Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
31.07.2019 19:34 - Бялата емиграция в България. Иван Солоневич. Последният рицар на империята.
Автор: monarh1991 Категория: История   
Прочетен: 2798 Коментари: 4 Гласове:
4

Последна промяна: 24.04.2020 16:19

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 Втори материал от серия за белоемигрантите в България. Невероятен човек, съчетал в себе си качествата на Остап Бендер и Джеймс Бонд. Целият му живот е достоен за сюжет на приключенски роман или екшън филм. В неделя станаха 85 години от деня, в който избягва от лагера.

image

   
Бялата емиграция в България. Иван Солоневич. Последният рицар на империята.

Иван Лукиянович Солоневич  (на руски Ива́н Лукья́нович Солоне́вич) е  виден руски мислител, публицист, писател историк, политически и обществен деец и изтъкнат спортист. Един от предшествениците или създателите на бойното изкуство самбо – съкращение от Самоотбрана без оръжия.  Участник в Бялото движение и антисъветската нелегалност. След няколко неуспешни опита  да избяга от СССР попада в сталинските концлагери -ГУЛАГ. Впоследствие заедно със сина си и брат си  става един от малкото, успели да избягат от тях. Живее в емиграция  първо във Финландия, после от 1936 до 1938 г. в България, а след това – в Германия, Аржентина и Уругвай. Явява се предшественик на Александър Солженицин. Той не просто живее в страната ни, а развива активна и плодотворна публицистична, писателска и журналистическа дейност. Именно в София излиза прословутата му книга ,,Русия в концлагер“,  която се превръща в световен бестселър, тук издава първия си собствен вестник – ,,Гласът на Русия“, и тук е извършено най-сериозното покушение срещу него, при което губи съпругата си. Критикува не само социализма, но и всякакви опити да се използват в държавния живот на  Русия  учения и идеологии, привнесени отвън. Остава  вечен дисидент и противник на всяка власт. Необикновена личност с необикновен живот.

Иван Лукиянович Солоневич се ражда на 1 ноември по стар стил/13 ноември по нов стил  1891 г. в мястечко(вид населено място в Жеч Посполита, а също и в Беларус, Литва и др. Мястечко е градче с характерно и типично търговско и занаятчийско население и произтичащата от тази особеност планировка и инфраструктура) Цехановец  в Гродненска губерния, тогава в Руската империя, а сега в Полша. Баща му Лукиян Михайлович Солоневич произхожда от селяни и е селски учител, журналист и приятел на Пьотър Столипин, който забелязва кореспондентската му дейност и му помага да се премести в града и да основе ,,Беларуското общество“ и ,,Беларуски вестник“.  Майка му Юлия Викентиевна Ярушевич е дъщеря на селски свещеник и сестра на историка А.В. Ярушевич. Всъщност,Солоневичи са от беларуски произход - ,,най-чистите  славяни“, но Иван Лукиянович се самопределя като руснак.  Той е първородно дете, а след него се раждат Всеволод (в 1895 г.), Борис (в 1898 г.),  и Любов (в 1900 г.).  По собствените му думи бъдещият мислител израства в ,,мужишко-попско семейство“, ,,много религиозно и консервативно настроено“, което се оказва от решаващо значение за оформянето на светогледа му. В началото на 20 век  Солоневич старши  и съпругата му се разделят и той встъпва във втори брак, от който също има деца – синът Евгений  и две дъщери. Благодарение на настойчивостта и крепкия си характер  той става  видна политическа фигура, като дори претендира да бъде избран в Държавната дума. Синовете му му помагат в издателското дело. 

Иван първо учи в Гродненската гимназия, а от 1907 г. – задочно във Виленската гимназия (Вилно е Вилнюс, столицата на днешна Литва), която завършва  през 1912 г. Още в гимназиалните години публикува свои статии във вестник ,,Северозападен живот“,редактиран от баща му. През есента на 1913 г. започва да следва Право в Юридическия факултет на Санктпетербургския Императорски университет. Сред състудентите му е поетът Николай Гумильов. Във вестник ,,Северозападен живот“ (,,Северо-Западная жизнь”) се запознава с бъдещата си съпруга Тамара Владимировна Воскресенска(родена през 1894 г.), дъщеря на офицера В.Воскресенски и преподавателка по френски език. Женят се през пролетта на 1914 г. в нарушение на студентския устав.  Вестникарският, семейният и студентският живот обаче ни най-малко не попречват на страстта му към спорта – през  февруари с.г. той се явява от името на Минското атлетическо дружество «Sanitas» на Всеруското първенство по тежка атлетика в Рига и заема второ място. Лукиян Солоневич искрено се гордее с постиженията на своя син и помества бележка в своя вестник. Но избухването на Първата световна война попречва на мечтата на младия спортист за шампионски лаври.

Не взимат Иван на фронта като войник заради болестта му – късогледство. На 24 февруари 1915 г. той става издател на вестник ,,Северозападен живот“, редакцията на който е преместена в Минск.  Формулира своите възгледи ясно и категорично – ,,Монархия, православие, народ“. През есента на с.г. със съдействието на А.М. Ренников младият журналист се устройва на работа във влиятелния вестник ,,Ново време“ (,,Новое время“) в Санкт- Петербург. На 15 октомври 1915 г. се ражда единственото дете на съпрузите – синът Юрий. През август 1916 г. е призован  в армията и бива зачислен като ратник от втора категория в Запасния батальон на Лейбгвардейския Кексхолмски полк, но не го взимат на фронта заради лошо зрение и го пращат в шевния цех – на руски швейная мастерская. През януари 1917 г. е комисован заради прогресиращо късогледство. Срещат се противоречиви данни дали е завършил следването си. Според  статията в Руската Уикипедия и книгата на Константин Сапожников това не е станало – през февруари с.г  заплащайки 50 рубли, той погасява просрочията и е възстановен в числото на студентите на Юридическия факултет, но да завърши му попречват революционните събития. Според статия на Анатол Тарас, която е предисловие към изданието на ,,Русия в концлагер“  от 2010 г., и статията на Олег Алексеев  ,,Одисеята на Иван Солоневич, неукротимия борец и руски писател“  е получил диплома през 1916 г.

