Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
15.01.2011 13:41 - Има ли нужда от клинична социална работа у нас?
Автор: georgihadjiyski Категория: Политика   
Прочетен: 9433 Коментари: 4 Гласове:
5

Последна промяна: 24.03.2019 11:15


Има ли нужда от клинична социална работа у нас?

 
Публикувано в сп. "Педагогика", бр. 2/2011 г. и сп. "Психология журнал", бр. 58/2011 г.

grpi.iit.bas.bg/2/2011/2/2_contents.html
psychologyjournalbg.com/index.php


image

Copyright © Георги Хаджийски
 

Съвременната медицина позволява значително удължаване на живота на хора, страдащи от болести, които в по-близкото или по-далечното минало са били нелечими. И независимо дали става въпрос за сърдечно-съдови заболявания, бъбречна недостатъчност, карциноми, диабет…, наред с медико-физиологичното лечение, продължаващо обикновено до живот, се налага болният да извърши и редица не по-малко тежки психо-социални процедури с оглед своевременно справяне с множеството нови изисквания, породени от болестта.

В модерните, високоорганизирани общества наред с медицинската помощ обикновено хронично болните получават разнообразна подкрепа и от редица други квалифицирани специалисти – клинични психолози, психотерапевти, диетолози, кинезитерапевти, рехабилитатори, а напоследък и клинични социални работници.

 

Какво представлява клиничната социална работа?

По своята същност клиничният процес е сложна система от дейности, включващи диагностика, терапия и прогностика с оглед възстановяване на максимално възможното вътрешноличностно равновесие и равновесието на индивида с околната среда. От една подобна гледна точка, ако се приеме, че медицината е насочена предимно към физиологичните аспекти на влиянието на болестта, а клиничната психология – към въздействието на заболяването върху интелектуално-волевата сфера, клиничната социална работа е призвана да даде оценка и адекватни отговори на някои от онези предизвикателства, които предявява болестта по отношение на новото място на живеещия с нея човек в съответното общество.

При всички съществуващи дискусии в сферата на теорията на медицината, философията на медицината, социалната медицина, както и немалко психологични и социални научни дисциплини, насочени към изясняване на изключително сложните взаимовръзки личност-болест-общество, основните идеи биха могли да бъдат систематизирани в две основни групи:

-  С акцент върху поразената от болестта човешка същност.

-  С акцент върху съхранената въпреки болестта човешка същност.

Безспорно принципът на хуманизма е основополагащ във всеки един терапевтичен процес, бил той физиологичен, психичен или социален. И в съзвучие с него всеки истински лекар, както и всеки друг достатъчно квалифициран терапевт, обикновено полага неимоверни усилия за справяне с предизвикателствата на болестта, често с цената на дори и Сизифовски труд. Когато обаче – обикновено несъзнателно, пациентът в своите комуникации с лекарите съсредоточава огромна част от мисълта и поведението си върху заболяването, е напълно възможно в неговото съзнание, а и мозък, да се породи огнище на негативна психична енергия, което да ангажира непрекъснато неговото внимание – явление, което би могло да бъде дефинирано като комплекс на болестта.

Ако трябва да бъде перифразиран прекрасно описаният от П. Дако механизъм на функциониране на комплекса (4) по отношение на евентуалното му влияние върху мисленето и поведението на носещия го в своето съзнание пациент, би могло да бъде уточнено, че именно в онази част от съзнанието, където е локализирана представата за болестта, ще бъдат фокусирани и всички мисловно-поведенчески действия на съответната личност. А когато всяка мисъл и поведенчески акт се опират на идеята: „аз съм болен, и следователно...”, се получава нещо, които би могло да има изключително негативни последици не само за продуциращия я индивид, но и за обществото.

 Друго едно твърде интересно психо-социално явление, което също би могло да бъде проследено сред известна по-голяма или по-малка част от живеещите с различни заболявания лица, е институционалният синдром. Обикновено се появява след продължителен престой в болнични и рехабилитационни заведения и най-общо казано представлява специфична форма на зависимо поведение – базирано върху изграждането на представата в съзнанието, че болният трябва непрекъснато да бъде обект на протекция от страна на съответните институции – да бъде лекуван, да бъде обгрижван, да бъде подпомаган, да бъде закрилян, да бъде щаден..., и то дори и когато няма обективни причини за това. И макар, че многоликата психо-физиологична симптоматика на този синдром да е обект на множество коментари и от лекари, и от психолози, а дори и от социолози и политици, у нас все още няма нито общосподелено мнение за неговото естество, нито разработена някаква цялостна система за справяне със свързаните с него личностни и социални проблеми.

