Когато след смъртта душата в полет се издига,

трупът втечнява се,

разместват се и се разхлабват неговите кости,

плътта, изпълнена със смрад, изгнива

и крайниците се разпадат…

154 глава: Книга на мъртвите

През втория месец от сезона на горещините и малко след Празника на долината, когато течеше трийсет и третата година от царуването на Великолепния, Земята на Египет влезе във война. В храма на Монту бяха запалени огньове и хорът от жреците на Амон поде словесна атака срещу божествата, събрани целесъобразно накуп. Думата „война“ бе изречена от устата на самия цар, след което мигновено пое надлъж и нашир из царството на Двете земи. Подлите кушити от Източната пустиня се бяха разбунтували. Нападаха и опустошаваха местните гарнизони и избиваха работниците от мините на Божествения за добив на мед, злато и аметисти. Бедуините съобщаваха, че по пътищата на царството върлуват всякакви банди, имперските пратеници намират смъртта си след нечовешки изтезания, търговците губят стоките си; с една дума, цялата чест и слава на Египет са непоправимо поразени… Тогава дойде заповедта: размирниците от Куш да бъдат смазани.

Самият Хотеп пристигна с полковник Пера, за да съобщи, че цялото военно подразделение „Слава на Амон“ с личен състав 5000 души, в който не влизаха наемниците, фуражирите[1], разузнавачите и комисарите, ще бъде изпратено, за да се справи с разбунтувалите се. Бойната единица на Хор, съставена от Чедата на Кап, също бе включена. Хотеп вдигна ръка, за да ни успокои:

— И двамата принцове ще се присъединят към кампанията. Тръгваме след три дни. Вие също ще поемете с тях, за да умножите славата на името на Божествения. Защото ние живеем за фараона! И умираме за фараона!

Всички поблагодарихме на Божествения за предоставената ни възможност да покажем предаността си. След като той си тръгна, придружен от дворцовата стража, полковник Пера ни запозна с още подробности, най-важната от които бе, че Забуления ще бъде в състава на Бойната единица на Хор. Преждевременната смърт на Уени бе забравена. Подозренията ми потънаха в забрава заради трескавите приготовления. Всички бързахме да тръгнем, въпреки че Майа се разболя. Цяла нощ се мяташе с висока температура, а призори зъзнеше и така се тресеше, че веднага го отнесохме в лечебницата към Дома на живота.

— Няма да ни липсва — промърмори Хоремхеб.

Съмнявах се не без основание, че някой от нас би липсвал на останалите. Трупът на Уени бе балсамиран и замина незабавно към Далечния хоризонт. Майа ни изпрати доброжелателни послания, умолявайки Собек да го посети, но той бе потънал в лудешките приготовления за обявената война. Раздадоха ни бойни доспехи, извадиха оръжия от складовете, стегнаха колесниците и лекарите от царската конеферма прегледаха внимателно конете. Полковите подразделения се струпваха в плодородните Черни земи на север от Тива. На Хотеп бе дадена временно титлата „царски син на Източен Куш“ с всички необходими правомощия на първи заместник на монарха. Положихме клетва за вярност в изпълнения с тамянов дим вътрешен двор на храма на Монту, където бойната ни единица получи своя щандарт — главата на сокола на Хор, кацнал на гърба на крокодил. Божествения благоволи да покаже лика си на гражданите на Тива; те бяха наредени в шпалир по улиците на Сфинксовете и на Овните, за да ни засипват с цветя и зеленина, когато излизахме от града в пълна бойна екипировка и воински емблеми, заобиколени от жреци, хорове и царски оркестри.

Войската пое на юг с кораби и шлепове, след което се отправи с максимално ускорен преход към големия укрепен град Бухен непосредствено след Втория праг на Нил. Пристигнахме с разранени и натъртени крака, уморени и прашни, объркани и в пълен хаос. Върховното командване в лицето на първия заместник на монарха, войсковите писари и лейтенантите на ескадроните от колесници се бяха настанили в крепостта, когато първоначалната заповед бе върната за изпълнение с брутална настойчивост. Наложи се прегрупиране на пехотните части и на колесниците в отряди по петдесет души под командването на педжет. Формално за нас висш офицер бе престолонаследникът Тутмос, следван от полковник Пера в качеството му на носител на щандарта на подразделението ни от петдесет колесници. Бойната ни единица, позната сега като Славата на Хор, включваше десет колесници под командването на капитан Хоремхеб. Организиран бе парад на цялата армия — гледката бе не само внушителна, но и великолепна. Отпред крачеха воините от Менфит — закалената в боеве пехота от ветерани с прошарени коси, пристегнати в ризници и със затъкнати в платнените им колани мечове хопеш. Следваха ги стреснатите новобранци, а зад тях вървяха еднакво облечените нактуа — момците с яки ръце, чиято задача бе да подсилват бойната линия по време на схватките. По фланговете маршируваха части от нередовната войска, съставена от цели рояци нубийски стрелци с лък, в чиито късо подстригани къдрави коси бяха забодени бели пера, а раменете им бяха загърнати с леопардови кожи. Дефилираха и други наемници — от островите в Голямата зелена вода и от земите отвъд нея, нарамили кръгли щитове и дълги мечове, както и либийски стрелци с лък, които пък бяха съвсем голи, ако не се смята леката наметка от волска или жирафска кожа. Екнаха тръби и начаса бяха вдигнати царските хоругви с изображенията на различните богове, които отдаваха почитта и преклонението си пред Амон Ра. Жреците принесоха жертва на импровизирани олтари, след което бе издадена заповед за възобновяване на кампанията. Три дивизии, средната от които бе нашата, трябваше да напреднат на изток за защита на мините, за укрепване на поселищата и за въздаване на справедливостта на фараона спрямо бунтовниците: всеки взет в плен неприятел трябваше да се екзекутира незабавно.