Иван Лукиянович в качеството си на журналист в ,,Ново време“ наблюдава Февруарската революция и последиците й,като   категорично не приема   нито нея, нито Октомврийската революция. За него те са антидържавни преврати.  Още в първия ден той се сблъсква с т.н. ,,Зловещи хора“, които нахлуват в жилището му  за обиск.  Според оценката му, вълненията е можело да бъдат потушени в началото – в края на първия ден е можело  просто да бъдат разгонени  ,,зловещите хора“, на втория  - да се употреби оръжие  в скромни размери. Но на третия ден тези хора вече обикалят в бронирани автомобили, събират се в партии, опасани  в картечни колани. Мигът е пропуснат фатално.  Безсмислеността и случайността започват да управляват човешкия живот  в страната след Февруарската революция. Публицистът работи като товарач, той и други студенти спортисти  образуват студентска милиция за поддържането на реда. По време на Корниловския метеж  Солоневич се обръща към атаман А. Дутов, който със своите казаци е трябвало да поддържа метежа в Петроград, с молба  да се даде на тези студенти -700 души, оръжие за подкрепа на начинанието. Атаманът обаче отказва и поисква от гражданските лица да не се бъркат в делата на военните, за което Иван впоследствие горчиво съжалява.

След завземането на властта от болшевиките Иван с жена си и брат си Борис напуска Петроград и бяга в Киев, в Белия Юг на Русия. От този момент до бягството  му от лагерите  неговият живот  в СССР напомня на някаква странна авантюра – той върви по ръба на пропастта и рискува постоянно да попадне  в ръцете на ЧК.  Участва в Гражданската война на страната на Бялото движение, нееднократно променя местожителството си, изпълнява агентурни поръчения, сътрудничи с И.М.Калинников и набавя секретна информация. Както впоследствие научава, никой в щаба на Белите не я е чел.  В качеството на кореспондент на вестник ,,Вечерни светлини“ се среща с болшевика Дмитрий Мануилски, в разговор с който изказва мисълта, че болшевизмът е обречен поради отсъствието на съчувствието на масите. На което Мануилски отговоря: ,, ...да, за какъв дявол ни е съчувствието на масите? На нас ни трябва апарат на властта. И ще го имаме. А съчувствието на масите? В крайна сметка  - все тая ни е за него“. Този разговор има огромно значение за формирането на възгледите на мислителя за Съветската власт.

През 1920 г. Иван Солоневич продължава нелегалната си дейност в Одеса, ала не успява да се евакуира  с Бялата армия, защото се разболява от тиф, освен  това не иска да изостави семейството си, което е останало в Киев. Така той остава още 14 години в Съветска Русия. Същата година в Севастопол, на линкора ,,Генерал Алексеев“, умира средният брат Всеволод. Неочаквано Тамара  с Юрий идва в Одеса.  Младият публицист  се занимава с риболов, а жена му става преводачка към Одеската радиостанция. Той се сближава с  антисъветска група, част от която е старият му познат от Киев Сергей Войцеховски. През юни 1920 г. Одеската ЧК попада на нелегална организация и след донос на старица градинарка цялото семейство е арестувано и изпратено в затвора. Грози ги смъртна присъда. Но тук за пръв път в живота на Иван Лукиянович му помага провидението. Един млад евреин на име Шпигел,  с когото дори не се познават и на когото той преди време бил оказал задочна услуга, открадва подозрителните документи от делата, а и самите дела и след 3 месеца – в края на август, тримата са освободени. Оттук фразата ,,Шпигел ще помогне“ влиза в арсенала на ,,идиомитичните изрази“ на семейство Солоневичи.  След освобождаването им сътрудничеството на Иван с Белите се възобновява.

После мислителят изпробва различни професии като товарач,кооператор,счетоводител, фотограф и накрая става инструктор по спорт и туризъм. Двамата с брат му Борис се пробват като борци – изявяват се заедно с пословутия Иван Поддубни, устройват пътуващ цирк. През 1923 г., а според книгата на Сапожников – в 1924-25 г., е спортен инструктор в Одеския продоволствен губернски комитет, а в 1926 г.  заедно с младата си съпруга  и 11-годишния им син се премества в Москва, където получава длъжността  инспектор по физкултура и спорт на Всесъюзния централен съвет на профсъюзите или съкратено – ВЦСПС. Както сам казва в интервю за българския вестник ,,Утро“ от 5 февруари 1938 г., до 1930 г. фактически ръководи спорта и туризма на СССР. Условията за живот в столицата по това време обаче са непоносими и Солоневичи се преместват в Салтиковка. Наред със спортната работа Иван се занимава и със спортна журналистика и фотография, написва 6 книги. През 1928 г.  публикува ,,Самоотбрана и нападение без оръжия“ за издателството на НКВД на РСФСР. През предходната година му бива предложено да заеме длъжността завеждащ клуба на съветското търговско представителство или торгпредство в Англия, но на това попречва дипломатически скандал между Великобритания и СССР, разразил се след като става ясно, че някои сътрудници на съветската търговска компания ,,АРКОС“ са се  занимавали с шпионаж. В 1930 г. Иван Лукиянович е уволнен от длъжността и става инструктор по физкултура в обединението на промишлените кооперации. Той и Борис вземат окончателно решение да избягат от СССР. В Ленинград в квартирата на семейство Пржиялговски се събират хора, които са антисъветски настроени. Обаче там е внедрен секретният сътрудник Николай Бабенко, посветен в плановете за бягство задграница. Тамара от 1928 г. до 1931 г. работи в съветското торгпредство в Берлин, а през 1932 г. сключва фиктивен брак с германски гражданин и отива в Германия- съпругът и е смятал, че тя не може да издържи физически дългия преход. Готвейки се за бягство, той осъществява редица пътувания под вида на командировки – пребивава  в Урал, Поволжието, Карелия, Киргизия и други. Скритата цел е проучването на възможността за бягство през персийската граница. Тя обаче е изключена, защото персийците често връщат бегълците. По-късно - през 1937 г., писателят ще напише повестта ,,Памир“, описваща реалните и измислени приключения на него, сина му Юрий и добрия му  приятел Зиновий Яковлевич Епщайн.