През последните години бяха генерирани множество теоретико-приложни хипотези основаващи се на идеята, че дори и сравнително тежки заболявания в крайна сметка ангажират само определена част от сложната човешка същност, извън която остава цялостната личност на болния, чиито ресурси биха могли да бъдат използвани не само за справяне с психо-социалните предизвикателства, но дори и с някои от физиологичните аспекти на болестта. В подкрепа на становища от този вид биваха изтъквани редица потвърдени от практиката доказателства – от ефекта плацебо, до завидни житейски успехи, постигнати от хора, страдащи понякога от изключително тежки заболявания. Практическото реализиране тези идеи бе свързано с дейността на пациентски неправителствени организации, предприели широкомащабни инициативи както за преодоляване на някои от съществуващите дискриминационни практики по отношение на хронично болните дори и в най-модерните общества, така и за нов терапевтичен подход към самия болен, целящ не толкова тясно специализираното изолиране на причинителите и симптомите на заболяването с оглед максимално бързото му премахване, а преди всичко – опиращ се върху възможностите на самия пациент да бъде активна страна в своето лечение. (1, 3, 9). Нещо повече – дори и у нас би могло да бъде наблюдавано лавинообразно нарастване на информация за възможностите на т. нар. „нетрадиционна медицина” за справяне с предизвикателствата на различните болести към заболелия човек (10, 14, 15, 16, 19, 27, 29 и др.)

И независимо дали се касае за книги, интернет сайтове или терапевтични психо - физиологични сеанси, общото в предлаганите методики е, че са насочени към търсене на възможности за цялостна личностна промяна – изхождайки от идеята, че болестта въздейства както върху тялото, така и върху съзнанието, а се отразява и при социалните взаимодействия на личността, целите, макар и формулирани по повече или по-малко различен начин в съответните школи и направления, са насочени към изграждане на позитивен личностен светоглед, даващ възможност за постигане на максимално възможната хармония във всяка една ситуация. А гаранциите, че следването на предлагания модел ще доведе и до позитивна промяна в здравословния статус, и в отстраняването на затормозяващия психичен фон, както дори и до значителен личностен социален напредък, биват подкрепяни от логично възприемащи се житейски примери.

Разбира се, широкото опиране на възможностите на пациента за справяне с болестта, е един от основните принципи в медицината още от времето на Хипократ и има своята конкретика в достигналите до днес медицински трактати и на Гален, и на Авицена. Диференцираният подход в модерното здравеопазване обаче оставя за нелекарите немалки възможности за реализиране на специфични взаимодействия с пациентите, което пък често поставя с особена острота проблема за тяхната професионална квалификация и трудови компетенции...

В съвременните модерни англо-саксонски общества, които отделят значителни ресурси за теоретични и практико-приложни разработки в сферата на клиничната социална работа, предлаганите от нея терапевтични възможности за преодоляване на определени негативни психо-социални аспекти на взаимовлиянието заболяване-личност-общество, са широко застъпени в клиничната практика. Самите клинични социални работници не само задължително участват в мултидисциплинарни екипи включващи лекари, психолози, рехабилитатори, медицински сестри..., при разработването на терапевтични взаимодействия с пациенти, страдащи от определени хронични заболявания, но и издаваните от тях предписания въз основа на влизащите в техните професионални компетенции диагностични оценки, имат задължителен за изпълнение характер по отношение на представителите на различни социални институции – работодатели, административни служби, рехабилитационни центрове, лечебни заведения, а дори и членовете на семейството на съответното лице (31, 33, 34, 36)...

В крайна сметка холистичният подход е на път да намери своето място и в българската модерна медицина, което налага и цялостно преосмисляне на евентуалното място на българските социални работници в него.

 

Клиничната социална работа в България

Макар, че теорията и практиката на клиничната социална работа в България имат почти вековна история, честите социални катаклизми и перманентните институционални реформи се явяват основни причини не само за липсата на функционираща въз основата на позитивния опит от традициите и приемствеността собствена уважавана школа, но и за наличието на широко дискутирани напоследък, при това твърде негативни, психо-социални явления от рода на свръххоспитализацията, бума на инвалидизирането, широкото недоволство на гражданите от предлаганите здравни и социални услуги...

