последните книги, които чета. Гьорчо Петров, една от най-ярките, борбени и противоречиви личности в историята на македонските борби. Приликата  със Сандански е  налице и във физически аспект.  В своите спомени той разказва  за  участието си в Национално-освободителното движение  в Македония и Одринско от ранно младост  като ученик в Пловдив, тогава столица на Източна Румелия и център на борбата за едновременно Съединение на България, до  събитията през  пролетта -лятото на 1904 г.  Може да прочетете  как един учител се застъпва за своите ученици въпреки, че знае за  революционното им дейност;  как  един българин  кираджия,  хванат да пренася пушки,  бомби и револвери, е изтезаван жестоко  чрез побоища и  въглен  но окуражаван от друг затворник, който  през  дупката в дъските  над долапа, който служи за килия на Доне(така се казва каруцарят, което  е нашата дума за кираджия) му пуска кокошки да се храни, не признава нищо и не издава никого,   осъден е на 101 години затвор(!), които излежава, а през това време просто иска от съратниците му  само до подпомагат децата му с  чувал брашно, а след като излиза от затвора, разказва за  преживяното  като за дреболия;  как Вътрешната Македоно-Одринска революционна  организация е устроена като своеобразен рицарски орден(Централният комитет или Ц.К. в текста има два шифъра), как се осъществява някаква загадъчна  охферта за доставка на пушки от Англия, за конфликта с Върховния комитет (В.К.),  начело с генерал Цончев  както и с  кабинета на Константин Стоилов, що се отнася до  българо-сръбски преговори за подялбата на Македония, и още редица други    интересни неща. Аз съм до глава 11-та.

http://macedonia.kroraina.com/bugarash/gp/gp_sydyr.htm

Спомени на Гьорчо Петровъ, Съобщава Любомиръ Милетичъ  (Издава „Македонскиятъ Наученъ Институтъ”, София. — Печатница П. Глушковъ. — 1927)

Материяли за историята на македонското освободително движение, книга VIII

 Предговоръ

 

 

Гьорчо Петровъ е необикновено силна и оригинална личность между главнитѣ македонски дейци, които положиха основитѣ на вѫтрешната революционна организация и които до общото въстание въ 1903 год. направляваха революционното движение въ Македония. Ако той и да прекара повечето време въ България, въ качество на „задграниченъ представитель” на организацията, дейностьта на Гьорчо Петровъ далечъ засѣга и въ Македония; влиянието на Гьорчо всѫду силно се е чувствувало, така че съвременицитѣ му не безъ основание често съзиратъ пърста на Гьорча въ всѣко по-важно революционно събитие, при всѣко по-значително стълкновение между борещитѣ се за първенство вѫтрешни дейци съ дейцитѣ на македонската емиграция въ България. Това схващане у мнозина се превръща въ предубеждение да се предполага Гьорчова намѣса и въ дѣла, въ които той е билъ непричастенъ, та съ право самъ Гьорчо въ споменитѣ си се оплаква, че така много пѫти на правди бога е билъ соченъ за виновеникъ: „Кой кривъ — пакъ Гьорчо!” И не напразно се бѣ създало мнение за него, че той е главниятъ spiritus regens въ повечето важни, тайнствени начинания по дѣлото на революцията. И наистина Гьорчо се бѣ издигналъ надъ общия уровенъ на рѫководнитѣ личности по дѣлото съ необикновена схватливость по тънки и заплетени въпроси отъ ооганизационенъ и политически характеръ. Неговата ловка стратегия, отъ далечъ да подхваща осъществяването на скроенъ планъ, е правила на

 

 

X

 

съучастниците другари силно впечатление, и Гьорчо рано почва да минава за вещъ дипломатъ съ тайнствени похвати, въ които дори едно изтънчено лукавство нерѣдко изиграва първа роля. И друга една характерна черта у Гьорча е правила впечатление — неговата пословична опоритость въ преследване дадена цель, при което не винаги се прави изборъ на срѣдствата стига да се постига цельта. Удивителната енергия, която Гьорчо развива безъ огледъ къмъ лишения, житейски неудобства и всѣкакъвъ родъ спънки, отъ самото начало на революционната му дейность го издига като сила, на която мнозина тогава придаватъ сѣкашъ демонически характеръ.