В края на краищата е взето решение за бягство през финландската граница. Първият опит е предприет през септември 1932 г. В групата влизат баща, син и брат Солоневичи, жената на Борис Ирина Пелингер, Елена Пржиялговска и Степан Никитин. Представят се за туристи ловци. Но решаваща роля изиграват три фактора – изключително хладното време с непрекъснати дъждове, зоната на магнитни аномалии – компасите не са можели да функционират, и внезапната болест на Иван Лукиянович. Бегълците се объркват и са принудени да се върнат. Още един опит – през май 1933 г., се проваля заради необходимостта Юрий да бъде опериран от апандисит. При третия опит  през септември с.г. към групата се присъединява и гореспоменатият Николай Бабенко, агент ,,Прицельный“, ,,Прицелен“, на тайната полиция. Той е имал връзка с Пржиялговска и дава точни сведения за машрута и целите на бегълците. Групата е арестувана от ОГПУ във влака за Мурманск. Упоени са със сънотворни, в операцията са задействани 36 сътрудници на тайната служба,  понеже чекистите са знаели много добре за физическата сила на братята, макар че  дори в такова състояние Борис разбива челюстта на един от тях. С постановление на Извънредната съдебна тройка на пълномощното представителство на ОГПУ в Ленинградския военен окръг Иван, Борис и Степан Никитин са осъдени на 8 години в поправително-трудовите лагери, а Юрий като непълнолетен получава 3 години. През януари 1934  тримата Солоневичи са изпратени в Подпорожкото отделение на Беломорско-Балтийския лагер-Белбалтлаг, или Беломорско-Балтийския комбинат – ББК, предназначен за изграждането на Беломорско-Балтийския канал. Тук помагат старите спортни връзки на Иван – той става спортен инструктор в Отчетно-разпределителната част – УРЧ, на ББК, Юрий също е към нея, а Борис се устройва като доктор в Свирския лагер/Свирлаг. И тук отново се намесва съдбата – ,,лагерният Шпигел“ за Иван Солоневич става другарят Якименко, началник на отчетно-разпределителния отдел на Медногорския лагер. Той го повиква на беседа, като  постепенно преминават  от производствени на спортно-туристически теми. След тази беседа, по препоръка на Якименко, публицистът бива привлечен за лекционно- просветителска  работа. Слуховете за масово прехвърляне на затворниците от Свирлаг към Байкало-Амурската магистрала (БАМ), го тревожат. Двамата с Юрий дори манипулират евакуационните списъци, задържайки отправянето на редица затворници, които са физически слаби и  в  този случай ги грози  неминуема смърт.  В средата на март с.г. баща и син Солоневичи са командировани в Медгорското отделение на ББК – в град Медвежегорск. Борис остава в Свирлаг заради старата си болест - маларията. Преди да се сбогуват,уговарят датата на бягството – 28 юли (,,Където и да сме“). И тук пак се появява ,,Шпигел“ – само че другарят В. Радецки, заместник началник на ББК, който дава решаваща визита за приема на Иван Лукиянович в спортното дружество ,,Динамо“. Мислителят и синът му преминават от 3-ти в 1-и лагерен пункт, където обстановката е по-лека.  Два месеца преди датата на бягството обаче покровителят им Радецки е преведен  в Москва. Освен това възниква опасност Иван да бъде изпратен във Водораздел (на 250 километра от финската граница!).  В този случай бяството би станало невъзможно. Ала решителността не напуска този необикновен мъж. Тогава в главата му се ражда ,,планът за великата халтура“. Изпраща докладна записка до началника на Белбалтлаг Дмитрий Успенски, в която предлага провеждането на вселагерна спартакиада. Това съревнование трябва да служи като документално и неоспоримо доказателство за правилността на възпитателната система на лагерите и да опровергае буржоазната клевета за  тях като средство за изтребление на хора. Под прикритието на подготовката за спартакиадата баща и син се подготвят трескаво за бягството,  не ги спира даже приетото на 7 юни 1934 г. постановление, предвиждащо смъртно наказание за опитите да се напусне социалистическият рай.

Използвайки ,,пълномощията на Успенски“, Иван Солоневич оформя две командировки за себе си в Мурманск и за Юрий в Повенец и Пиндуши. И в уречения ден – 28 юли 1934 г., най-накрая бягството  им се отдава. Движат се в посока Финландия от околностите на гара Кивач на Мурманската жплиния. Придвижват се на запад, преминавайки през примките на реките, лабиринтите на езерата и капаните на блатата. Атлетичните и стройни мъже вървят неуморно, знаейки, че смъртта ги следва по петите. Установяват строг дневен график – събуждат се на разсъмване, варят чай, вървят до 11-12 часа вечерта. Стават в 5 часа следобяд и отново вървят до мръкване. Вечерят овесена каша и заспиват като убити, въпреки влажния студ на полярната нощ.  ,,Ние действахме на принципа на някакъв герой на Джек Лондон – спомня си творецът-  каквото и да се случи, вървете право на запад“. Той мисли, че са изминали 8 дни, но всъщност, те вървят вече 12. Накрая,  на 16-я ден – 14 август, от остатъци от вестници по пътеките и консервни етикети на фински и шведски език, разбират, че вече са във Финландия. Безпокойните мисли да не бъдат предадени постоянно тревожат Солоневичи и те продължават  пътя си. Някакво момиченце вижда странните хора и  изпищява от страх.  Бегълците нямат представа, че след толкова дни преход, окъсани и изнемощели,  изглеждат плашещо.  После то се връща с един мъж. На първия пограничен пункт Солоневичи са дружески посрещнати и нахранени. Борис също успява да избяга и пресича границата на 12 август. Тяхното бягство е истинска епопея.

След ,,карантина“  във финската политическа полиция в Йоенсуу, тримата Солоневичи отново се събират  в столицата  Хелзинки. Иван решава да напише за преживяното в СССР –неуспешните опити за бягство, престоя в лагерите и бягството, и същевременно за да си изкарва прехраната, работи като товарач на Хелзинското пристанище. Така се ражда  книгата ,,Русия в концлагер“. Бягството на тримата предизвиква голям резонанс в Руската Бяла емиграция. Първият, който ги поздравява с получаването на свободата, е бившият военен министър във Временното правителство през 1917 г. Александър Гучков. Той се опитва да им издейства визи за Франция. Но това не се осъществява главно заради подривната дейност на съветските тайни служби. Пораждат се съмнения, че може да са техни агенти. Още с пристигането си  във Финландия те са под тройно наблюдение -  от  финското контраразузнаване, от  Руския общовоински съюз или РОВС (военна организация на Бялата емиграция, в страната тя се ръководи от генерал Северин Доброволски) и от НКВД.  Иван, Борис и Юрий  считат пребиваването си във Финландия за опасно предвид близостта на СССР. Ала никоя страна в Западна Европа не им издава виза, освен  това в  Гестапо и германското генерално консулство се разпространяват анонимни фалшиви писма, в които се твърди, че са съветски агенти. През септември 1935 г. съученикът на Борис   от Виленската гимназия и адютант на  председателя на 3-ти отдел  на РОВС в България ген. Фьодор Абрамов и началник на Вътрешната линия (контраразузнаването на РОВС) – Клавдий Фос, ги поканва в страната и обещава да съдейства за получаване на визи. При поддръжката на РОВС, а и на НКВД – в Лубянка смятат, че в нашата страна те може да бъдат по-лесно наблюдавани,  в 1936 г. визите са получени.