Навлязохме бавно във вражеска територия под командването на полковник Пера. Забуления, пътуващ в колата си, бе присъединен към нашата бойна единица, която бе изпратена много по-напред от останалите. Движехме се в местност, която бе толкова ужасна, че според мен бях попаднал в отвъдното: изгарящо слънце над сива суха почва, твърде рядко разнообразявана от случаен оазис или малко селце. Напредвахме съвсем бавно, тъй като зависехме от снабдяването с вода и храна. Излязохме извън защитената територия на другите укрепления — Отблъскващия Сет, Защитата на лъковете и Мощта на фараона. Сега бяхме мудно движеща се колона. Отначало тръбите се обаждаха начесто, но твърде скоро изгарящата жега започна да изцежда капка по капка живота ни с всяко издишване. Бяхме с походни обуща от здрава кожа, но краката ни пострадаха лошо от твърдата почва. Постоянният ни мъчител слънцето, увиснало над нас като дупка от разтопено злато в светлосиньото небе, ни следваше неотстъпно. Облаците прах и маранята ни погаждаха дяволски номера, измъчвайки душите и сетивата ни. Накамарихме броните си в колите и сложихме маски и качулки на лицето и главата си, очертавайки кръгове с черния прах за гримиране около очите. Собек тихичко се шегуваше, че сега всички сме „забулени“, а Хоремхеб го прекъсна със забележката, че пътуващият в колата си загадъчен принц търпи всичко наравно с нас и не претендира за нищо по-специално. Придържахме се, доколкото бе възможно, към съществуващите царски пътища. Разузнавачите вървяха с карти на местността, за да отбелязват кладенците и всички източници на вода. Не виждахме никакъв знак или следа от другите две дивизии, които трябваше да се движат успоредно на нас. Тяхната задача бе да осигурят защита на аметистовите мини на север, а нашата — да възстановим контрола над мините за добив на злато и мед. Суровият мъчителен поход разби всички илюзии за красотата на военните действия. Вече не бяхме онези славни ескадрони от колесници, господари на равнината, изгарящи от нетърпение да сразим врага, а шайка съсипани от жега, бъхтене пеша и недоимък на вода и храна. Нощем лагерувахме до някой кладенец или оазис. Хапещият студ ни караше да се молим за жежкото пладне. Около бивака ни дебнеха всевъзможни зверове — ревящи лъвове, глутници виещи срещу луната чакали и петнисти хиени с настръхнала козина. Гладът ги правеше отчаяно смели и те приближаваха толкова, че долавяхме вонята им и виждахме кехлибарените пламъци в очите им. Сегиз-тогиз превъзмогваха страха си от огъня и от стрелите ни и нападаха вързаните коне или събраните зад огражденията волове. Тогава нощта се разцепваше от ужасено цвилене и болезнени ревове. Тръбите свиреха тревога за стрелците с лък, които се втурваха да гонят нощните хищници с викове и факли. Призори коленичехме, за да се помолим на изгряващото слънце и да въздадем слава на Божествения, и продължавахме изнурителния си марш, докато обедната жега не ни принудеше да спрем. Колата на Забуления, охранявана сега не от кушити, а от отряд нактуа, се тътреше начело на магарешкия керван. Цели шест дни той не бе потърсил никого, дори и мен. Ала когато спряхме на лагер в един оазис и всички седнахме под сянката на едно дърво в очакване на оскъдната дажба от хляб и вода, един от пазачите на принца се приближи до мен и ми предаде желанието му да го навестя в малката му тъмночервена шатра. Забуления бе сам, седеше върху струпани възглавници и се разхлаждаше с ветрило. Масичката пред него бе покрита с два подноса с късове месо от газела, хляб и сушени плодове; имаше и кана с бяло вино. В отсрещния ъгъл бе набързо стъкменото походно легло с балдахин от чаршафи срещу насекоми; на кука, забита в един от носещите стълбове, висяха оръжията му — лък, колчан със стрели, кожени ризница и шлем. Но Забуления не бе готов за война: беше облечен в плисирана ленена роба, а на кръста си имаше бродиран платнен колан. До него бяха положени извит меч и кинжал, чиито остриета отразяваха проблясванията на маслените лампи. Той проследи погледа ми и се усмихна.

