,,    Съгласно каменния надпис от с. Балши, Албания, княз Борис е покръстил българите в годината етх – бехти. Същото се казва и в приписката на черноризец Тодор Доксов, син на Борисовия брат Докс: „В същата година (907) на 2 май в събота вечерта почина божият раб, бащата на този княз … .Този Борис покръсти българите в годината етх – бехти“ , т.е. година етх (куче, 865 г.), месец бехти (вероятно осми месец).

През лятото на 863 г. Византия нахлува в България и превзема областта Загоре. Притиснат от война, продължителна суша и земетресения и воден от осъзната историческа необходимост, през есента на същата година Борис сключва договор с императора за християнизация на българите и 30-годишен мир, а важната за държавата област Загоре е върната. Изпратената през пролетта на 864 г. в Константинопол делегация от първите мъже на държавата (вероятно шесте велики боилади без самия владетел) са християнизирани. След това, вероятно през осмия месец на следващата година (865 г.) е християнизиран и Борис. В 866 година избухва антихристиянски бунт, който е потушен на 28 март същата година. За това говори съобщението на руския славист А. Турилов, който открива в месецослова на сръбско изборно евангелие от XIII-ти век, че денят 28 март 866 г. е бил честван като празник „за победата на българския княз Михаил, когато тълпата се опълчи срещу кръста“ [Васил Гюзелев. Покръстване и християнизация на българите. Тангра ТанНакРа. 2006, с.22].

Смяната на религията на един народ е процес труден, насилствен и бавен, понякога гибелен. Примери има в изобилие: християнизацията на Римската империя, ислямизацията на първоначалните арабски племена и Средна Азия. Християнизацията на Киевска Рус е ставала племе по племе с много насилие и войни. Балтийските племена на прусите са практически изтребени от немски християнски орден защото не са приемали христянството.

В нашата история християнизацията на България се представя едва ли не като песен, изпята за една нощ. В действителност, има много причини и факти, които ни карам да мислим другояче. Причините, които са възпрепятствали християнизацията са много:

- високото ниво на религията на прабългарите, които са носители на хилядолетна култура и традиции.

- новата религия е трябвало да се вземе от страната, представляваща най-големия и постоянен враг на държавата дотогава;

- сложният етнически състав на населението (прабългари, праславяни и заварено население), част от което отдавна е приело християнството и със сигурност ще бъде облагодетелствано от този акт. С други думи, „първите“ трябва да приемат да станат „последни“, а „последните“ да им заемат местата. Например, жреческото съсловие на колобрите, което със сигурност е било много мощно, е трябвало да започне да оре и копае, а онези, срещу които то е проповядвало – да му заемат местата. Например, преди всяко сражение с византийците, колобрите са вопиели: „вървете срещу християните, те са нашите врагове“. А след това какво е трябвало да правят, да станат християнски свещеници? Поради това, християнизацията на България е била не просто социален преврат, а преди всичко етнически преврат в управлението на държавата и е изтикал напред някои представители на протославяните.

- попадането на българската църква под административното и верско ръководство на Византия, т.е предаването на значителна част от власта в ръцете на досегашния враг на държавата;

- изключително сложния, противоречив и в много отношения отблъскващ характер на тогавашния византийски император, Михаил III () – кръстника на Борис. Юношеските му години минават под опеката на властната му майка, Теодора, която едновременно с това е изпълнявала ролята на император на Византия. След като достига пълнолетие и заема полагащото му се място на император, Михаил проявява сексуални отклонения и има интимни връзки със своя коняр. На 24 септ. 867 г. конярът го убива и заема мястото му като следващ византийски император под името Василий I Македонец (Донка Петканова. Българска средновековна литература. Изд. Абагар. Велико Търново. 2001 г., с. 136). Вярно е, че педерастия е имало и ще има, но също така е неоспоримо, че тя не е одобрявана от значителна част от населението в която и да е страна. По тази причина, нито княз Борис, нито неговите поданици ще да са имали особени причини да се гордеят със своя кръстник и нов брат и съюзник във вярата.