Солоневичи пристигат в България на 8 май 1936 г., като преместването им е на разноски на РОВС. Посрещат ги Клавдий Фос и синът на генерал Абрамов – Николай Абрамов(както впоследствие се оказва  - агент ,,Гарван“ – на руски ,,Ворон“, на съветската тайна полиция).  На следващия ден  в щаб-квартирата на РОВС на улица ,,Оборище“ 17 ги приема  Ф.Абрамов. Той ги посъветва да се опитат да завоюват доверието на българските власти. Резидентът на НКВД В.Яковлев планира да ,,засели“ спортистите в  подконтролна на резидентурата квартира. За тази цел агент ,,Гарван“ ги развежда на екскурзия из столицата. Градът им харесва, тъй като много улици носят руски имена –  на генералите Тотлебен, Гурко, Черняев, както и на писатели, като Достоевски и Толстой. Разглеждат с любопитство Руския паметник и Паметника на Цар Освободител. Въпреки старанията на Абрамов младши братята не  приемат предложението му и предпочитат да се настанят във вилата ,,Спокойствие“, собственост на българина Доревски. Скоро след пристигането си те се запознават с видни фигури на Бялата емиграция, като протопрезвитер Георгий Шавелски и Александър Браунер, началник на руския отдел на българската тайна полиция. Иван Солоневич се заема с издаването на свой собствен вестник - това е негова отколешна мечта.  При съдействието на Всеволод Левашов успява да получи под свое разпореждане вестник ,,Гласът на труда“. На 18 юни с.г. в София излиза първият брой на ,,Гласът на Русия“(,,Голос России”). Във вестника взимат участие Б.Солоневич, В.  Шулгин,С.Войцеховски, Б.Суворин, В.Ларионов и др. Той се придържа към дясно-монархическа и антисъветска ориентация. Негов девиз стават думите ,,Ние провеждаме столипинската линия: нито реакция, нито революция“. Откритият му и безкомпромисен стил е по душата на читателите.  Иван Лукиянович пристъпва към замисъла на неговата просветителска работа. Той основава свое движение – така нареченото Народно-имперско движение на щабскапитаните. Според представите на писателя щабскапитаните са онези белоемигранти, съзнателно стоящи далеч от политическата борба, от партийните дрязги и амбиции на емигрантските вождове, но оставащи горещи патриоти, готови да отдадат своите сили в борбата с болшевизма в състава на движението. Осемхилядният тираж на вестника се разпространява сред руската общност в цяла Европа и в  САЩ. Абонатите плащат охотно  по един щатски долар за  всеки 15 броя. Наред с вестникарската дейност Иван се занимава с издаването на книгата си ,,Русия в концлагер“(,,Россия в концлагере”). На 25 август в българската столица излиза първият й том, а през есента и  вторият,  като първото издание се осъществява със средства на НСНП. Книгата е преведена на повече от 10 езика – на английски, немски, френски, полски, нидерландски, чешки,италиански, исландски и др., донасяйки на своя автор световна известност и финансова независимост. Представлява праобраз на ,,Архипелаг ГУЛАГ“  на А. Солженицин, разкривайки истината за съветските лагери десетилетия преди нея. Всъщност, ,,Гласът на Русия“ е своего рода  семеен вестник – в него участват активно и брат му Борис и жена му Тамара,  която през същото лято пристига в София, както и синът му Юрий, като те също публикуват свои книги – Борис - ,,Младежта и ОГПУ“ и др., Тамара - ,,Записките на съветската преводачка“, Юрий-,,Повест за 22 нещастия“.

Същевременно подозренията към братята от страна на РОВС се усилват. Не ги изпуска от полезрението си и НКВД. Първоначално в Лубянка решават да  заловят и извозят един от двамата, но това не се осъществява и затова решават да проведат операция по  компрометирането им. На 13 юли  бива организирана случайна ,,среща“ на Борис Лукиянович със служител от съветското посолство.  Наблюдателите от РОВС фотографират срещата и докладват на Абрамов, той  съобщава на ген.Евгений Милер, председателят  на Съюза, а Милер –на  генерал Николай Скоблин (също като Николай Абрамов съветски агент). Генерал Милер не възприема информацията категорично, но Фос и Браунер настояват за ликвидирането на Солоневичи. Въоръжените лица на РОВС в началото на октомври дори предприемат без  разрешението на Ф.Абрамов, който се опасява от реакцията на българските власти, опит  за убийство. Двама души от организацията – Марков и Тренко, въоръжени с револвери, се отправят към дома на братята в Овча Купел. И тук отново се намесва някаква неведома сила. Марков и Тренко не знаят, че преди няколко дни близо до вила ,,Спокойствие“ е бил извършен въоръжен грабеж,при който е бил  убит случаен минувач и полицай е бил ранен. И в района е налице силно полицейско присъствие. Въоръжените мъже изглеждат подозрителни за полицаите и те ги задържат и обискират,  намирайки   револвери, а у единия и удостоверение, че е негласен сътрудник на Браунер. Генерал Абрамов побеснява, заявявайки, че с такива действия ще погубят РОВС. Разправата с братята Вътрешната линия отлага за по-добри времена, макар че у Браунер и Фос възникват най-чудовищни планове за такава например похищението и ,,изчезването“ им в същата пещ, в която са горили телата на българските комунисти след неуспешното Септемврийско въстание. На 10 октомври 1936 г. братята заминават  в Югославия на турне, за да четат лекции, което турне протича със сериозен успех.

През цялата следваща година НКВД(а и контраразузнаването на РОВС) води активна работа по дискредитирането на Иван и Борис, като от началото на годината  вниманието на чекистите се  пренасочва от по-малкия брат към по-големия, чиято антисъветска дейност е  в апогея си. Майор Сергей Шпигелглас  върху една от сводките налага резолюция ,,Не е ли време да се обезвреди?“. Съветският посланик или полпред Фьодор Разколников с нота протестира срещу провокационната дейност на Солоневичи, като уведомява българското ръководство, че по- нататъшната дейност на ,,Гласът на Русия“ би се отразила  съществено на съветско-българските  отношения. По думите му никой друг вестник   не е нанесъл такъв сериозен ущърб на престижа на СССР. В резултат Иван и Борис биват привикани в политическата полиция на разпит. Според книгата на Нил Никандров ,,Иван Солоневич. Народният монархист“  през април на един от приемите в посолството полпредът получава от чехословашкия посланик Макс информация  за плановета за подривна работа на братята,като същата вечер изпраща телеграма в Москва. Иначе не  би могло и да бъде, Разколников твърди, че Солоневичи готвят  преки враждебни акции в чужбина, като още във Финландия се били свързали с професор Иван Илин в Берлин. В резултат се договорили  с немците за обща дейност срещу СССР. Реакцията на Чуждестранния отдел на НКВД след телеграмата е незабавна. На резидента Яковлев му е възложено да провери на какво се основават тези сведения, които е дал полпредът. Той провежда среща с него и в Центъра  е отправена шифровка, че информацията на Разколников за връзки на братята с германците е със съмнителна правдоподобност. През юни 1937 г. Иван Лукиянович завършва автобиографичната повест ,,,Памир“, тя е включена в едноименната книга, в която влизат и ,,Откривателите на нови земи“, ,,Роман в двореца на труда“ и ,,В селото“. Писателят замисля и създаването на ,,Истинската биография на Сталин“, но се отказва. Публикацията на такава книга би могла да доведе до демарш на съветското посолство и съответно до закриване на вестника и изгонване от страната. През юли и август Иван и Борис осъществяват турне във Франция и Белгия за четене на лекции във връзка със Световното изложение в Париж. И тук  мислителят отново забелязва същите ,,зловещи хора“,  които са били по улиците на Петроград  през февруари 1917 г. Активно в дискредитирането на братята се включва и Младоруската партия. С недоверие към  тях се отнасят и във Всеруската фашистка партия на К.Родзаевски. В емигрантската среда подозренията към Иван се усилват след  като, завръщайки се от   поредното пътуване до Париж,  по молба на ген. Абрамов той се изказва в защита на Надежда Плевицка и съпруга й Николай Скоблин, които вече са подозирани за похищението на ген. Милер на 22 септември 1937 г.