— Да, Маху, оръжието на войника винаги трябва да е в готовност, макар да сме повече от сигурни, че бунтовниците няма да ни атакуват тъкмо сега.

— Къде са стражите ти? — изпълних повелята на жеста му и седнах срещу него.

— Останаха в Тива — отговори безгрижно той. — Не може да им се вярва, както приблизително казва баща ми — пресегна се през масата и поднесе малко късче месо от газела към устата ми, а тъмните му очи светеха насмешливо, когато продължи: — Всички знаем, че това е глупост. Една от причините Египет да успее да завоюва Куш и Нубия е, че жителите им се мразят взаимно повече, отколкото ненавиждат египтяните — той захапа къс месо, при което забелязах колко равни и бели са зъбите му, и задъвка бавно. Свободно висящата страна на шатрата му бе прехвърлена назад, така че да може да гледа залеза на слънцето отвъд все още играещата мараня. След малко наведе глава и изрече тихо молитва; после погледна рязко нагоре, сякаш изведнъж си бе припомнил нещо. — Чудиш се защо съм тук, нали? — вдигна чаша с покана да пием. — Аз исках да дойда. Според майка ми идеята е добра. А разрешение получих изненадващо лесно — изсмя се сухо. — М-да… Наистина се питам дали Великолепния иска да се върна.

Продължих да се храня — кога иначе щеше да ми се падне да ям толкова обилно? От време на време в шатрата влизаха слуги да добавят още храна и вино. Забуления попита за Бойната единица на Хор и за страхотиите, съпътстващи похода.

— Чувствам се толкова сигурен в моята кола — срещна той погледа ми и го задържа. — Седя си на сянка, хранят ме, обслужват ме… Е, Маху, какво ще ми кажеш, как върви войната?

Заговорихме за по-приятните страни на похода. Забуления ме изненада с доста добри познания по стратегия и дори повтори почти дословно опасенията на Хоремхеб:

— Нашата дивизия е много малка, а е излязла твърде напред — той стисна винената чаша близо до лявото си рамо, навеждайки се през масата. — Най-близката ни помощ се намира на един ден път на север или на запад. Лесно можем да паднем в капан или да ни устроят засада. И да ни избият всички.

— И теб ли? — попитах, тъй като виното очевидно ми бе вдъхнало смелост.

— Не, мен не — отговори лениво той. — Няма да умра тук. Баща ми ще ме опази. Носиш ли амулета, който ти дадох? — кимнах. — Значи и ти няма да умреш — той грабна бастуна си. — Вече е по-хладно. Да се разходим.

Отиде до леглото и вдигна чифт походни ботуши от кожа. Коленичих и му помогнах да ги обуе. После той се разпореди да пратят две военни наметала и подхвърли едното към мен. Чух наблизо говор и цвилене на коне; сега видях приготвената за нас съвсем обикновена колесница без никаква украса, с два коня. Бяха великолепни същества със стегнати хълбоци и дълги крака — пълни със сила и черни като нощта. Забуления се качи и ми подаде бастуна си. Пъхнах го в страничния джоб за къси копия на колесницата. Чудех се какво предстоеше. Имаше още време до залеза и лагерът бе оживен. Никой не ни спря, докато колесницата изтрополи по коловозите, преди да навлезем във вече притъмнената пустиня. Слънцето започваше да залязва в оня промеждутък до пълното му изчезване зад хоризонта, когато идва времето на бързо втурващия се мрак. Въздухът бе още горещ и сух. Забуления цъкна с език и разтърси юздите. Когато отминахме предните постове, спря конете, взе кожения мех с вода, измъкна запушалката и ми го подаде.

— Хареса ли ти? — попита ме и вдигна поводите.

— Да, прясна и студена, а не като онази възсолена и мътна вода, дето ни се полага.

Забуления кимна. Почака малко и пи на свой ред. Осъзнах, че си бе послужил с мен като със слуга, опитващ храната на господаря си. Нямаше нищо учудващо в убедеността му, че няма да умре без време. Той посочи с меха за вода към далечната планинска верига, извисяваща се над още плътната и запрашена мараня.

— Цветът им се променя от слънцето — поясни той. — И те се нагорещяват като скъпоценни камъни, преминаващи от един вид в друг…

После пусна конете ходом; колесницата следваше терена — опасна и коварна с неравностите си земя, насечена от дерета, падини, скали и камънаци. Забуления я направляваше майсторски. Конете бяха изнервени, както и той. Появяваха се заплашителните очертания на тъмни фигури, които изчезваха почти веднага. Бе надвиснала потискаща тишина, раздирана внезапно от животински вой или крясък на птица. Проверих лъка и колчана със стрелите. Освободих късите копия. Минавахме покрай разузнавачи и фуражири, връщащи се в лагера. Някои бяха с празни ръце, други носеха убит дребен дивеч. Не след дълго вече бяхме сами. Не се виждаха нито лагерът, нито нещо друго освен залязващото слънце, червенеещото на запад небе и сивкавата, пълна с опасности земя. Забуления ме бутна закачливо с лакът.