 Като обособена, самостоятелна трудова дейност, извършвана от квалифицирани специалисти и целяща задоволяването на специфични психо-социални потребности на определени категории български деца и лица,  клиничната социална работа у нас води началото си някъде от 60-те години на ХХ век. От тогава, в редица наши медико-социални завадения, намиращи се в структурата на тогавашното Министерство на народното здраве и социалните грижи, в екипите на висококвалифицирани специалисти от лекари, медицински сестри и рехабилитатори, предлагащи терапевтични услуги на своите клиенти – възрастни хора, лица и деца с физически и ментални заболявания, участват и социални работници. Самите социални работници получаваха необходимата за упражняването на своята професия подготовка в полувисшите медицински институти, като особено добра подготовка даваха тези в София и Велико Търново. И въпреки, че тази своеобразна и необходима форма на клиничната социална работа у нас продължи да съществува и след 1989 г., като цяло, акцентът в теорията и практиката на българската социална работа през този период измести своя фокус от медико-клиничните, към административно-бюрократичните дейности.

Понастоящем висококвалифицирани социални работници с бакалавърска и магистърска образователно-квалификационни степени се подготвят в редица наши висши учебни заведения по академичните специалности „социални дейности” или „социална педагогика”.  При наличието на широко застъпени в учебните програми медицински, и клинични научни дисциплини от психологично и социално естество (11), трудовата реализация на дипломираните социални работници се осъществява главно в териториалните структури на Агенцията за социално подпомагане, понякога и в техните отдели за закрила на детето; по-рядко в бюрата по труда към Агенцията по заетостта; по-традиция – в заведенията за социални услуги, преминали на методологично подчинение на Министерството на труда и социалната политика, както и в някои неправителствени организации, но твърде парадоксално – при наличието на истински бум от потенциални клиенти на техните евентуални професионални услуги в лицето на увеличилите се близо три пъти само през последното десетилетие инвалидизирани хронично болни пациенти, нито министерството на здравеопазването, нито дори Националният осигурителен институт, имат някакви разработени практико-приложни концепции или дори стратегии за включване в терапевтичните екипи или комисиите за експертиза на работоспособността на клинични социални работници.

 Действащото българско законодателство, синхронизирано съгласно договорите за присъединяване към Европейския съюз с основните принципи на аналоговата общовалидна за страните-членки нормативна база, регламентира твърде общо ползването от българските граждани на евентуалните услуги от клинични социални работници[1]. Правомощията на самите социални работници – простиращите се в десетки наши нормативи и при това предоставени в компетенциите на различни институции, не рядко – с противоречащи си интереси, както и липсата на общосподелена яснота за обществената полза у нас от тази алтруистична дейност, до голяма степен предопределят все още пожелателния характер на една такава, макар и доказано необходима от световния опит медико-социална клинична практика.

 Така например, въпреки че конституционногарантираното право на българските граждани на медико–социална помощ да е конкретизирано в над десет основни закана и съпътстващата ги подзаконова нормативна база, а практическото приложение да е предоставено в компетенциите на неуточнен брои институции, което се явява една типична, макар и навярно непреднамерено създадена институционална бариера пред евентуалните ползватели на тези правомощия, в Закана за здравето, регламентиращ основните права на пациентите, е включено правото на ползване услугите на «психотерапевт, юрист и свещенослужител» (5; Раздел II, чл. 86, ал. 2, т. 3), но не и на клиничен социален работник, а в Закона за здравното осигуряване, липсват текстове, указващи както правото на ползване на клинична социална помощ, (в доказаната й битност на необходим терапевтичин подход при определени личностни патогенни състояния) от здравноосигурените български граждани (6, Глава втора, Раздел IV), така и финансирането от Националната здравноосигурителна каса и дори от Здравноосигурителните дружества за доброволно здравно осигуряване, на каквито и да е от възможните форми на клинични социални дейности (6, Глава втора, Раздел VI; Глава трета, Раздел II).

В нормативно-правен аспект, в съвременното българско общество съществуват известни възможности за евентуално практическо прилагане на определени дейности в сферата на клиничната социална работа чрез предвиденото право в обхвата на медицинска помощ при задължителното здравно осигуряване на здравно осигурените български граждани да бъде заплащана от Националната здравноосигурителна каса и медицинска експертиза на трудоспособността (6, Глава втора, Раздел VI; чл. 46, ал. 1, т. 13). При условие, че съществуват ясни нормативни текстове, регламентиращи както състава, устройството и правомощията на „органите на медицинска експертиза” (20, Глава втора, Глава трета), извършващи съответните диагностично-прогностични дейности по отношение на нуждаещите се от този специфичен вид медико-социални услуги български деца и лица, така и логически издържана в юридическо отношение система на институционални йерархични взаимозависимости по отношение на управлението и контрола на предвидените дейности, изглежда твърде парадоксално включването в състава на Териториалните експертни лекарски комисии на социални работници от външни организации, каквито се явяват регионалните дирекции за социално подпомагане (20, Глава втора, чл. 10), при това работещи и по трудови правоотношения в тези дирекции (20,  Глава втора, чл. 12, ал. 4), което ограничава изключително много възможностите за контрол върху тяхната работа от заинтересованите страни, както и самата липса на каквито и да е допълнителни указания за техните образователно-квалификационни компетенции.