 

Въ опорития си стремежъ да осѫществи дадена задача, Гьорчо отива до фанатизъмъ, който за него е наложителна, последователна принципность. Принципътъ, че вѫтрешната организация трѣбва да бѫде въ действията си самостоятелна и независима отъ заинтересовани влияния на външни фактори, е върховната догма, която Гьорчо съ всички срѣдства ревниво защищава. Поради това той не винаги се указва реаленъ политикъ та въ последствие постепенно губи престижъ между съмишленицитѣ си, принудени въ силата на обстоятелствата по нѣкога да смекчаватъ постѫпкитѣ си, да правятъ известни отстѫпки — компромиси. За непроклонния Гьорчо това е опортюнизъмъ, егоизъмъ, безпринципность и пр., вследствие на което той не веднажъ се поставя въ рѣзъкъ конфликтъ съ другари и съ обществената срѣда. Фанатиченъ защитникъ на независимостьта на В. О. спрямо всѣки опитъ на вмѣшателство отъ страна на дейцитѣ около Върховния революционенъ комитетъ въ България, а особено отъ страна на българскитѣ правителствени срѣди, Гьорчо въ своята неотстѫпчивость често на мнозина е правилъ впечатление на македон-

 

 

XI

 

ски „сепаратистъ.” Въ споменитѣ си той енергично протестира противъ такъво криво разбиране истинскитѣ му родолюбиви побуждения и изобщо се оплаква отъ едностранчива преценка на неговата дейность, дължима споредъ него на кѫсогледство и на личенъ егоизъмъ у сподвижницитѣ му.

 

Гьорчо Петровъ, споредъ собственото му убеждение, често се е издигалъ надъ ингереситѣ на момента, гледайки по-далечъ въ бѫдещето, когато напротивъ другаритѣ му, рѫководени отъ ефемерни изгоди за дѣлото безъ да могатъ прецени пагубни последствия, сѫ се подавали на опортюнистични увлѣчения, поради което лични конфликти и огорчения между тѣхъ и Петрова сѫ били обикновена последица.

 

Безспорно Гьорчо Петровъ се указва отъ самото начало твърде способенъ организаторъ и неуморимъ агитаторъ съ демагогски похвати, така че не веднажъ неусѣтно е успѣвалъ чрезъ тайна агитация да подготви масово недоволство и да разстрои не единъ планъ на свои „принципиялни” противници. Колкото и въ своя животъ да се е показвалъ невзискателенъ и скроменъ, обикновено и небреженъ къмъ своята външность, парадирайки съ своя крайно снизенъ демократизъмъ, при все това отъ друга страна Гьорчо е убеденъ, че умствено стои по-високо дори и отъ най-виднитѣ рѫководни сили на В. О., счита се по съобразителность и по конкретни заслуги за дѣлото най-малко равенъ тѣмъ и смѣта, че по право му се пада да има рѫководна роля въ В. О. Въпрѣки всичката му външна скромность въ душата на Гьорчо се таи силно честолюбие, което граничи съ суетно себенадценяване. Ала слабитѣ страни на Гьорчевата природа, особено фанатичната му настойчивость безогледно да се налага и манията му да счита своето мнение най-право, ставатъ причи-

 

 

XII

 