— Говори се, че скоро ще бъдем в сърцето на вражеската територия, но дотогава сме в безопасност — погледна нагоре. — Майка ми ме извеждаше в пустинята, откакто се помня. Обичам пустинята. Тук няма смрадливи улици, нито пищни церемонии… — конете изцвилиха и Забуления дръпна поводите, за да спрем. В неголямо каменисто дере зърнахме разхвърляни изпочупени бели кости, а до близкия заоблен каменен блок — череп, приличащ на негодна играчка. Забуления ми подаде поводите, грабна бастуна си и слезе от колесницата. Отиде до костите и ги разрови. — Нито мед, нито бронз. Сигурно са били неферу — дезертирали новобранци. Изоставили са лагера, но са побягнали в грешна посока… — прозвуча рев на хиена, но Забуления не му обърна внимание. — Какво мислиш, Маху? — той вдигна пожълтяла бедрена кост. — Някога е била част от човек. Сега знаем само къде е отишла плътта му: в корема на някоя хиена. Но къде е неговата Ка? Според бръснатите свещеници Ка на този човек няма да стигне никога до Полята на блажените, защото тялото му не е станало мумия и му липсва благословията на Озирис. Не му е останало сърце, което да бъде претеглено на Везните на истината. Нали така? Нима този клетник е заслужил такава участ? И въобще има ли никакво значение? — той се изправи, опрян на бастуна си, захвърли надалеч костта и се върна, потънал в мисли. — Маху, кажи ми, какво е станало с Ка на този мъж? Дали не е като пушека от изгаснал вече огън? Или неговата Ка е отишла на друго място, което е недостъпно за ничий поглед? — той се качи в колесницата. — Пък и тези Поля на блажените… Там трябва да е доста населено, а? Маху, няма ли какво да отговориш?

— Аз съм войник, а не жрец.

— Добре се измъкваш — изсмя ми се той, доближи лицето си на по-малко от педя от мен, след което ме целуна по бузата и добави: — А знаеш ли какво мисля аз по този въпрос? — замълчах, но продължих да го гледам в упор, и той продължи: — Мисля, че жреците лъжат. Съчиняват всевъзможни истории, за да пазят властта си силна и коремите си пълни. Мисля също така, че няма такова нещо като Ка.

— Значи смъртта е край ли? Възможно е.

— Не, не казах това — пое юздите Забуления. — Мисля, че има един Благословен запад, където отиват душите на избраните, приличащи на пламъците на огъня…

— Кой ги избира?

— Единственият, който го прави от самото начало на вечността.

— А как разбираш, че си избран? — със събудено любопитство очаквах отговора му, следейки бързо залязващото слънце, което бе ошарило небето с червени и златисти лъчи. Звуците на нощните обитатели ставаха все по-отчетливи в набиращия сила бриз. Бяхме навлезли в неголяма клисура и скалите около нас, преобразени от залязващото слънце, тъмнееха в мрачна заплаха. — Как разбираш, че си избран?

Той зави с колесницата, плющейки с поводите.

— Избраният го знае така, както днес аз избрах теб, за да ядем и пием заедно, а после да споделя мислите си с теб.

Погледнах нагоре по стръмната стена на най-близката скала и видях местещото се очертание на голяма глава и настръхнала грива. Забуления проследи погледа ми.

— Не се бой — подвикна силно на конете и ги подгони по нагорнището към каменистата равнина.

В далечината просветваха огньовете на лагера. Мракът се спускаше със скоростта на ястреб, падащ като камък от небето. Зловещите фигури сякаш се преливаха една в друга, движейки се успоредно и взрени в конете, като дебнеха за всяка възможна наша грешка. Бях повече от обезпокоен, а Забуления запя изведнъж:

О, ти, прекрасният на хоризонта,

с любящата си сила не заспиваш никога.

Пришпори конете в галоп към лагера, водейки ги умело. Конярите и слугите притичаха към нас. Забуления грабна бастуна си, слезе от колесницата и погледна нагоре към мен.

— Маху, Песоглавецо от Юга, с времето ще разбереш всичко…

После се отдалечи. Върнах се при нашия огън. Спътниците ми бяха хапнали добре с пъдпъдък, донесен от Хоремхеб. Сега се приготвяха за сън. Взех одеялото си, увих се отвсякъде, а после легнах, положил глава върху кожен панер. Хоремхеб ме попита къде съм се губил толкова дълго, но аз се престорих, че не съм го чул.