Практиката сочи, че трудът на работещите в дирекциите за социално подпомагане социални работници дори и с онези категории български граждани – лица и деца, дефинирани в някои нормативи с правния термин „деца и лица с увреждания” (7,19), а в  други – с неговия своеобразен синоним „пациенти” (5, 6), в своето почти тотално административно-бюрократично естество няма нищо общо с диагностично-терапевтичните изисквания на клиничната социална работа. Ето защо проблемът за квалификацията и трудовите правомощия на социалните работници, изпълняващи определени длъжности в ТЕЛК, а и НЕЛК, изисква своето навременно решение. По своята същност този проблем се явява част от необходимостта от разработването и практическото прилагане на цялостна методика на една модерна форма на клинична социална работа у нас.

 

Някои практико-приложни възможности на модерната клиничната социална работа, които биха могли да бъдат използвани и у нас

Понастоящем като цяло, в българското обществено съзнание модерната социална работа бива асоциирана главно с добре познатия сюжет на някои американски филми за безкомпромисната, строго изглеждаща и стегната служителка, или пък принципния администратор, в чиито професионални компетенции, отразяващи спецификите на общосподелената воля на съответното общество за спазване (и налагане) на върховенството на Закона в името на общото добруване, влизат такива непопулярни дейности като например отнемане на деца от техните биологични родители, или пък принудителните мерки по въдворяването на лица, страдащи от зависимости в специализирани медико-социални заведения.  Тук, разбира се биха могли да бъдат причислени и всички онези  милиони български граждани – били те деца или лица с увреждания; родители на деца; социално-слаби лица и семейства..., които по една или друга причина имат постоянен пряк контакт със служителите и на българските социални служби, и съответно – представа за тяхната работа, както и най-вече – изпитано недоволство от качеството на предлаганите социални услуги, рефлектиращо в макар и неосъзнато желание за реформи на съответните институционални системи...

От една подобна гледна точка, самата клинична социална работа, макар и почти липсваща в нашата страна, в призванието си да решава определени медико-социални проблеми на може би най-уязвимите измежду уязвимите социални групи, би могла бързо и лесно да намери своето място в системата на предлаганите терапевтични услуги.

С оглед търсене на така необходимите възможности за адекватни професионални интервенции, насочени към справяне с някои от общосподелените, при това крайно негативни взаимозависимости между появата на болестта, личността на заболялото лице и неговото социално обкръжение, клиничната социална работа би трябвало не само да бъде включена в терапевтичния процес още с поставянето на определен тип диагнози, предвещаващи повече или по-малко продължителен живот със заболяването – особено, когато се касае за дееспособни и активни хора, но и да присъства като необходим терапевтичен процес в цялостното, доживотно лечение на пациента. А този процес има както своите специфични етапи в онтогенезата на пациента, така и изисквания към институциите, които осъществяват необходимите интервенции, а и към квалификацията на самите клинични социални работници.

Ако се приеме, че пациентът е в основата на дейността на терапевтичния процес, (нещо, което е доста релативно – поне в нашата страна), то тогава би било естествено и самата клинична социална работа, (в битността й на макар и специфична терапевтична интервенция), да бъде максимално съобразена с онтогенеза на поразения от болестта човек...  
 

[1] Забележка: Както вече бе уточнено, определени наши институции, намиращи се на ведомствено подчинение на различни министерства, ползват труда на социални работници с оглед задоволяването на специфични потребности на някои категории български граждани и законно пребиваващи в страната имигранти. В настоящото изследване обаче акцентът е поставен предимно върху терапевтичните възможности на социалната работа в нейния медико-клиничен вариант. 