- крайно неумелите дипломатически ходове на Борис при приемане на християнството. Опасявайки се да не попадне в крайна зависимост от Византия, която фактически насила е наложила християнизацията, Борис се обръща ту към Рим, ту към Константинопол за първосвещеници, които да донесат светото причастие. По тази причина фактически владетелския двор, народа и България в едно късо време от няколко години са християнизирани три пъти [Гюзелев, В. Борис I. София]. Първо всички минават през кутела на бригада от византийски свещеници, след това група от римски свещеници провеждат мероприятието по техен образец, понеже те не признават светостта на византийските свещеници. След една година отново друга група византийски свещеници за трети път изкъпват българите защото те пък не признават светостта и пълномощията на римските свещеници. Наистина, огромна трябва да е била силата на тогавашните български владетели и вярата на народа в тях, за да може да се нареди и проведе тази процедура три пъти. Ясно е, че с времето много неща се забравят и променят, но все нещо остава и това обяснява защо днес българите, за разлика от всички свои съседи, не са дълбоко религиозни, не ходят масово на църква, не спазват за нещастие принципите на църквата, които наистина са много ценни.

По всичко изглежда, опитът за преврат и връщане към езичеството, организиран или поне проведен със съгласието на следващия владетел и първороден син на Борис, Валдимер (Владимир) (889-893), макар и да е потушен бързо и решително, не ще да е останал без следа в българската история. Тук няма да става дума за истинската или въображаема разправа с 52 прабългарски рода, недоволни или участвали в бунта. Изказани се основателни съмнения, дали наистина е имало избиване на цели родове или това е недоразумение при превода на оригиналния тест на повествованието [Георги Тодоров. Св. Княз Борис и митът за мнимото "избиване на 52 болярски рода". В: Християнската култура в Средновековна България. Материали от Националната научна конференция, Шумен 2-4 май 2007 година, по случай 1100 години от смъртта на св. княз борис-Михаил (ок. 835-907 г.). БАН. В. Търново, 2008. с. 93-103]. Става дума за нещо друго, много по-важно и интересно, а именно – с този бунт съвпада, поне хронологично, почти пълното прекъсване на връзките между двете Българии, тази на юг от Дунава и тази на север от Дунава. След тази година Отвъддунавска България става толкова смътна, далечна, чужда и несъществуваща, колкото и Волжско-Камска България.

И наистина, княз Борис организира две школи за ограмотяване и християнизиране на българското население, едната в Преслав, другата в Девол (Охрид). В отвъддунавска България обаче няма организиран такъв център. Известни са огромен брой материали, данни и сведения за книжовна и учебна дейност, писатели, проповедници, автори и религиозни дейци отнасящи се за двата центъра – Преслав и Охрид, но липсват каквито и да били данни за книжовна и църковна дейност в Отвъддунавските земи на България.

На второ място, централната власт в Преслав не оказва никаква помощ на Отвъддунавска Бъл
гария, която междувременно е нападната от маджарите. През 895-896 год. (според някои документи точно на 21 април 896 година) маджарските племена, водени от Арпад (889-907) преминават Карпатите и се настаняват в най-западната част на Отвъддунавска България. Дали това е станало по внушение на киевския княз или на византийския василевс, както се твърди, не е от значение. В следващите няколко десетки години маджарите унищожават Моравската държава (906 г.) и Панония (907 г.) започват да атакуват отделни комитати на отвъддунавска България. Най-напред нападат най-далечния комитат с център град Унгвар (т.е, Оногурски град), днешния Ужгород, където комет (областен управител) е самият Салан, чичото на тогавашния български цар Симеон (893-927 г.), т.е един от братята на Борис I. Под ръководството на своя владетел, маджарите нападат областния център Унгвар. След като крепостта Унг пада, българският гарнизон начело с Лоборц тръгва към друга крепост – Земплин. На брега на река Свиржава отрядът е настигнат и разбит, но в битката е ранен маджарския владетел, който след няколко дни умира. Синът му продължава завоевателната война в района. Българските войски начело със Салан са обсадени в крепостта Боржава. Градът е превзет, но Салан се спасява и продължава съпротивата.