След два дни врагът ни удари, но не с тръбен зов и развени знамена. Просто излетяха от една клисура като облак скакалци и се втурнаха към колите ни — черни като нощта воини, въоръжени с копия и щитове, които нападаха стръвно, възползвайки се от полузамаяната ни от изненада колона. Едва успяхме да грабнем оръжията си, когато се сблъскаха щит в щит посред хлипания и ругатни; клякахме, отдръпвахме се и с лъжливи движения разсичахме и нанасяхме удари в покритите с мазнина тела на връхлитащите. Нямаше и помен от прославения бой с колесници, а само ръкопашен бой със свирепи сенки. Бойната ни единица се движеше между колите и конете. Осъзнахме неприятелската атака едва след като се бе стоварила върху нас. Врагът се стараеше да разкъса строя ни: носещите смърт фигури танцуваха отляво и отдясно и нападаха лудешки с копията си. Вихърът на боя ме оттласна към колите, отдалечавайки ме от всичките ми близки спътници. Едва бях успял да грабна щит и хопеш, когато получих удар отстрани, завъртях се и се озовах лице в лице с кушит с щраусови пера в косите. Стоеше върху една от колите и тъкмо бе промушил смъртоносно коларя. Скочи върху мен с вдигнато оръжие и с щит. Потънахме в кървава и потна прегръдка. Сблъсъкът бе жесток, ала той се спъна в един труп и аз не закъснях да се възползвам — мигом забих меча си във врата му. Кушитът се свлече с отпуснато тяло и кръвта му шурна от носа и устата. Отхвърлих го от себе си; почувствах гадене, а краката ми се разтрепериха. Бях убил човек. Наведох се, отсякох дясната му ръка и я вдигнах високо във въздуха. Тутакси забравих и болките, и тежестта в стомаха: хвърлих се яростно напред, сипейки удари като дъжд. Постепенно нападателите заотстъпваха. Когато и последният кушит бе отблъснат, нактуа се заеха да прочистват терена. Минаваха чевръсто по колоната и отместваха труповете, обирайки ценните трофеи и прерязвайки гърлата на нашите, които бяха тежко ранени и нямаше надежда да оцелеят. Бойната ни единица остана незасегната. Хоремхеб уби четирима и струпа зловещата си плячка от окървавените им десници в краката си; Рамзес се „задоволи“ с двама, а Собек — с един. Рамзес обаче бе жаден за още кръв. Не знам, по-точно не съм сигурен, дали яростта или страхът бе причината. Той настояваше да обезобразим мъртвите вражески воини, но аз се противопоставих; Рамзес сви рамене, а когато се отдалечи, започна да забива оръжието си в коремите им. Ранените неприятели бяха наблъскани в палещия пясък с вързани ръце и крака и затрупани живи. Оставихме двамина за разпит; те бяха измъчвани и горени на огън, но се оказаха храбри мъже, от които не чухме и дума. Собек преряза гърлата им и ги остави незарити. Лешоядите се тълпяха над нас — черни демони на синия фон на небето. Пера издаде заповед да се обезглавят всички мъртви врагове, а главите им бяха набучени на колове в пясъка.

Един от жреците подхвана благодарствен псалм: „О, ти, който си Всесилен, Всевиждащ и Всемогъщ…!“ Думите на химна глъхнеха в сухите ни гърла, когато продължихме напред. Сега колоната ни се движеше в пълна бойна готовност — с предварително изпратени разузнавачи и флангови наблюдатели. Получих поздравления за убития неприятел. Хоремхеб отбеляза отрязаната от мен ръка и я прибави към останалите — страховита купчина, оставена за храна на хиените, след като писарят отметна точния брой на убитите. Научих, че Забуления е останал невредим и необезпокояван в колата си: нактуа се бяха погрижили за това.

Дните се изнизваха един след друг с постоянни нападения от страна на врага, ползващ се неизменно от неравностите на терена. Атаките бяха винаги ужасяващо кървави стълкновения на ръкопашен бой. Началниците на кушитите явно се бяха разпоредили да се повреждат нашите коли и да бъдат избити възможно най-много коне и волове. След нас се проточи втора колона — лъвове, хиени и чакали; във въздуха ни следваха птиците на фараона — лешоядите, жадни за кървавата следа, която оставяхме в пясъка. Дори нощем ни дебнеше опасност. Подобни на духове от отвъдното фигури преминаваха отбранителните линии, припълзяваха под колите ни и сееха смърт с бързолетящите си копия. Дойде и часът на Хоремхеб — макар и без достатъчно опит, той доказа, че е по-добър от Пера като действащ в боя офицер. Всяка вечер, след като се установявахме на лагер, той настояваше да изкопаем ров с насип от външната страна, по който воините от частта Менфит нареждаха бойните си щитове като стена. Нощните атаки престанаха, но дневните продължиха. Отрязаните от мен ръце нараснаха значително. Боязънта ми изчезна и краката ми вече не трепереха. Бях се превърнал в хладнокръвен убиец. Или не съвсем, просто умело криех страха си — и от другарите, и от врага. Хоремхеб обяви, че се гордее с нашата бойна единица. Никой не спомена, че Пентжу и Мерире винаги изчезваха по време на атаките — Мерире клякаше да се моли, а Пентжу се грижеше за ранените. Хоремхеб каза, че ще ме предложи за награда — Златната огърлица за воинска доблест. В отговор свих рамене, защото жадувах повече за прясна вода, мек хляб и сочно месо. Забуления ми прати още един скарабей[2] от най-чисто злато с изобразен разярен сфинкс, мачкащ азиатец. Подаръкът ми бе изпратен тайно. Не го показах на останалите, но го държах, както и предишния амулет, близо до тялото си и денем, и нощем. Жертвите ни растяха. Погребвахме ги по късата процедура. Бойната единица на Хор оставаше незасегната. Пентжу получи лека порезна рана на бузата, а Хоремхеб заяви, че така никой не би могъл да го обвини, че не е храбрец. Мерире, чието тихо каканижене на молитви не спря нито веднъж, изгуби зъб, избит с камък от прашка. Хюйи пък бе пронизан с копие в прасеца и тогава затанцува така, че Рамзес го оприличи на храмова хесета. Единствен Собек се отърва без драскотина: хладнокръвен и непоколебим боец, той беше бърз и поразяваше смъртоносно като змия. Хоремхеб и Рамзес заякнаха още повече, а Хюйи мърмореше, че явно се хранят с пролятата кръв.