на щото другаритѣ му да го избѣгватъ и постепенно да го пренебрѣгватъ и по въпроси отъ решаваще за дѣлото значение. Гьорчо почва болезнено да чувствува това отнасяне къмъ него, счита се незаслужено обижданъ, незачитанъ; той вече не може хладнокръвно да понася да стоятъ на чело на В. О. по-слаби личности и тѣ да заповѣдватъ. Въ това си лично огорчение Гьорчо за редъ неуспѣхи на В. О. съзира главна причина въ централизацията на В. О., която съсрѣдоточава всичката власть въ рѫцетѣ на нѣколко личности въ централния комитетъ, и става решителенъ привърженикъ на една децентрализация, която ще позволява на всички способни дейци да взиматъ прямо участие въ управлението на организацията и чрезъ която би се наложилъ и по-сигуренъ контролъ по изпълнението на всички по-важни решения. Затова споредъ Гьорчо се налага да се премахне тайнственостьта въ дѣлата на Ц. К., да се демократизира управлението и пр. Когато по време на Илинденското въстание, на чието прокламиране Гьорчо бѣше решителенъ противникъ, той се видѣ явно изоставенъ почти отъ всички, дълго спотайваното у него огорчение се засилва до степень да гледа всички на криво; неговата логика е смутена, и той, използувайки неуспѣшния изходъ на въстанието, вече явно почва да осѫжда дотогавашнитѣ рѫководители на В. О., правейки главнитѣ дейци прямо отговорни за сполетѣлитѣ народа нещастия. Гьорчо смѣта, че е дошелъ най-сгодниятъ моментъ да се реформира организацията въ казаната „демократична” посока и че това лесно ще се прокара. Главенъ противникъ на тая реформа Гьорчо срѣща у Груева, който не вижда нуждата отъ проповѣдваната децентрализация и твърдо стои на старата система, която следъ Илинденското въстание той иска да съживи. Когато и следъ смъртьта на Груева се явяватъ нови, върли

 

 

XIII

 

привърженици на отживѣлата споредъ Гьорчо система, въ лицето на по-млади рѫководни сили, Гьорчо е извънъ себе си отъ негодование; той не може да понесе мисъльта, че пакъ ще се наложи мимо него нѣкакъвъ всесиленъ Ц. К. на В. О., че той пакъ безапелационно ще решава и пр. Въ това си настроение Гьорчо отива въ опозиция все по-налѣво и въ последствие, както се знае, той става противникъ и на самата В. О. въ лицето на представителитѣ ѝ въ Ц. К.

 

Личностьта на Гьорчо Петровъ и неговата дейность правдиво ще се оценятъ тепърва, когато бѫдатъ публикувани повече данни отъ тогавашния първъ, основенъ периодъ на освободителното македонско движение. Затова много ще спомогнатъ и личнитѣ спомени на Гьорчо, обнародвани въ тази книга. Записвайки споменитѣ на другитѣ активни македонски дейци непосрѣдствено следъ Илинденското въстание, азъ все имахъ предъ видъ да не изпусна Гьорчо Петрова, чието голѣмо значение като факторъ въ историята на В. О. бѣхъ овреме оценилъ. Най-сетне това ми се удаде презъ лѣтото въ 1908 година, когато успѣхъ да склоня Петрова да почнемъ съ записването на споменитѣ му. Той се съгласи и на 29 май 1908 г. стана първата среща съ него у дома ми. Гьорчо сериозно се отнесе къмъ задачата ми и обеща подробно да разкаже всичко по-важно отъ дейностьта си по дѣлото. И наистина Гъорчо при излагане споменитѣ си бѣше словоохотливъ; вдълбочавайки се въ миналото той все повече се увличаше да разказва и много нагледъ незначителни подробности, но характеристични лично за него и за тогавашната срѣда на македонскитѣ революционери. Особено върху задкулисната борба между вѫтрешнитѣ дейци и така нареченитѣ „върховисти” подробноститѣ, които дава Гьорчо, хвърлятъ немалка свѣтлина. Докато Дѣлчевъ, другарьтъ на Гьорчо, въ

 

 

XIV

 