Вместо да прати войски в подкрепа на Отвъддунавска България, или даже в подкрепа на своя чичо, цар Симеон (893-927 г.) започва и води многобройни безсмислени войни с Византия. Амбицията му е да стане василевс на Константинопол и повелител на божиите места. Пълен маниак! Изтощена от тези войни, а може би и от липсата на връзка със старите й земи отвъд Дунава, България (южнодунавска) отслабва и запада. Това привлича нови нашественици и усилва апетита на старите й врагове. Под ударите на Киевска Рус и Византия, с много обрати най-накрая (1017 г.) България (южнодунавска) е завоювана напълно от византийските войски. Ролята на Симеон в разделянето на България на две части е отразена в неговото „езическо“ (?) име или прозвище, Симеон – Лабас. Пред вид на историческия произход на древните българи и най-важното последствие от управлението на този български владетел, можем да търсим връзка на прякора Лабас с една дума от езика санскрит – lavas, която означава „отделящ“! Противно на мнението на многобройните възхвалители на цар Симеон, резултатите от неговото управление напълно отговарят на такъв един прякор: Лабас (Lavas) – Отделителят!

През този период (865 – 1017 г.) връзките между южнодувската и севернодунавската части на България са напълно прекъснати. От 865 г. насетне под България се разбира само тази част, разположена на юг от Дунава. В нашата историография вече не се говори за отвъддунавска България, все едно, че тя не съществува и не е съществувала. Но картите показани на Фиг. 1-7 показват, че тя е съществувала и преди и след 865 г. Нещо повече, тя не само е съществувала, но се е борила за своето съществуване срещу нападащите войски на маджарите. Въпреки, че територията на тогавашна Отвъддунавска България е огромна, в нея не се оформя обединителен център и тя се разпада на отделни феодални владения. Това позволява на маджарите да продължат завоюването на все нови и нови части от Отвъддунавска България. Последно загива феодалното имение на Ахтум (Охтум, Ohtum), разположено на север от Видин с площ приблизително колкото половината от днешна България [Тодор Балкански, Трансилванските (Семиградските) българи, Знак `94 ; П. Коледаров, Политическа география на Средновековната българска държава. Т. 1, II, С, 1979, 1989]. Това става в периода 1004-1008 г., по някои данни малко по-късно (1028 г.).

С други думи, след 865 г. България като че ли е разделена на две части, които поотделно са нападнати и унищожени от различни врагове. При това няма данни двете части да си помагат с войски и материали, макар че няма данни и да враждуват помежду си. Съществуват данни, че след 1002 г. Ахтум се е подчинявал на Самуил и даже може би му е пратил войски на помощ (появата на т.н. турки в долината на Вардар), но това са предположения, а и вече е твърде късно за такава помощ.

Коя е причината за тази раздяла, за това мълчаливо и ледено отчуждение, за този своеобразен „развод“ между двете части на България? Ние нямаме точни данни за тези събития, а и едва ли някога ще се намерят, ето защо сме принудени да съдим за това по хода на историческите събития от това време (ВИЖ ПРЕДСТАВЕНОТО ПО-ДОЛУ ДОПЪЛНЕНИЕ). Най-вероятно, тази причина е както политическа, така и дълбоко психологическа и може да се обясни с различната религия по това време на двете части на България – християнска на юг и езическа на север от Дунава. По всичко изглежда, княз Борис не е успял да наложи българите на север от Дунава да приемат християнството и те са останали верни на старата си религия до пълното си попадане под чужда власт. Нещо повече, вероятно първенците и болярите на отвъддунавска България са били главните участници в антихристиянския бунт на 28 март 866 г. Може би част от тях са пострадали и са били сред 52-та рода, наказани заради участие в бунта. Макар че са нужни още повече доказателства за тази теза, тя се подкрепя от представените по-долу данни [Съботинов А. България при цар Самуил и неговите наследници (976 - 1018 г.). Том. I. София, 2008 г. с. 679 - 695].