Нападенията не спираха, затова Хоремхеб и Рамзес започнаха често да идват за съвети. Могъщият генерал, както наричах вече Хоремхеб, се взираше внимателно в мен с малките си черни очи, докато постоянната му сянка Рамзес цъкаше и кимаше след всяка моя дума. Духът и настроението се бяха променили, което тревожеше Хоремхеб.

— Безпокоя се — призна той една нощ, когато се бяхме приютили в малък оазис, — че кушитите са твърде многочислени. Сякаш извират от камънаците…

— И сякаш преследват само нас — добави Рамзес. — Атаките им не спират. На изток се придвижват и други две големи съединения — Славата на Птах от север и Отмъщението на Изида от юг, ама тях не ги закачат…

— Освен това — продължи да се вайка Хоремхеб — след нас вървят колите със запаси и продоволствие, да не говорим за корабите на Великолепния, плаващи покрай брега… Е, само ние ли привличаме неприятеля?

— Може би целта на кушитите си ти — подразних го аз.

Хоремхеб ме тупна по бузата и отмина, клатейки глава недоволно.

Най-после стигнахме до района на мините. Цели села бяха сринати до основи — изгорени къщи, осквернени храмове и параклиси, избити жители, непогребани трупове, оглозгани човешки кости, черепи, побити върху колове… В едно село намерихме голям котел, пълен догоре с отрязани човешки крайници. Затворихме мините, оставихме военна сила за защита и продължихме. Хоремхеб ставаше все по-угрижен. Войсковото ни подразделение бавно се топеше, а бяхме точно насред територията на врага. Влизахме в напуснати и обезлюдени села и заварвахме само старите и немощни люде. Рамзес бе в стихията си: подреждаше клетниците в редица, а после с почти невидими движения прерязваше гърлата им едно след друго. Натъквахме се и на бежанци — голи и гладни. Хоремхеб се разпореждаше да ги премазваме с бойните колесници. Единицата на Хор се превърна в острието на египетската войска. И тъй като броят на жертвите ни продължаваше да расте, си спомнях думите на Забуления с цялата им сила, станала вече едва ли не зловеща за мен. Имаше ли изобщо някакъв смисъл всичко това? Бяхме станали мародери, прекосяващи ада: живецът, огънчето в телата на избиваните от нас мъже тутакси се превръщаше в полъх, в малко облаче или в дим, зърнат за миг и безвъзвратно забравен.

В средата на сезона на горещините осигурихме защита на всички мини и отблъснахме кушитите в дълбочина дотолкова, че те се видяха принудени да спрат и да останат на позиция. Направихме приношения на Хор, изгорихме много тамян върху една опалена скала, припявайки монотонна молитва; после впрегнахме конете и се разгърнахме в широка фронтова линия. Тъкмо тогава Забуления проводи пратеник при полковник Пера с настояване да го изчакаме. Пера се подчини, а Хоремхеб нареди на Собек да освободи мястото си в общата ни колесница. Принцът пристигна с познатата си тромава походка, опирайки се на бастуна си, облечен в кожена пола и къса връхна дреха. Не носеше сандали, а главата му бе обръсната заедно с кичура от червеникава коса. Очевидно бе решил да се представи като воин. Качи се до мен и взе поводите.

— Питаш се защо съм тук? — рече тихо. — Защото така трябва, моят Отец го иска.

Бях прогизнал от пот, жаден и изморен.

— Твоят Отец ли? Великолепния?

— Не, Маху. Единственият, който обичам и който изпълва вдишвания от мен въздух… — той уви края на поводите около китките си и погледна встрани, където полковник Пера и Хоремхеб тръгнаха с колесниците си с развети щандарти.