Литература
  1. Брьоле-Рюеф, К – «Болният е преди всичко личност», сп. Куриер на ЮНЕСКО, март 1998 г.
  2. Георгиев, А. – “УЧЕНИЕТО ПРЕЗ ЦЕЛИЯ ЖИВОТ И ПРИОБЩАВАНЕТО НА ХОРАТА С УВРЕЖДАНИЯ”, в “Учението през целия живот”, изд. “Национален институт по образование”, София, 2002 г.
  3. Гутман, С. – “Международна активност на неправителствените организации”, сп. “Куриер на ЮНЕСКО”, април 2000 г.
  4. Дако, П. – „Фантастичните победи на модерната психология”, изд. „Колибри”, София, 1995 г.
  5. ЗАКОН ЗА ЗДРАВЕТОВ сила от 01.01.2005 г. Обн. ДВ. бр.70 от 10 Август 2004г., изм. ДВ. бр.46 от 3 Юни 2005г., изм. ДВ. бр.76 от 20 Септември 2005г., изм. ДВ. бр.85 от 25 Октомври 2005г., изм. ДВ. бр.88 от 4 Ноември 2005г., изм. ДВ. бр.94 от 25 Ноември 2005г., изм. ДВ. бр.103 от 23 Декември 2005г., изм. ДВ. бр.18 от 28 Февруари 2006г., изм. ДВ. бр.30 от 11 Април 2006г., изм. ДВ. бр.34 от 25 Април 2006г., изм. ДВ. бр.59 от 21 Юли 2006г., изм. ДВ. бр.71 от 1 Септември 2006г., изм. ДВ. бр.75 от 12 Септември 2006г., изм. ДВ. бр.81 от 6 Октомври 2006г., изм. ДВ. бр.95 от 24 Ноември 2006г., изм. ДВ. бр.102 от 19 Декември 2006г., изм. ДВ. бр.31 от 13 Април 2007г., изм. ДВ. бр.41 от 22 Май 2007г., изм. ДВ. бр.46 от 12 Юни 2007г., изм. ДВ. бр.59 от 20 Юли 2007г., изм. ДВ. бр.82 от 12 Октомври 2007г., изм. ДВ. бр.95 от 20 Ноември 2007г., изм. ДВ. бр.13 от 8 Февруари 2008г., изм. ДВ. бр.102 от 28 Ноември 2008г., изм. ДВ. бр.110 от 30 Декември 2008г., изм. ДВ. бр.36 от 15 Май 2009г., изм. ДВ. бр.41 от 2 Юни 2009г., изм. ДВ. бр.74 от 15 Септември 2009г., изм. ДВ. бр.82
  6. ЗАКОН ЗА ЗДРАВНОТО ОСИГУРЯВАНЕ, Отразена деноминацията от 05.07.1999 г., Обн. ДВ. бр.70 от 19 Юни 1998г., изм. ДВ. бр.93 от 11 Август 1998г., изм. ДВ. бр.153 от 23 Декември 1998г., изм. ДВ. бр.62 от 9 Юли 1999г., изм. ДВ. бр.65 от 20 Юли 1999г., изм. ДВ. бр.67 от 27 Юли 1999г., изм. ДВ. бр.69 от 3 Август 1999г., изм. ДВ. бр.110 от 17 Декември 1999г., изм. ДВ. бр.113 от 28 Декември 1999г., изм. ДВ. бр.1 от 4 Януари 2000г., изм. ДВ. бр.64 от 4 Август 2000г., доп. ДВ. бр.41 от 24 Април 2001г., изм. ДВ. бр.1 от 4 Януари 2002г., изм. ДВ. бр.54 от 31 Май 2002г., доп. ДВ. бр.74 от 30 Юли 2002г., изм. ДВ. бр.107 от 15 Ноември 2002г., доп. ДВ. бр.112 от 29 Ноември 2002г., изм. ДВ. бр.119 от 27 Декември 2002г., изм. ДВ. бр.120 от 29 Декември 2002г., изм. ДВ. бр.8 от 28 Януари 2003г., доп. ДВ. бр.50 от 30 Май 2003г., изм. ДВ. бр.107 от 9 Декември 2003г., доп. ДВ. бр.114 от 30 Декември 2003г., изм. ДВ. бр.28 от 6 Април 2004г., доп. ДВ. бр.38 от 11 Май 2004г., изм. ДВ. бр.49 от 8 Юни 2004г., изм. ДВ. бр.70 от 10 Август 2004г., изм. ДВ. бр.85 от 28 Септември 2004г., изм. ДВ. бр.111 от 21 Декември 2004г., изм. ДВ. бр.39 от 10 Май 2005г., изм. ДВ. бр.45 от 31 Май 2005г., изм. ДВ. бр.76 от 20 Септември 2005г., изм. ДВ. бр.99 от 9 Декември 2005г., изм. ДВ. бр.102 от 20 Декември 2005г., изм. ДВ. бр.103 от 23 Декември 2005г., изм. ДВ. бр.105 от 29 