Имената на българските владетели след Борис вече са християнски (гръцки, еврейски и славянски по силата на новата „триезична“ догма) – Владимир, Симеон, Роман, Петър, Самуил. Християнски са и повечето от имената на болярите и техните семейства. Съпругата на Борис се казва Мария, а децата им Валдимер (Владимер?) Расате, Гавраил, Яков, Евраксия и Анна. В 867 г. Борис I Михаил праща втора мисия до папата. Съгласно Чивидалското евангелие, членовете на мисията и техните семейства са: „… От България, който пръв дойде в този манастир, името му е Сондоке и жена му Анна, и баща му Йоан, и майка му Мария, и синът му Михаил, и другия му син Велегнев, и дъщеря му Богомила, и другата Каля, и третата Марта, и четвъртата Елена, и петата Мария, и другата му съпруга Собеслава. И другия знатен мъж Петър… и Георги. Петър и жена му София“. Ичиргобоилът (или кавханът) Сондоке носи и новото християнско име Петър и има две жени, тъй като до преди няколко години е бил езичник. Каля е най-разпространеното българско женско име до около XII-ти век. На 5 октомври 869 г. в Цариград е открит Осмият вселенски събор. Българската делегация е в състав: „ичиргу-боилът Стазис, канът-багатур Сондоке, канът-таркан Илия, сампсис Персиян и сампсис Алексий Хунол“.

За разлика от тях, имената на отвъддунавските българи от 890 г. до 1008 г. , доколкото са известни, са все езически: Салан, Лоборец, Ахтум, Чанадин, Глад, Менуморут, Гелу, Кеан – вожд на българи и склави. Последният независим български болярин на север от Дунава – Ахтум е родственик, вероятно внук на Глад и имал седем жени. Той бил езичник до 1002 г., когато приел християнството във Видин, понеже в целия район на север от Дунава по това време няма нито една епископия и нито един манастир или черква. След като Ахтум се връща вече като християнин в града, където живеел и управлявал – Морисена (от тук той е известен и като Марчианус), той построява манастира „Йоан Кръстител“, който е първият манастир в областта и единствен за дълго време след това. Макар и вече християнин, той задържал седемте си жени, както преди това и Сондоке задържал двете си жени. За това бил силно критикуван от някакъв монах (епископ Герхард), който очевидно не е разбирал проблемите на хора като Сондоке и Ахтум. Посоченият Чанадин също е бил езичник и първоначално е бил велможа подчинен на Ахтум. В един момент той се отмята от своя повелител и приема християнството при маджарския крал Стефан. След това начело на маджарска войска Чанадин води няколко сражения с Ахтум и успява да го убие. В негова чест маджарите прекръстват Морисена на Ченад. За по-подробни данни за тях, виж по-долу.
Християнизацията на бившите области (воеводства) на Отвъддунавска България, постепенно завзети от маджарите, протича главно около 950-1050 г. Главна роля в този процес играят българската архиепископия в град Срем, както и Солунската архиепископия. Причината за това е, че в огромната област над Дунава по това време няма нито един църковен център, нито една епископия (виж фиг. 8).

Представените данни показват, че населението на Отвъддунавска България е останало езическо в продължение на около 130 г. след като населението на България на юг от Дунава е покръстено. Ясно е, че голямото дело на княз Борис, покръстването на българите, което той с такава ревност и упоритост наложил в късо време на българите на юг от Дунав, изобщо не засегнало българите на север от Дунав. А това е много странно, защото до този момент това са две части на една единна държава. Не може в едната част на държавата да се избиват боляри, защото не искат да се покръстят, а в другата част на държавата колективно да откажат покръстване и никой да не ги засегне. Ясно е, че тук имаме пример за разкол на държавата, за групово отцепване и неподчинение на централната власт в Плиска. Най-вероятно, този разкол е настъпил по време или около бунта на недоволните боляри на 28 март 866 г. Историческите свидетелства показват, че Борис е наложил с меч властта си над територията, разположена на юг от Дунава, но не и над територията на север от Дунава. Действително, неприемането на новата религия и неподчинението на върховния владетел са сериозна причина за разкол на държавата. Борис очевидно не е имал сили и средства за подчиняване на отцепилите се боляри на север от Дунава. Още по-малко това е могъл да направи синът му Симеон, още повече че той бил обсебен от съвсем други и стратегически погрешни идеи – да победи и подчини Византия. От тук може да се заключи, че християнизацията на България, започната от Борис и завършена от Симеон е била само частична, неправилно проведена и е довела до разпадане на държавата на две части. В южната част, където владетелския двор успял да победи и наложи своята власт е запазено държавното единство. В отцепилата се северна част властта на бившата метрополия е отхвърлена изцяло. В такъв смисъл може би е правилно тази територия повече да не се приема за част от държавата България. В този смисъл последвалото покоряване на двете части на Борисовата България се обяснява както с външни фактори, така и с вътрешни причини. Важното е както да знаем външните фактори, така и вътрешните причини, които за разлика от външните фактори винаги са едни и същи – липса на единство.