— Победителю Хор! — напевно започна жрецът четец. — Разтвори крилата си над нас. Унищожи своя враг! Нека сърцето ти бъде с нас!

Припевът бе поет от всички, но аз мълчах. Забуления нашепваше съвсем различна молитва към своя Отец, обърнал лице към слънцето. Пред нас се бяха изправили кушитите, групирани в пустинята в три отделни батальона и препречили пътя ни напред. Те също носеха страховити щандарти — дълги пръти с набучените глави на изклани египтяни, а бойните им песни отекваха в равнината. Чувствах по себе си потта, полепващата прах и маранята, носеща се с огромните орляци мухи. Мигом помислих за леля Изития и поисках да е тук, за да страда от мухите заедно с мен. Забуления припяваше нещо тихо под нос. Хоремхеб гореше от желание да поеме напред, а целият ескадрон на Хор бе горд с мястото, което му бе отредено — в центъра на фронтовата линия. Заслонил очи, Пера изглеждаше разтревожен.

— Фронтът на кушитите тръгна — пророни Забуления.

Взрях се до възможния предел. Маранята от дневната жега играеше като развят воал между нас и враговете ни. В началото помислих, че очите ме лъжат.

— Наистина се движат. Но назад. Оттеглят се.

Наистина отстъпваха. Хоремхеб побесня. Настояваше да ги преследваме. Последва надвикване между него и полковник Пера, който държеше да останем на позиция.

— Готвят ни капан — предупреждаваше той. — Защото само боговете знаят къде са отишли и какво виждат.

В края на краищата Пера се наложи. Фронтовата линия бе разчупена и тръгнахме обратно към лагера. Забуления ми подхвърли юздите, стисна бастуна си и слезе от колесницата, без да погледне към неприятеля. Укрепихме лагера и останахме в бойна готовност срещу евентуално нападение на кушитите. Полковник Пера установи постоянна връзка с върховното командване на войската. Цялата област зад нас бе прочистена от вражески сили и нашите куриери можеха да се придвижват бързо напред-назад. Малко преди да се стъмни, в лагера пристигна с тропот колесница, теглена от най-породистите коне в царските обори. Пратеникът коленичи пред Пера и предаде съобщението, което носеше. Полковникът бе още потънал в прах и видимо разтревожен. Въпреки личната си храброст и постоянното си самохвалство по всички въпроси на военното изкуство той зависеше твърде много от съветите и инициативите на Хоремхеб.

— Получих вести — съобщи ни Пера — от самия първи заместник на фараона — вдигна папирусов лист, целуна печата му и го показа на всички, а ние сведохме глави. — Кушитските главатари са поискали мир и са готови да се предадат. Утре рано сутринта трябва да отида при тях и да приема съгласието им да сложат оръжие.

— Аз ще отида — изправи се Хоремхеб.

— И аз — обади се Рамзес.

— Не — отсече полковникът. — Хоремхеб, ти оставаш тук. Ще отида лично, с пет колесници и група нактуа. А ти поемаш командването в лагера. Ще взема само Маху…

— Не, той няма да те придружи! — всички се обърнахме. Облегнат на бастуна си, Забуления стоеше до едно палмово дърво; бе облечен в красива плисирана роба от лен и обут със сандали, а темето му бе покрито с традиционното украшение на сини и златисти ивици. Пристъпи бавно напред. — Полковник Пера, вярно ли е, че си получил съобщение? Защото никой не ме е уведомил!

— Господарю! — изкашля се няколко пъти полковникът.

— Приемам извиненията ти — прозвуча сухо и отсечено гласът на Забуления. — Но няма да вземаш Маху със себе си. Той остава тук, за да ме пази. Ще те придружат моите нактуа.

Полковник Пера погледна към Хоремхеб, който сви рамене равнодушно.

— Желанието ви е заповед за мен.

Забуления се обърна и закрачи в тъмнината.

На сутринта полковник Пера замина. Той, придружаващите го четири колесници и тичащите след тях воини нактуа тържествено се отдалечиха от лагера. Разтревожен както винаги, Хоремхеб изрично настоя бивакът ни да остане в бойна готовност. Помислих, че си придава важност, затова останах много изненадан от намесата на Забуления, който подкрепи желанието на тартора ни. Когато дневните часове започнаха да се трупат, безпокойството завладя постепенно и мен. Късно следобед един от дежурните наблюдатели извика, че Пера се връща. Отидох при Хоремхеб на защитната линия. Колите от входа бяха дръпнати назад, когато колесниците излязоха от облака прах с тичащите редом с тях мъже.

— Добре, че всичко свърши — въздъхна Пентжу. — Сега да благодарим на боговете. Службата ни при фараона приключи и дойде време да се връщаме вкъщи като герои и завоеватели.