Декември 2005г., изм. ДВ. бр.17 от 24 Февруари 2006г., изм. ДВ. бр.18 от 28 Февруари 2006г., изм. ДВ. бр.30 от 11 Април 2006г., изм. ДВ. бр.33 от 21 Април 2006г., изм. ДВ. бр.34 от 25 Април 2006г., изм. ДВ. бр.59 от 21 Юли 2006г., изм. ДВ. бр.95 от 24 Ноември 2006г., изм. ДВ. бр.105 от 22 Декември 2006г., изм. ДВ. бр.11 от 2 Февруари 2007г., изм. ДВ. бр.26 от 27 Март 2007г., изм. ДВ. бр.31 от 13 Април 2007г., изм. ДВ. бр.46 от 12 Юни 2007г., изм. ДВ. бр.59 от 20 Юли 2007г., изм. ДВ. бр.97 от 23 Ноември 2007г., изм. ДВ. бр.100 от 30 Ноември 2007г., изм. ДВ. бр.113 от 28 Декември 2007г., изм. ДВ. бр.37 от 8 Април 2008г., изм. ДВ. бр.71 от 12 Август 2008г., изм. ДВ. бр.110 от 30 Декември 2008г., изм. ДВ. бр.35 от 12 Май 2009г., изм. ДВ. бр.41 от 2 Юни 2009г., изм. ДВ. бр.42 от 5 Юни 2009г., изм. ДВ. бр.93 от 24 Ноември 2009г., изм. ДВ. бр.99 от 15 Декември 2009г., изм. ДВ. бр.101 от 18 Декември 2009г., изм. ДВ. бр.19 от 9 Март 2010г., изм. ДВ. бр.26 от 6 Април 2010г., изм. ДВ. бр.43 от 8 Юни 2010г., изм. ДВ. бр.49 от 29 Юни 2010г., изм. ДВ. бр.58 от 30 Юли 2010г., изм. ДВ. бр.59 от 31 Юли 2010г., изм. ДВ. бр.62 от 10 Август 2010г.
  7. ЗАКОН ЗА ИНТЕГРАЦИЯ НА ХОРАТА С УВРЕЖДАНИЯ, В сила от 01.01.2005 г., Обн. ДВ. бр.81 от 17 Септември 2004г., изм. ДВ. бр.28 от 1 Април 2005г., изм. ДВ. бр.88 от 4 Ноември 2005г., изм. ДВ. бр.94 от 25 Ноември 2005г., изм. ДВ. бр.103 от 23 Декември 2005г., изм. ДВ. бр.105 от 29 Декември 2005г., изм. ДВ. бр.18 от 28 Февруари 2006г., изм. ДВ. бр.30 от 11 Април 2006г., изм. ДВ. бр.33 от 21 Април 2006г., изм. ДВ. бр.37 от 5 Май 2006г., изм. ДВ. бр.63 от 4 Август 2006г., изм. ДВ. бр.95 от 24 Ноември 2006г., изм. ДВ. бр.97 от 1 Декември 2006г., изм. ДВ. бр.108 от 29 Декември 2006г., изм. ДВ. бр.31 от 13 Април 2007г., изм. ДВ. бр.46 от 12 Юни 2007г., изм. ДВ. бр.108 от 19 Декември 2007г., изм. ДВ. бр.41 от 2 Юни 2009г., изм. ДВ. бр.74 от 15 Септември 2009г., изм. ДВ. бр.24 от 26 Март 2010г., изм. ДВ. бр.62 от 10 Август 2010г.
  8. ЗАКОН ЗА СОЦИАЛНО ПОДПОМАГАНЕОбн. ДВ. бр.56 от 19 Май 1998г., изм. ДВ. бр.45 от 30 Април 2002г., изм. ДВ. бр.120 от 29 Декември 2002г., изм. ДВ. бр.18 от 28 Февруари 2006г., изм. ДВ. бр.30 от 11 Април 2006г., изм. ДВ. бр.105 от 22 Декември 2006г., изм. ДВ. бр.52 от 29 Юни 2007г., изм. ДВ. бр.59 от 20 Юли 2007г., изм. ДВ. бр.58 от 27 Юни 2008г., изм. ДВ. бр.14 от 20 Февруари 2009г., изм. ДВ. бр.41 от 2 Юни 2009г., изм. ДВ. бр.74 от 15 Септември 2009г., изм. ДВ. бр.15 от 23 Февруари 2010г.Октомври 2009г., изм. ДВ. бр.93 от 24 Ноември 2009г.
  9. Йонков, Л. – “АКТУАЛНИ ПРОБЛЕМИ НА СИСТЕМАТА СОЦИАЛНИ ГРИЖИ”, изд. “ВЕДА СЛОВЕНА”, София, 1993 г.
  10. Каваи, Х. – „Да се възстанови връзката между лекар и пациент”, сп. Куриер на ЮНЕСКО, март 1998 г.
  11. Малахов, Г. П. – “ПРАКТИКА НА ОЗДРАВЯВАНЕТО” - Диабет…, ИК “Здраве и щастие”, София, 1999 г.