Така или иначе, съдбата на България след този разкол е незавидна. Историята с Отвъддунавска България повтаря историята със Стара голяма България. Едва в периода на Второ българско царство властта на България се установява частично и временно на север от Дунава, където все още има съхранени големи маси българско население главно в района на бившото Ахтумово воеводство. Обаче след падането на България под османо-турска власт, в продължение на около 500 г. отвъддунавските българи попадат под влиянието и се асимилират от новия етнос, появил се и разрастнал се през късното средновековие – власите."

http://protobulgarians.com/Statii%20za%20prabaalgarite/Otvaaddunavska%20Baalgariya.htm

Публикувано на сайта  http://www.bg-history.info/5374/zashto-izgubihme-otvuddunavska-Bulgariia.html

иване,
стъпвайки на всичките тези историографски преразкази и ти правиш още по лош преразказ, надеждата да се представят за факти. А фактите са налице макар, че дори и когато ги посочваш не отдаваш значениеткоето те имат и като принер за това може да послужат Чивидалското за доказателство на нехристияните където имаш езичника Сондоке и баща му, който следва да е още по голям езични по силата на изложенето твърдение за покръстването от Борис след което имало християнски имена, само че този баща на езичника се нарича Йоан, а пък Братът на Борис е с "най-нехристиянското" име Петър.

Още по озадачаващо е , че за да наложиш мнението по темата, а именоо за изгубването на отвъддунавските територии освен голословни твърдения срещани през параграф, като това където пишеш за "почти пълното прекъсване на връзките между двете Българии, тази на юг от Дунава и тази на север от Дунаваѝ което било станало след предполагаемия бунт с/у Борис или отново безапелационно дефинираното мото
" От 865 г. насетне под България се разбира само тази част, разположена на юг от Дунава."
като добре,че тук псоочваш "източника" си "нашата историография"
"В нашата историография вече не се говори за отвъддунавска България, все едно, че тя не съществува и не е съществувала."

Ако си направиме труда да прочетеме Константин Багренородни, (втората половина на 10 век) ще видиме че България си е цела и целеничка и си владее тези територии возле Днестъра и нагоре до самоедксо, така както си е по времето на Муртагон и че на нейна територия и на тази която е определена като черна България без да се впускам тук в изяснения намираяа се територрия отново над северно причерномерие се намират печенезите и др. и още от тези унгарци които са нападнали Симеон, за който пък откровено пише необосновани но прочувствени глупости
Това състояние на територияата на България като съхранена отвъддунавска свободна територия е фиксирано и на т, нар. котоn мaп. английска карта от 11 век в която българия е маркирана като свободна на север от Дунав, така както пък е на най-прочуатта и красива средновековна карта по късно каталанският атлас .
.

Не знам кой е Иван Иванов и какво общо има с историята, още повече българската, още повече на отвътдунавските земи, но по мое време във факултета (историческия де) на такива писания и разсъждения им се казваше - "Седни си колега не си подготвен" или "Ще се видим на есен!".

Проблемът, че "в нашата историография....." е проблем на нашата историография и то късна и модерна и проблем политически и внесен, а не на събитията от 9-10-11 та чак до 16-17 век! И да се обръща този и да не се дискутира точно този проблем, неговия генезис, съшност, проявление преди, днес и в бъдеще, а да се обяснява с исторически събития е меко казано нагла неграмотщина, дивиантна наивност или поръчана пропаганда!

Сори за острия коментар, ако сте автора и не отговаряте на последните три - прочетете и поразсъждавайте повече, ако не сте и просто Ви е бил интересен текста та сте го прекопирали - направете същото и тогава си създайте своя представа и изводи. Това е типичен пример на ганчо-ценовизъм между другото - от налични и съществуващи факти да навържеш нещо толкова невярно и абсурдно, че чак да те накара да се усъмниш във фактите!