Останалите се пръснахме, а Хоремхеб отиде към портите, за да посрещне полковника. Бях стигнал до водоема, където исках да наквася устата си, когато бе даден сигнал за тревога. Изтичах на пътя. Хоремхеб крещеше нещо и товарните коли бяха върнати на предишните им места, но колесниците бяха успели да влязат в лагера. Настана истински кошмар. Водачът бе не от нашите, а кушит, надянал украшението за глава и униформата на полковник Пера. Към всяка колесница бе вързан бодлив храст, който бе вдигнал прахоляка, скрил изненадващото нападение. Пера и останалите сигурно са били избити, а колесниците и униформите им помогнаха да проникнат в лагера. Предупрежденията на Хоремхеб ни помогнаха донякъде. Рогове от раковина и тръби свиреха оглушително. Всички бяха вече готови да се бият, но проникването на кушитската пехота в лагера доведе до кървави ръкопашни сблъсъци между дърветата. В първата колесница бяха само двамина, но в следващите имаше много повече воини. Възцари се бъркотия — това бе не сражение, а отделни схватки, в които ние отблъсквахме нападателите стихийно и без ред. Спокойната доскоро вода на езерцето почервеня от кръв. Търкаляха се трупове, преобърнати коли, разпилени съдове и захвърлени оръжия. Малка група кушити стигнаха до коневръзите с явната цел да избият оседланите ни коне и да ни отрежат пътя за бягство.

Положението бе овладяно благодарение на Хоремхеб, който построи фаланга от частта Менфит и поведе бойците напред, за да разчисти лагера от нахлулите врагове. Аз също се сблъсквах един след друг с тях, нанасяйки удари с меч, боздуган или което и да е оръжие, попаднало ми подръка. Някакъв кушит, който току-що бе пронизал един от жреците ни, се промъкваше край близкото дърво с копие в едната ръка, но с леко смъкнат щит в другата, оголвайки корема си. Свих се, връхлетях и забих кинжала си дълбоко в него, след което отметнах тялото му и продължих напред. Зърнах Пентжу под една товарна кола; очите му бяха пълни със сълзи. Кипежът на схватките поутихна. Докато се препъвах и търсех меч, забелязах, че при шатрата на Забуления няма нито един пазач, сякаш всички бяха получили заповед да напуснат поста си. Отметнах свободната страна на шатрата и влязох. Забуления бе коленичил в опит да навлече кожената си пола, премятайки ремъците между пръстите си. Чух шум и се обърнах. Бяха влезли двама кушити. Те се разделиха с вдигнати щитове, местейки копията в удобна за атака позиция. Видях встрани хопеша на Забуления и стиснах дръжката му с две ръце. Единият кушит се приближи; бе неспокоен и напредваше с щита си. Скочих и го отхвърлих встрани; другият бе приклекнал и посегна да ме намуши с копието, но не уцели. Хвърлих се напред и отсякох ръката му под лакътя. Мъжът залитна с изкривено от болка лице и шурнала кръв от раната. Мигом се обърнах към другия, който се изправяше със залитане. Извъртях хопеша и острият му като бръснач резец потъна дълбоко в главата му, отсичайки скалпа. Ревове и писъци изпълниха шатрата; топла кръв оплиска краката ми. Пристъпих напред и нанесох сечащи удари в гърдите на кушита. Бях вир-вода.

— Маху, той е мъртъв! Мъртъв е.

Спрях да удрям, задъхан като плувец след продължителна борба с бързотечна река. Забуления бе коленичил до мен. Кушитът, чиято ръка бях отсякъл, трепереше с изцъклени очи и ломотеше нещо на език, който не разбрах. Забуления се отмести и клекна до него, кимайки леко, сякаш бе проумял всяка изречена дума. Вдигнах меча си, но Забуления ми махна със забранителен жест. После заговори тихичко на мъжа, като че онзи не трепереше с влудени от страх очи, а кръвта му не изтичаше като вода от счупена делва. Бойното ми опиянение отлетя. Кушитът с отсечената горна част на главата лежеше извърнат леко на една страна с множество рани по гърдите. Коленичих до него и стиснах дръжката на ножа си. Забуления продължаваше да говори тихо на другия. Очите на мъжа се обърнаха назад, а езикът му сякаш бе надебелял. Той повтаряше едни и същи думи:

— Дерет небеб Ра.

— На египетски е — усмихна ми се Забуления. — Продължава да повтаря същите три думи. Слушай.

Мъжът, който се бореше болезнено за всяко вдишване, не спря да ги изрича, притиснат като от кошмар и без да осъзнава къде се намира:

— Дерет небеб Ра.

— Вземи кошницата на Ра — опитах се да преведа. — Пълна безсмислица.

— Не произнася правилно думите — усмихна се отново Забуления. — Иска да каже нубер, а ненебеб: злато, а не кошница. Подкупили са ги, за да нападнат, като някой им е казал, че могат лесно да задигнат злато от тази шатра. Кой ли ги е посъветвал? Ето какво се питам.

— Е, вече няма значение.

— Не, няма — Забуления вдигна кинжала си и преряза гърлото на кушита.