  12. Наредба за единни държавни изисквания за придобиване на висше образование по специалностите от професионално направление "Социални дейности" за образователно-квалификационна степен "бакалавър" и "магистър" с професионална квалификация "социален работник" /публикуван в ДВ, бр. 100 от 22.11.1996г.
  13. НАРЕДБА ЗА МЕДИЦИНСКАТА ЕКСПЕРТИЗА Приета с ПМС № 87 от 5.05.2010 г., обн., ДВ, бр. 36 от 14.05.2010 г.
  14. Наредба № 4 от 16.03.1999 г. за условията и реда за извършване на социални услуги
  15. Норбеков, М. – “Опитът на един глупак, стигнал до прозрението как да се избавим от очилата”, изд. “Женуа ґ98”, София, 2004 г.
  16. Норбеков, М.; Марченко, А. – “БОЛЕСТ ЛИ? ПО ДЯВОЛИТЕ!”, изд. “Женуа ґ98”, София, 2005 г.
  17. Норбеков, М. – “ТРЕНИРАВКА НА ТЯЛОТО И НА ДУХА”, изд. “Женуа ґ98”, София, 2004 г.
  18. Паризов, П. – “ОРГАНИЗАЦИЯ И УПРАВЛЕНИЕ НА СОЦИАЛНИТЕ ДЕЙНОСТИ”, Благоевград, 2000 г.
  19.  П Р А В И Л Н И К ЗА ПРИЛАГАНЕ НА ЗАКОНА ЗА ИНТЕГРАЦИЯ НА ХОРАТА С УВРЕЖДАНИЯ Приет с Постановление • 343 на Министерския съвет от 17 декември 2004 г., обн., ДВ, бр. 115 от 30 декември 2004 г., в сила от 1 януари 2005 г.
  20. ПРАВИЛНИК ЗА УСТРОЙСТВОТО И ОРГАНИЗАЦИЯТА НА РАБОТА НА ОРГАНИТЕ НА МЕДИЦИНСКАТА ЕКСПЕРТИЗА НА РАБОТОСПОСОБНОСТТА И НА РЕГИОНАЛНИТЕ КАРТОТЕКИ НА МЕДИЦИНСКИТЕ ЕКСПЕРТИЗИ Обн. ДВ. бр.47 от 7 Юни 2005г., изм. ДВ. бр.89 от 8 Ноември 2005г., изм. ДВ. бр.96 от 30 Ноември 2005г., изм. ДВ. бр.84 от 19 Октомври 2007г.
  21. Силва, Х. – „Методът Силва: Ти, Лечителят”, изд. „Кибеа”, София, 2003 г.
  22. Стандарти и критерии за здравни грижи в социалните услуги, Изх.№ 9100 – 209, 13.08.2007г.
  23. Хаджийски, Г. – “В помощ на избора на професия: ПЕТ СЪВЕТА КЪМ ДЕТЕТО С ДИАБЕТ И НЕГОВИТЕ РОДИТЕЛИ”, в. “Клуб D”, бр. 7, 2005 г.
  24. Хаджийски, Г. – Има ли място за социална работа в българското училище?” в-к “Учителско дело”, бр. 31, 2008 г.
  25. Хаджийски, Г.–“ИСТОРИЧЕСКО РАЗВИТИЕ НА СОЦИАЛНОТО ПОДПОМАГАНЕ В БЪЛГАРИЯ”, сп. “Педагогика”, 2002 г., бр. 3
  26. 26.   Хаджийски, Г. – “ПРОФЕСИОНАЛНОТО ОРИЕНТИРАНЕ, КОНСУЛТИРАНЕ И МОТИВИРАНЕ НА ДЕЦАТА С ДИАБЕТ”, сп. “Образование и квалификация”, 2003 г., бр. 6
  27. Хаджийски, Г. – «СОЦИАЛНАТА РАБОТА В ДЕЙНОСТТА НА ОБЩЕСТВЕНИЯ ВЪЗПИТАТЕЛ», сп. «Обществено възпитание”, бр. 5, 2007 г.
  28. Хаджийски, Г. – “СОЦИАЛНАТА ЗАЩИТА НА ДЕТЕ С ДИАБЕТ”, в. “Клуб D”, бр. 4, 2005 г.
  29. Хей, Л. – “Излекувай тялото си”, изд. “КИБЕА”, София, 1998 г.
  30. Хор, Т. – «Лечение на цялото тяло», сп. Куриер на ЮНЕСКО, март 1998 г.
  31. Чопра, Д. – “Съвършеното здраве”, изд. “Слово”, Велико Търново, 1993 г.
Информация от сайтове в интернет
  1. http://en.wikipedia.org/wiki/Social_work
  2. http://www.bls.gov/k12/help05.htm
  3. http://www.bls.gov/oco/ocos060.htm
  4. http://www.centrelink.gov.au/internet/internet.nsf/services/social_worker.htm
  5. http://www.helpstartshere.org/
  6. http://www.naswdc.org/
  7. http://www.socialworkcareers.co.uk/
  8. http://www.socialworker.com/
  9. http://www.socialworkjobbank.com/