В началото на 1937 г. по резолюция на Сергей Шпигелглас – майор Дъглас, Герман Клесмет започва подготовка за  физическото отстраняване на мислителя. В София изготвят бомбата в течение на 10 месеца. На З февруари 1938 г. на вратата на квартирата на Солоневичи на улица ,,Иван-Асен II“ №38  в 9:30 часа сутринта позвънява  непознат посетител. Възрастната икономка, германката Йохана Грайс, го приема, той  й връчва пакет и казвайки ,,Това са книги за Иван Солоневич“, си тръгва. Икономката оставя пакета на голяма маса във всекидневната, която е използвана като редакционна стая и трапезария.  В 11 часа според Константин Сапожников пристига секретарят на редакцията Николай Петрович Михайлов и по установения ред се заема с разпределянето на пощата. Тамара му помага. Взривът  в редакцията на  ,,Гласът на Русия“ се раздава според Сапожников в 11:30 часа, според Нил Никандров в статията ,,Иван Солоневич се завръща от чужбина“  - в 10 часа, а според българския автор Крум Благов – в 10:25  часа. Отворилият ,,пакета с книги“ Николай Михайлов загива мигновено, а Тамара Солоневич е смъртоносно ранена, при което е извадено едното й око.   Тя живее още два часа и пита къде е синът й.  Иван и Юрий са в другите стаи и затова не пострадват, само са леко ранени.  Както пише българският вестник ,,Утро“, ,,съдбата поискала да спаси живота на Иван Солоневич“(за пореден път!). Оглушителният грохот, огнената светкавица и кълбата от дим хвърлят в паника жителите на околните домове.  Бърза  помощ и пожарната пристигат с рекордна бързина. Натоварват в линейката госпожа Солоневич, но тя издъхва на път за Александровска  болница. Налага се полицейските агенти да съберат останките на  нещастния Михайлов в  чекмедже на бюрото. Шефът на Централния отряд за  първа и бърза помощ Юрий Захарчук, също като Солоневич  избягал от болшевишка Русия и абонат на ,,Гласът на Русия“ от първия му брой, идва на местопроизшествието наред с всички по-важни полицейски началници.  ,,Какво е станало? - пита той на български. ,,Бомба“ – отвръща Иван Лукиянович.Когато разбира с кого говори, Захарчук казва на руски: ,,Тогава разбира се, че е бомба. Удивително е само, че тя не е дошла досега“.

На следващия ден българските вестници излизат със съобщение, че  за определяне вида на взривното вещество властите са създали специална комисия, в която  са предадени за анализ парчета  хартия, картон и целулоид, извлечени от телата на загиналите и взети от место произшествието. В комисията влизат двама инженер-химици – полковник Костов и Станю Ненов, който е към Дирекцията на полицията, и пиротехникът Гочев. По тяхно мнение взривното вещество се е намирало в кафява картонена кутия. Механизмът на бомбата се е задействал, когато Михайлов започнал да сваля картонената опаковка от пратката. Експертите така и не успяват да установят какво е било взривното вещество, но отбелязват, че по силата на пораженията   то превъзхожда най-ефективния от всички съществуващи материали от този род – тротил. Първоначално полицията решава, че бомбата е пратена  по пощата. Домът на Солоневич е и редакция на вестника. Загиналият Николай Михайлов е секретар, чието задължение е всяка сутрин да получава писмата и пратките за писателя в Софийската централна поща. Справката обаче показва, че  в  този ден не е имало колети за вестника, а експлозията е причинена от поне 5 килограма взрив, най-вероятно пироксилин. Вътрешните стени на етажа са разрушени напълно. Иван и синът му оцеляват по чудо само защото предишната вечер работили до късно и са се успали. Тъй като били в леглата си, взривната вълна минала над тях. От жителите на района е получена информация за неизвестен мъж  със тъмно-сиво или кафяво палто, който седмица преди взрива редовно се разхождал по булеварда в утринните и следобедните часове.  Вестник ,,Зора“ от 5 февруари 1938 г.  възпроизвежда показанията на Методий Фотев, който минавал до дома на Солоневичи  на 3 февруари.  Веднага след взрива той видял неидентифициран мъж   в сиво-кафяво кожено палто, който му изкрещял  ,,Бягай!“. Понеже Фотев бързал да окаже помощ на ранените, той не му обърнал внимание.  Показанията на Фотев и на Грайс в доста голяма степен съвпадат,обаче полицията не може да установи имал ли е ,,човекът с кожуха“ някакво отношение към атентата. Възможно е да е извикал на Фотев, за да отвлече вниманието от себе си. Съдейки по това, че въпросният тип е говорил зле български и по показания на други свидетели се  е навъртал в квартала от 3-4 дни, полицаите стигат до извода, че мъжът е чужденец и че именно в донесения от него пакет е бил експлозивът . За Солоневич, продължава Крум Благов, няма съмнение, че бомбата му е пратена от Кремъл. Според друг от източниците, той изказва предположение, че РОВС би могъл да я е поръчал.В един момент отстраняването му е  влизало в интереса както на РОВС, така и на НКВД. От друга страна, както пише в коментар в платформата за блогове LiveJournal, кой  друг би взривил бомба в доволно монархическа България, ако не съветските спецслужби? Писателят получава  още един удар – при огледа полицията открива в дома му 2 пакета с големи суми чуждестранна валута –долари, холандски гулдени, японски йени  и др., на  обща стойност над 120 хиляди лева. Абонаментът за един всекидевник примерно бил 280 лева годишно. Тъй  като Солоневич не е декларирал валутата според законовите изисквания, тя е конфискувана.