качество на зад граниченъ пред ставитель на В. О. главно се е занимавалъ съ непосрѣдствената подготовка на революцията като буенъ агитаторъ и организаторъ въ вѫтрешностьта, на Гьорча е било предоставено да се разправя и съ върховиститѣ въ София и да създаде правилни връзки между македонската емиграция въ България и В. О. въ Македония. Затова никой отъ онова време не е тъй добре посветенъ въ всичкитѣ интимни начинания и побуждения на рѫководнитѣ македонски личности, отразили се сетне и въ самия развой на революционното движение, както Гьорчо Петровъ. Схващайки цената на тоя родъ данни, които Гьорчо съ увлѣчение ми предаваше, азъ не скѫпѣхъ времето си и издържахъ да записвамъ подробно разказа му редомъ въ течение на 23 срещи, които се почнаха отъ 29 май и траяха до включително 30 юний 1908 г., както е отбелязано и въ самитѣ ми записки. Въ тѣзи срещи часть отъ времето отиваше за въпроси, които азъ му задавахъ, както и за странични разговори, така че срещитѣ, почвани следъ вечеря, обикновено дълго продължаваха презъ нощьта, нѣкои и до призори. Гьорчо не успѣ до край всичко да разкаже: споменитѣ му се спиратъ до лѣтото 1904 г., когато той на връщане отъ Македония пристига въ Струмишко, гдето тогава се е готвѣлъ окрѫженъ революционенъ конгресъ, на който и Гьорчо е искалъ да присѫтствува. Щѣхме да продължимъ и по-нататькъ; срещитѣ временно се прекѫснаха, защото Гьорчо замина нѣкѫде, ала въ туй време се прогласи младотурскиятъ хуриетъ та въ настѫпилото голѣмо възбуждение срѣдъ македонскитѣ срѣди вече не стана възможно пакъ да се ставимъ съ Гьорча.

 

Въ самото начало, преди да почнемъ записването на споменитѣ, Гьорчо сериозно обеща, че ще избѣгва всѣка субективность въ изложението си и въ преценки-

 

 

XV

 

тѣ на събитията. Струва ми се, че той докрай се стараеше да бѫде обективенъ, доколко това е възможно на човѣкъ, който разказва за събития, въ които е вземалъ живо участие и отъ които не веднажъ е билъ от-близу и чувствително засѣганъ. Петровъ въ споменитѣ си никого не щади, прямо се произнася за личнитѣ достойнства и на своитѣ сподвижници, не скривайки и личнитѣ си симпатии и антипатии. Поради нараненото честолюбие, отъ което Петровъ тайно страдаше, въ неговитѣ лични характеристики неминуемо ще да е влияло и субективно настроение, така че читательтъ, безъ съмнение, съ резерва ще приеме нѣкои негови твърдения, докато съ време критиката не потвърди самата истина. И за личната характеристика на самия Петровъ споменитѣ му ще трѣбва да се допълнятъ съ данни отъ други източници. Затова и самитѣ спомени, вѣрвамъ, ще дадатъ потикъ.

 

 

X. 1927.

 

Л. М.

 

Спомени на Гьорчо Петровъ

 

I.

Биографични данни. — Изключенъ отъ солунската гимназия, Гьорчо Петровъ дохажда въ Пловдивъ. — Влиянието на Захарий Стояновъ и Д. Ризовъ върху „македончетата”, ученици въ Пловдивъ. Тукъ се заражда мисъльта у Гьорчо за въстаническо движение въ Македония. — Станалъ учитель въ Щипъ, почва да проповѣдва тая мисъль.

 

29 май 1908 г.