Гласувай:
5



1. mimayordanova - Много интересно. Благодаря.
15.01.2011 14:01
Много интересно. Благодаря.
цитирай
2. irka66 - Поздравления за статията!
15.01.2011 17:04
Истинска социална работа в България за съжаление не се провежда. Дирекциите "Социално подпомагане" са единствено, за да отпускат социални помощи в натура или в пари, в размер доста по - нисък от критичния минимум! В голяма част проблемът произтича и от това, че въпреки многобройните кадри, които излизат от университетите, в тези структури работят много неклалифициави лица.
В класификатора за професиите в България е посочено, че длъжността социален работник може да бъде заемана от лице, със средно образование! Допускат се неимоверно много грешки в ущърб на правоимащите лица, именно паради непознаване на материята! ЗИХУ, например изисква позваване на доста заболявания, тъй като отпускането на някои месечни добавки е във връзка със заболявания на лицата с увреждания. Още по времето на министър Масларова беше обещано, че ще се направи нещо в тази връзка, но до ден днешен, доколкото имам информация, това не е променено. БАРС - Българската асоциация на социалните работници също не успяха да направят нещо в тази връзка, въпреки, че беше залегнало в задачите, които си поставяха.
Абсолютно си прав, че социалната работа не се изчерпва единствено с отпускане на помощи, а помощ за взаимопомощ, или да покажем как хората изпаднали в неравностойно положение сами да се справят с проблема. Не съм чула някой социален работник да прилага изкуството на Шулман! За огромно мое съжаление аз напуснах системата и заради това, защото се сблъсквах с бездушното отношение на администрацията и нихилистичното й отношение към проблемите на хората! Наистина истинска социална държава може да се съгради с финасова обезпеченост, но е нужно на първо време да се промени законодателството и в системата на социалното подпомагане да работят обучени кадри!
Поздрави!
цитирай
3. georgihadjiyski - Още едно допълнение
15.01.2011 17:31
Благодаря за подкрепата и хубавите думи. :) Тук, поне в този блог се опитавам да изложа своето мнение за естеството на социалната работа и нейното място у нас във всичките и възможности...
Напълно споделям мнението, че социалната работа в нашата страна се осъществява от изключително некомпетентни служители - необразовани и попаднали в тази професия случайно, благодарение на лични взаимоотношения с представителите на олигархията. Дори и изискванията за заемане на тази длъжност и длъжностните характеристики, които бяха въведени от правителството на ОДС, по време ва управлението на НДСВ бяха игнорирани - отначало - посредством психологично несъбразяване с тяхните разпоредби, а по-късно - отменени и юридически.
Самата Агенция за социално подпомагане се оказа място, специално създадено за да осигури работа на многобройните, прииждащи от провинцията роднини на министърката.
А от всичко това страдат единствено клиентите по неволя на тази институция.
цитирай
4. irka66 - Бих се радвала, ако и у нас на социалния работник
15.01.2011 20:23
и на неговата работа се гледа така, както е в развитите социални държави!
Мечтая за времето, когато социалния статус на тази професия е ще е редом до този на юристите и лекарите, както е в Канада и САЩ, например!
Подкрепям каузата ти за популяризиране истинската същност на социалната работа у нас!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: georgihadjiyski
Категория: Технологии
Прочетен: 2305597
Постинги: 382
Коментари: 550
Гласове: 3359
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031