След покушението Иван Лукиянович се оказва във вакуум. Никой не иска да приюти него и сина му, защото всички се опасяват, че може да има нов атентат. Единствен  Борис Калинников, който му  е помогнал за вестника, ги приютява. На репресии са подложени останалите в СССР родственици на Солоневичи –разстреляни са бащата на братята Лукиян Солоневич, брат им Евгений и съпругата на Борис Ирина.  От българската полиция казват на публициста, че бомбата е дошла от съветското посолство, но те не могат да гарантират безопасността му, налице е възможност за нови покушения. След трагичната гибел на Тамара всички съмнения на германците за него отпадат и на 9  март 1938 г.  двамата с Юрий отлитат за Германия. Книгата му ,,Русия в концлагер“  бива преведена на немски в 1937 г. от Есенер Ферлаг под името ,,Изгубените –хроника на неизвестно страдание“ (нем. Die Verlorenen — Eine Chronik namenlosen Leidens). Тя има огромен успех и бива оценена високо от министъра на пропагандата на Третия райх Йозеф Гьобелс, а също и от Херман Гьоринг и граф Кайзерлинг.  Иван Солоневич се изявява с лекции и доклади както на руски, така и немски език. На 18 май 1938 г.  е създаден Руският национален  фронт – обединение на десните емигрантски организации, но скоро бива закрит от германското правителство без да прояви каквато и да е дейност.  Това кара мислителя да се разочарова още повече от емиграцията.  На 9 август 1938 г. излиза последният брой на,, Гласът на Русия“, вестникът бива закрит от правителството на Георги Кьосеиванов след протестна нота на съветското полпредство. От  1938 г. до 1940 г. Иван издава  в България ,,Нашият вестник“ (,,Наша газета“),но и той е закрит.  А през 1940 г. опитва неуспешно да организира създаването на журнала ,,Родина". През май 1939 г. брат му Борис, живеещ от декември 1937 г. в Белгия,  публикува брошурата ,,Не мога да мълча“ с подзаглавие ,,Нашият вестник“,емиграцията, РОВС и И.Л. Солоневич“, което води до окончателния разрив на техните отношения. По време на Зимната война Иван Солоневич бива поканен във Финландия по едни данни от финското правителство, а по други - от финския генерален щаб, за пропагандистка работа.  По това време той още вярва в използването на немските възможности за сваляне на болшевизма и възстановяване на монархията. Опитва се да убеди германците, че опитите за покорение на  Русия и  унищожение на руския народ  са обречени и че  могат да постигнат победа само в съюз с  антисъветските сили и руския народ,настроен  в своята маса  в патриотичен антисъветски дух.  В този период Иван Лукиянович започва работа над  доктриналния труд  ,,Бялата империя“. Впоследствие книгата  бива издадена в преработен вариант под името ,,Народната монархия“ (,,Народная монархия”).По време на визитата на Вячеслав Молотов  на 10-12 ноември 1940 той бива задържан превантивно, за да не паднат подозрения върху него в случай, че нещо се случи със съветския външен министър. Солоневич не губи надежда да измени характера на немската политика по отношение на Русия и руския народ, намира се в постоянен контакт с германското военно ръководство и  партийна върхушка, затова свидетелстват дневниковите записи на Йозеф Гьобелс от 7 и 8 юни 1941.  Според Сапожников Иван счита престоя си в  нацистка Германия за грешка. Последния опит да  привлекат мислителя на своя страна германците правят след окупацията на Беларус. От Министерството на източните територии му предлагат поста министър на пропагандата  в беларуското  колаборационистко правителство. Той  обаче отказва предложението и изпраща до Хитлер меморандум, в който заявява, че войната срещу Русия и руския народ ще завърши с  краха на Райха.

През октомври 1941 г.  Гестапо арестува непокорния мислител и го заточва в Померания. Освен това му бива строго забранено да се занимава с политическа дейност, в това число с журналистика.  Той избира за място на заточението Темпелбург– днес Чаплинек в Полша. Там се запознава с Рут Бетнер, вдовица на немски оберлейтенант, загинал  в Битката за Крит,  от която взима уроци по немски език и двамата се оженват. Напук на наложената му забрана продължава да пише.  По-нататък    отказва и на генерал Власов да се присъедини към Руската освободителна армия.  В същото време германците разпространяват книгите му ,,Русия в концлагер“  и ,,Памир“ в окупираните територии на Съветския съюз без негово знание. Впрочем, никой не го е и питал. През януари 1945  г., когато Червената армия наближава Темпелбург,  Иван  отново бяга – този път  от заточението,  със семейството на сина си – съпругата на Юрий Инга и синът им Михаил. Първата продължителна почивка след няколко месеца преход  те правят в имението Ниендорф при Ратцебург.  Там  научават, че Германия е капитулирала, но скоро са принудени да напуснат имението, тъй като от Солоневич се заинтересуват сътрудниците на СМЕРШ - то се намира на границата между съветската и английската окупационни зони.Направен е дори опит да бъде похитен, ала тук пак се случва дар от съдбата – изпратените за целта хора биват заловени от английски военен патрул. До 1948 г. писателят задно  с Рут и останалите си близки живее  в Британската окупационна зона в лагер за преместени лица или дипи, displaced persons. Тежките лишения, гладът и постоянният страх да не бъде предаден на СССР го подтикват  да  се пресели в Латинска Америка. С големи усилия успява да получи виза за Аржентина, която заявява готовност да приеме 10 000 руски емигранти,  с помощта на Международната организация по въпросите на бежанците (IRO).

На 29 юли 1948 г. Иван  със семейството на Юрий, което се увеличава с още един член – момиченцето Улита, пристига в страната. А на 18 септември  излиза първият брой на вестник ,,Нашата страна“ (,,Наша страна“). Скоро към вестника  се присъединява Всеволод Левашов, който се е крил в Австрия, сменяйки фамилията си на Дубровски, и жена му Татяна Дубровска.   Малко по-късно пристига и Рут. Около ,,Нашата страна“ се събират автори от народно-монархическото направление, като Борис Ширяев, Борис Башилов, Михаил Зизикин  и други.Същевременно публицистът не отслабва критиките си към РОВС, НТС, Славянския съюз  и ,,монархистите реакционери“. В отговор плъзват старите слухове за сътрудничеството му със съветските спецслужби. В Тайната полиция са подадени доноси на стари негови врагове  - например А.Ставровски. Нил Никандров предполага, че срещу Солоневич  би могъл да е застанал воденият от вождистки амбиции генерал Борис Холмстън Смисловски (руски генерал, който по време на Втората световна война сътрудничи с нацистите), който е имал контакт с Тайната полиция . Ала причината може и да е друга - книгите на Иван с  противопоставянето му на социализма във всичките му форми може да са били възприети като критика и към перонизма. Смисловски е можел да се застъпи за писателя, но той не казва нито дума в негова защита. На доносите е даден ход и фактически генералът определя съдбата на Иван Солоневич. В края на юли 1950 г.  на журналиста бива даден срок от 3 дни да напусне Аржентина.Той отива в Уругвай.