 

Родомъ съмъ отъ село Варошъ (до Прилепъ); сега съмъ на 42—43 год. Баща ми, Петре Николовъ, е родомъ отъ село Трояци (Прилепско), а майка ми, Злата Тоскова, отъ Варошъ. Баща ми се занимаваше съ дюканджилъкъ, съ вино, ракия и др. Първоначално образование получихъ въ селото си, учихъ по псалтиръ, евангелие. Сетне се учихъ въ Прилепъ, гдето бѣха учители Никола Ганчевъ и Йосифъ Ковачевъ, около 5 години. Като свършихъ въ Прилепъ— то бѣ въ 1880 г., руско-турската война бѣше се свършила, дойдохъ въ София да постѫпя въ гимназията като стипендиянтинъ. Имахъ силно желание да се уча, а имаше и силно настроение между ученицитѣ въ Прилепъ да дохаждатъ тукъ да се учатъ, разбира се, безплатно. Не сполучихъ и се върнахъ. Ганчевъ и Ковачевъ по-рано бѣха напуснали Прилепъ; азъ при Ковачева даже не съмъ училъ, той държеше последнитѣ две години. Върнахъ се следъ 1 1/2 месецъ стоене въ София и си станахъ бакалинъ въ Прилепъ. Презъ коледнитѣ праздници 1881 г. идва въ Прилепъ Димитъръ Ризовъ, на пѫть отъ София за Битоля, гдето той живѣеше като търговецъ и почетенъ драгоманинъ на руското консулство и играеше вече видна общест-

 

 

4

 

вена роля не само въ Битоля, но и въ цѣла Македония. Той бѣше вече авторитетъ по екзархийскитѣ работи, по общинскитѣ и политическитѣ работи въ Битоля чрезъ руското консулство. Ризовъ бѣше идвалъ въ София презъ Цариградъ съ Методий Кусевъ въ противовесъ на екзарха да действува предъ българското правителство, то да дава подкрепата си за нови училища въ Македония не чрезъ екзарха, а по други канали, посочени отъ него, именно, струва ми се, той препоръчваше щото българското правителство да се споразумѣе съ турското правителство и пр. и пр. Ризовъ бѣше издействувалъ срѣдства отъ българското правителство да се открие чрезъ него класно училище въ Битоля. Той идваше заедно съ четирма учители отъ България да открива това училище. Понеже въ Битоля нѣмало ученици за II класъ, Ризовъ предложилъ на прилепската община и училищното настоятелство да убедятъ бащитѣ на ученицитѣ отъ последния класъ на прилепското училище, между тѣхъ и мене, да отидемъ въ Битоля. Отидохме 14 души и образувахме втори класъ, само прилепчанчета; първи класъ състоеше отъ битолчанчета та стана училището второкласно. Понеже  на баща ми не се даваха пари, искаше да ме зедържи бакалинъ; азъ ходихъ на издръжка на общината. Следната учебна година Методий Кусевъ бѣше успѣлъ въ екзархията да прекара идеята, класното училище да бѫде не въ Битоля, а въ Прилепъ, съ нови учители, а именно да има и III класъ. Това бѣше конкуренция на Ризовското училище. Ние, като прилепчанчета, разбира се, бѣхме принудени и отъ бащитѣ си па и поради локаленъ патриотизъмъ да напустнемъ Битоля и дойдохме въ Прилепъ. Ризовото училище си продължи, но само първи и втори класъ, а въ Прилепъ имаше три класа! Следната учебна година въ Солунъ за първь пѫть се

 

 

5

 