Времето в Уругвай Иван Лукиянович посвещава на дописването на  ,,Народната монархия“ и  работата върху романа ,,Двете сили“, а  също  и  на  прогнози за бъдещето  и мястото на Русия в световната политика. Последните години от живота си той прекарва със съпругата си в град Атлантида, където те се сдобиват с малък дом на крайбрежието. Планира да се пресели в САЩ, като за това обещава да помогне изтъкнатият инженер Игор Сикорски, но на тези замисли не е съдено да се сбъднат.  Публицистът страда от язва и му откриват рак на стомаха. На 14 април 1953 г. бива настанен  със средства, събрани от жертвователи, в Италианската болница в Монтевидео. Направена му е операция, ала усилията на лекарите се оказват напразни. На 24 април Иван Солоневич издъхва на 61-годишна възраст.  Погребан  е в Британското гробище в столицата.

Какви са възгледите на Иван Солоневич? Той е противник на всички социализми – на националсоциализма, на болшевизма, на италианския фашизъм, както и на социалдемокрацията,  като в случая с СССР особено го възмущава    несъответствието   на практиката с  провъзгласените демократични идеали. Привърженик  е на либерална пазарна икономика  и  на самодържавната монархия, която той разграничава от абсолютната и конституционната монархия по западен образец.  В един от последните броеве на ,,Нашата страна“ приживе мислителят определя основните задачи  на монархическото движение –  ликвидиране на болшевизма, борба срещу разчленението на Русия и възстановяване на монархията, като последното включва борба с реакцията  и оформяне и закрепване на идейната нагласа. Под реакция Иван Лукиянович  разбира практически целия управляващ елит на бившата Руска империя. Той счита, че възстановяването на социално-административната база на стария управляващ слой е  физически невъзможно: ,,Бившият руски управляващ слой политически  съвършено се разложи до революцията, и именно това разложение направи революцията възможна“.

Излага идеите си  в това число в труда ,,Народната монархия“ – най-известната му книга. Идеал за него е Русия преди реформите на Петър Велики. Той смята,че заради тях страната отива все по-далеч от идеала на Народната монархия, а под влиянието на Запада елитът - дворянството, а  след това и интелигенцията се откъсват от народната почва. А всеобщата ,,европеизация" се превръща в трагедия за простия руски народ, загубил естествената връзка със собствения интелектуален слой, което в крайна сметка довежда до падането на монархията в Русия. Солоневич счита за изход възвръщането на народа към своите корени чрез възстановяването на ,,народната",  ,,социалната" монархия в нейната цялост ,,от царския престол до селското събрание".

Иван Лукиянович  посочва, че руската политическа мисъл може да бъде руска само тогава, когато тя изхожда от руски предпоставки. Универсална политическа мисъл не може да има. Не трябва да  се говори за сходство на такова гигантско явление, каквото се явява Русия,  с всяко друго историческо явление на света. Тъй като, за разлика от западноевропейския манталитет, руският  поставя човека, човечността, душата, над закона на формалностите и силата, следователно, и организацията на държавната власт, разбира се, трябва да изхожда от тези различия. Затова  според И.Л.Солоневич ,,монархията  се явява не само  форма  на управление,  типично свойствена на руската национална идея, но и точка на концентрация на всички творчески национални сили".  Той осъжда антисемитизма, ксенофобията,  нетърпимостта към самоуправлението на руския народ на предишния руски национализъм като цяло.

Произлязъл от селско семейство, бидейки спортист, човек прям и физически здрав, Иван Солоневич е трезв в своите съждения и оценки, не допускайки никаква фикция  или разкрасяване на действителността. Неговата публицистика не носи научен характер, за него като цяло ,,след научностите на Хегелите и Марксовците терминът научност  придобива явно скандален характер". Критерий за неговата публицистика  се явява здравият разум. Вложената в ,,Нашата страна“  енергия е толкова велика, че вестникът не само излиза до ден днешен, но  и играе сериозна, ако не и определяща роля в идейните нагласи на руската емиграция. Харизмата на писателя остава, макар той да не е вече жив.

 

Иван Солоневич преминава през изпитанията на войните, революциите, затворите, лагерите и заточенията и се справя с тях благодарение на своята воля, енергия и решителност. До последно отстоява своите идеи, не спирайки се пред никакви препятствия. Неговите прозрения са актуални до днес и будят размисъл.


image

 
Бащата на писателя Лукиян Михайлович Солоневич(1866-1938)



image  

Майката   Юлия Викентиевна(починала в 1915 г.) с Всеволод, Любов и Иван (стои прав зад нея), 1910 г. Снимка на Борис Солоневич


    image 
Юлия Викентиевна Ярушевич със синовете си Иван, Борис и Всеволод(отляво надясно)    


image  

Иван Солоневич - млад атлет

 
image  
Студент
   

image  

Първата му съпруга Тамара Владимировна Воскресенска с родителите си

    image  

Иван Солоневич - в третата редица, шестият отляво, сред сътрудниците на вестник ,,Ново Време", 1916 г.

 
image  

Иван и Тамара със сина си Юрий

 

image  
Със сина си Юрий, Одеса, началото на 1920-те г.

    image  

Спортно-профсъюзният деец в командировка, втората половина на 1920-те г.

   

image  
Иван и Тамара, Салтиковка, втората половина на 1920-те г.

    image  

В Салтиковка, краят на 20-те г.


  image  

В екзотична одежда, донесена от Киргизия, 1931 г.  

  image  

Фотография на И.Л.Солоневич от архива на финската полиция, август 1934 г.


image  
Иван, Борис и Юрий, София, между 1936 и 1938 г.

   
image  
Иван и Тамара, София, между 1936 и 1938 г.



    image  

Майор Сергей Михайлович Шпигелглас с оперативен псевдоним Дъглас, наредил покушението срещу Солоневич

  image  

Редакцията на вестник ,,Гласът на Русия" след взрива на 3 февруари 1938 г., снимка от български вестник

 

image  
Иван и Юрий в редакцията на вестника след взрива  


  image  

Иван Солоневич - вторият отдясно, се представя на великия княз Владимир Кирилович, Главата на Династията Романови, през януари 1939 г. Крайният отдясно е Юрий, а петият отдясно - барон А.Мелер -Закомелски. Снимка от архива на Николай Казанцев

   
image  

Иван, Юрий и Михаил ,,Мишка" Солоневичи, Германия, 1940 г.



  image  

Рут Солоневич, 1947 г.

   
image
 
Последните дни в Германия, Апелбек, 1948 г.


image

Снимка от последните години от живота на публициста, Аржентина или Уругвай, краят на 1940-те-началото на 1950-те г.


image  

Портрет на мислителя, дело на сина му Юрий Солоневич 



  image  

Последната му  фотография  приживе


image  

Писателят Константин Сапожников на гроба на Иван Солоневич в Британското гробище, Монтевидео, 1997 г.   Източник на снимките - книгата на К.Сапожников ,,Солоневич" и сайт,посветен на живота и творчеството му -  http://www.solonevich.ru  А портретът му, нарисуван от неговия син, е от предпоследния  източник - статията на Татяна Чеснокова.