откри четвърти класъ. Продължихъ учението си тамъ съ полустипендия и то до половината на шести класъ поради това, че бѣхъ немиренъ; въ сѫщность азъ не бѣхъ особено подвиженъ, но все ме мислѣха, че съмъ замѣсенъ въ ученишкитѣ бунтове. Изключиха ме заедно съ 12—13 другари отъ разни класове, между които бѣше и Пере Тошевъ, въ сѫщия класъ съ мене и въ Прилепъ и Битоля, и то по следната причина: въ София се бѣше образувалъ крѫжокъ противъ екзархията и противъ гимназиялната дирекция въ Солунъ. Въ тоя крѫжокъ влизаха Ризовъ, Китанчевъ, Таневъ, Божилъ Райновъ (сега е въ Варна, радославистъ). Директоръ на гимназията бѣше Кандиларовъ, родомъ отъ княжеството, сега директоръ въ русчушката девическа гимназия. Той е свършилъ въ Русия духовна академия, имаше йезуитски приеми. Ученицитѣ и въ пансиона и въ училището негодувахме противъ директора. Азъ пишехъ дописки още въ V класъ, въ вестникъ „Балканъ”, противъ управлението въ гимназията и противъ общината. Бѣха ни повлияли Таневъ, Ризовъ, Китанчевъ, които бѣха божества за насъ, а тѣ бѣха противъ гимназиялния директоръ. Подушиха, че азъ пиша, и за следната година ме лишиха отъ стипендията. Въ шестия класъ освенъ съ дописките бѣхъ се заелъ да пиша и брошура противъ гимназията по подобие на една брошура отъ пловдивската гимназия. Събирахъ материялъ. По една случайность една часть отъ тоя материялъ попадна въ рѫцете на директора. Положението ми стана много опасно. Работата се проточи до второто полугодие, стана новъ бунтъ въ гимназията, изключиха ни 8 души, а къмъ насъ се присъединиха и други, между които бѣше и Ляпчевъ, единъ класъ по долу отъ насъ.

 

Следъ като ни изключиха, заминахме за Пловдивъ. По внушение отъ екзархията, Величковъ, тогава дирек-

 

 

6

 

торъ на просвѣщението, не ни прие, защото ако да бѣше ни приелъ, половината отъ солунската гимназия щѣше да избѣга. Ние останахме да се занимаваме съ надежда да ни допуснатъ до изпитъ та се надѣвахме да постѫпимъ въ гимназията идещата година.

 

Презъ лѣтото бѣше станало първото въстаническо движение въ Македония, предвестникъ на Съединението. На чело на движението бѣ застаналъ Калмуковъ. Цѣлата компания бѣхме въвлѣчени въ това движение. Като ученици до тогава, не бѣше у насъ минавала мисъль за революционна организация, за освобождение на Македония. Презъ 1881 година бѣше станало комитско движение въ Прилепъ, и ние живо се интересувахме затова, макаръ и деца, а Пере Тошевъ бѣше даже въ връзка съ тия комити, но това нѣма последствие за насъ.

 

Въ Пловдивъ тогава се прояви у насъ желание за отмъщение срещу гърцитѣ, пловдивскитѣ гърци, понеже се видѣхме на свобода и въ сила — на българска територия. Спиро Костовъ (сега пожарникарь) първъ ни увлѣче въ движението на Калмукова. Идеалитѣ — авторитетитѣ, звездитѣ ни бѣха Захарий Стояновъ и Д. Ризовъ. Първата ни работа бѣше да съборимъ старото македонско дружество въ Пловдивъ и да го замѣнимъ съ ново. Старитѣ македонски дружества въ Източна Румелия бѣха всѣко за града си, напр. за Пловдивъ, за Стара Загора и пр. и бѣха подъ влияние на правителството, главно за избори. Ризовъ, Паница и Захарий Стояновъ бѣха си поставили задача да организуватъ всички македонски дружества съ центрове Пловдивъ, Русе, София. Ризовъ бѣше иницияторъ и деятеленъ. Борбата срещу старитѣ дружества бѣше да се постигне тази цель. Ние, ученицитѣ „македончета”, бѣхме по-гюрултаджии.

 

 

7

 

Презъ лѣтото, когато да заминатъ Калмуковъ и Куртевъ, имаше вече въ гимназията ученици, записани за въстаници, въ това число и ние: азъ, Пере Тошевъ, Ляпчевъ и Никола Генадиевъ, който бѣше съ насъ и даже бѣше водительтъ ни. Но Ризовъ не позволи да се завличатъ ученицитѣ въ чети. Вмѣсто това на всички ни възложиха роля да отиваме по градовете низъ Източна Румелия да събираме помощи въ пари и орѫжие за зъорѫжаване четитѣ, които се готвѣха да заминатъ. Азъ бѣхъ изпратенъ въ Казанлъкъ за пари, препорѫчанъ бѣхъ до попъ Караджовъ и Стоковъ, тогава „казионни”, и въ Карлово — да обера съ тамкашни хора единъ складъ съ орѫжие, който се намираше въ една джамия.

 

Бѣхъ тогава 18-годишенъ. Въ Карлово получихъ телеграма да се върна, а въ Пловдивъ ми се съобщи, че работата се измѣнила, но не ми казаха, какъ и що е станало. После разбрахъ следното: въ Пловдивъ душата на туй движение сѫ били Тончевъ, и, мисля, Странски, като „казионни” види се въ връзка съ София. Намѣрението е било да се изпратятъ нѣколко чети въ Македония за да се поотклони вниманието отъ готвещето се тайно отъ тѣхъ Съединение. Това бѣше, значи, предъ Съединението, презъ лѣтото. Ние сме били просто мамени, — това ни го каза Захарий Стояновъ, който се възмущаваше и псуваше, че си играели съ такова едно дѣло. Види се, че и Зах. Стояновъ е вѣрвалъ, че движението е сериозно. Той ги псуваше. Въ сѫщото време се е готвѣло споразумение съ Пашичъ, който бѣше емигрантъ въ София, да му се дадатъ срѣдства и хора та да нахлуе съ емигрантитѣ сърби въ Сърбия — да се разбъркатъ работитѣ въ Сърбия та Съединението по-лесно да стане. Ризовъ е билъ вѫтре въ тая работа. Македонското движение въ Пловдивъ се преустанови.

 

 

8

 

Презъ ваканцията, по съветитѣ на лѣкарь, понеже бѣхъ боленъ, страдахъ отъ стомашенъ катаръ, заминахъ си дома въ Прилепъ и се излѣкувахъ главно съ гроздье. Презъ септемврий вече бѣхъ добре и ме назначиха общински учитель въ Щипъ, въ новооткритото четирикласно училище. Тогава изведнажъ се отвориха четири класа. Въ Щипъ прекарахъ две години — 1885/6, 1886/7 учебна година. Другари нѣмахъ отъ сетнешнитѣ дейци; тѣ останаха въ Пловдивъ и свършиха тамъ.

 

Нека забележа, че по-рано, докато бѣхъ още въ Пловдивъ, пловдивскиятъ централенъ комитетъ на македонскитѣ дружества, на които душата бѣше Захарий Стояновъ, действувалъ да се подготви въстание, — именно Калмуковото щѣше да бѫде негово дѣло. Презъ време на движението на Калмукова заминаха, изпратени отъ пловивския комитетъ, Димитъръ Щеревъ и Головъ (книжарь) да основаватъ революционни комитети въ Македония за въстание. И тѣ пропѫтуваха Солунъ, Велесъ, Прилепъ, Крушево, Битоля. Какво сѫ направили, не зная, но сигурно нищо особено не сѫ направили.

 

При заминаването ми отъ Пловдивъ имахъ пълномощно отъ централния комитетъ въ Пловдивъ да образувамъ комитети за въстание въ Македония, гдето мога. Въ пълномощното личеше портретътъ ми на чело, изваденъ съ моментална фотография, съ подписитѣ на Спиро Костовъ и Зах. Стояновъ, съ печата.

 

Въ Щипъ веднага, въ единъ месецъ, месецъ и половина, основахъ комитетъ съ 46 души членове. Нѣкаква деятелность не прояви комитетътъ, понеже и войната между Сърбия и България повлия та съвсемъ се спрѣ тая работа.

 

Третата година останахъ безъ работа, презъ първото полугодие, а второто полугодие, презъ февруарий —мартъ 1888 год. заминахъ за Солунъ, гдето станахъ

 

 

9

 

коректоръ въ печатницата на Самарджиевъ. Нѣмаше още нищо по дѣлото. Презъ 1888/9 учебна година станахъ екзархийски учитель въ Скопската прогимназия по ходатайството на архимандрита Методий Кусевъ.