Източници и литература:

Нил Никандров.   Иван Солоневич возвращается с чужбины...:

http://gosudarstvo.voskres.ru/heald/slnevch4.htm

Солоневич, Иван Лукьянович Википедия :

https://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%BD%D0%B5%D0%B2%D0%B8%D1%87,_%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD_%D0%9B%D1%83%D0%BA%D1%8C%D1%8F%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D1%87

Сапожников К. Н. Солоневич / Под ред. Е. С. Писаревой. — М.: Молодая гвардия, 2014. — 453 с. — (Жизнь замечательных людей). — ISBN 978-5-235-03693-2.: https://biography.wikireading.ru/286537

Смолин М.Б.   Русский народный империалист : http://www.gosudarstvo.voskres.ru/heald/slnevch5.htm

Олег Алексеев   Одиссея Ивана Солоневича, неукротимого борца и русского писателя:

http://gosudarstvo.voskres.ru/heald/slnevch0.htm

Никандров Н. Иван Солоневич: народный монархист / Под ред. В. Г. Манягина. — М.: Алгоритм, 2007. — 672 с. — (Властители дум). — ISBN 978-5-9265-0442-9.

Крум Благов ,,55-те най-големи атентата в българската история“.  Второ издание. Издателство Репортер 7, 2017 г.

Анатоль Тарас. ИВАН СОЛОНЕВИЧ (Предисловие к книге «И.Л. Солоневич. Россия в концлагере» (Мн., 2010).:

 http://www.tsaarinikolai.com/tekstit/Kirjan_esipuhe_Vadim.htm

Татьяна Чеснокова Иван Солоневич. Последний рыцарь империи:

 http://klin-demianovo.ru/http:/klin-demianovo.ru/analitika/90918/ivan-solonevich-posledniy-ryitsar-imperii/

К.ист.н.Тушканов И.В.  Волгоградский филиал ННОУ «Институт управления», Россия  И.Л. Солоневич и его политико-правовое учение.: 

 http://www.rusnauka.com/TIP/All/Pravo/33.html


Последният рицар на империята" - филм за руския мислител Иван Солоневич, първият клип е оригиналната версия на руски, а вторият - с дублаж на английски. Нещо като ревю -https://www.antipode-sales.biz/movies/the-last-knight-of-the-empire/?fbclid=IwAR0E9HMOYPsYRlAHfvUyxxPjvdU5fPqv1kST8Fwf4u2sOUQtUD7lda0O26Y
Сниман е в Карелия, Финландия, Германия, Аржентина, Уругвай, за жалост, нашата страна е пропусната и явно поради това няма нищо за него на български. От 48:05 минута започва разказът за престоя му в България. А на 6:12-6:16 минути на архивните кадри до Сталин се вижда Георги Димитров.








Гласувай:
4


Вълнообразно


1. troia - Привет!
03.08.2019 14:31
Това е сериозна публикация направена с много труд. Предполагам, че тези, които се вълнуват от история ще я оценят.
Поздрави!
цитирай
2. monarh1991 - Сърдечно благодаря за отзива, Кате
03.08.2019 18:19
Сърдечно благодаря за отзива, Кате! Писах я общо към 9 часа и 50 минути. Това е част от нашата история, а много неща все още не знаем. Публикациите ми са насочени и към младото поколение - представям (както ти беше писала) уникални и слабо известни неща, в това число свързани с България.
цитирай
3. leonleonovpom2 - Здравей, приятелю! Написал си ...
10.08.2019 14:27
Здравей, приятелю!
Написал си нещо изключително, за забележителен човек!
Впрочем ,любовта към Русия е забележителна черта в така наречените белогвардейци
Те галено я наричат Матушка Русия и за нея са готови да умрат!
При всички страдания да съхраниш любовта към страната си и даже тя да е основна движеща сила в живота ти, това е нещо изключително! Въпрос на възпитание, на лично разбиране!
Ние говорим лошо за родината си , дори и без особена причина Каквото и да му е причинила Русия, руснакът не си позволва лоша дума към нея!
Черта, достойна за уважение!
цитирай
4. monarh1991 - Здравей, Лео
12.08.2019 16:01
Благодаря ти! Така е, бях ти споменавал и за Антон Деникин и княгиня Вера Оболенска. Този генерал в окупирана Франция предприема действия, които са можели да му струват живота.Чел съм, че дори изпраща вагон с медикаменти в СССР и Съветите се чудят какво да направят, в крайна сметка решават да приемат вагона, но без да разгласяват кой го е пратил. А Вера, младо момиче, като участница във Френската съпротивата, заплаща с живота си. Екзекутирана е от нацистите по мъчителен начин. Виж блога на Теомира(teomira) - тя имаше постинг за нея. За Солоневич ме впечатли това, че е съчетавал в себе си много неща - както се казва в този филм документален филм ,,Последният рицар на империята": ,,рядко съчетание на ум и решителност...", и че не се е предал, въпреки, че мнозина , ако не и всички, са били против него. За жалост, някои българи наистина говорят така за родината си. Все пак, има и изключения. Позволявам си да приведа цитат от родната Уикипедия за великия Борис Христов - той е имал обтегнати отношения с властта в НРБ, през 1961 г. дори не го допускат за погребението на неговия баща - революционер от ВМРО. Ала това не по никакъв начин не променя отношението му към родната му страна - ,,Борис Христов остава ярка следа не само с големия си талант, но и с огромната обич към родината си и стремежа да помага и поддържа всичко българско. Прекарал голяма част от живота си по световните сцени и извън България, маестрото пази българския си паспорт през целия си живот, въпреки че това му коства някои неприятности заради социалистическия режим в България, а същевременно и самата социалистическа власт му създава неприятности." Има и други примери - Атанас Буров или Шевкет Чападжиев.
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: monarh1991
Категория: Политика
Прочетен: 1735556
Постинги: 784
Коментари: 1176
Гласове: 5780
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031