Джеймс Ролинс  е писател и автор на романи трилъри. На български се издава от ИК ,, Бард "   Ветеринарен лекар  по професия,  в    книгите си той съчетава по един неповторим начин  наука и религия. Трябва да се отбележи, че  сюжети на  неговите творби  са невероятно интересни и четейки романите му, човек  фактически се потапя в действието и съпреживява заедно с героите.  Сред по-известните му произведения са ,, Последната тайна на земята " ,  ,, Амазония" , ,, Черният орден " ,  ,, Последният оракул "  ,,  Ключът на Страшния съд " ,  ...  Тук ще представя откъси от книгата  ,, Амазония  " .  Приятно четене  !   





Кратко описание  :   ,,   Агент на ЦРУ изчезва в амазонската джунгла.

Четири години по-късно неговият шеф получава съобщение от бразилска морга, потвърждаващо смъртта.

В свръхсекретна папка има фотография на агента, направена преди убийството. На снимката той е размахал единствената ръка,

която му е останала, след като снайперски куршум е отнесъл другата.

В друга свръхсекретна папка се съхранява фотографията, направена в моргата.

На нея се вижда тялото на агента с две ръце.

Какво се е случило там?

Специално подбран екип от учени и военни се отправя на експедиция, за да разбере истината.

На всяка цена ! "

,,   Натан прекоси улицата срещу офиса на Мани във ФУНАИ и се запъти към базата на бразилската армия. Придружаваха го бразилският биолог и професор Коуве. Професорът току-що се бе завърнал от болницата. Натан с облекчение научи, че Тама е по-добре.

Изкъпан, избръснат и с изпрани и изгладени дрехи, Натан се чувстваше съвсем различно от човека, пристигнал тук преди няколко часа. Струваше му се, че бе изчистил тялото си не само от пот и мръсотия, но и от самата джунгла. В течение само на няколко часа от новопосветен член на племето яномамо се бе превърнал отново в американски гражданин. Ефектът от дезодориращия сапун „Ирландска пролет“ бе потресаващ. С удоволствие вдъхна остатъчното ухание на сапуна.

— След продължителен престой в джунглата тя ти се вижда противна, нали? — попита професор Коуве и всмукна дим от лулата си. — Когато за пръв път напуснах дома си във венецуелската джунгла, най-трудно ми бе да привикна към бомбардирането на всичките ми сетива. Имам предвид миризмите, звуците, цялата динамика на цивилизацията.

— Човек много бързо свиква с простия живот в гората — каза Натан. — Има обаче поне едно нещо, което оправдава изцяло всички неудобства на съвременния цивилизован живот.

— И кое е то? — попита Мани.

— Тоалетната хартия.

— Защо според теб напуснах джунглата? — засмя се Коуве. Запътиха се към портала на осветената база. Съвещанието трябваше да започне след десет минути. Може би тогава нещата щяха да се изяснят.

Докато вървяха, Натан хвърли поглед към смълчалото се градче и огледа тази малка крепост на цивилизацията. Върху тъмната повърхност на реката се отразяваше пълна луна, като отражението бе леко замъглено от вечерната мъгла. Единствено през нощта джунглата ставаше отново господарка на Сао Габриел. След залез слънце градските звуци заглъхват и на тяхно място се появяват звуците на нощната джунгла, придружени от хора на крякащите жаби и цвърченето на скакалците и щурците. Дори и на улиците пляскането на крилете на прилепите и жуженето на кръвожадните комари заменят звуците, предизвикани от клаксоните на автомобилите и от хорското оживление. В такива часове човешкото присъствие се чувства единствено пред отворените кръчми, от които се разнася смехът на късните посетители. Иначе през нощта джунглата е господар и тук.

— За какво според теб може да съм притрябвал на правителството на САЩ? — обърна се Натан към Мани.

— Нямам представа. Но трябва да има някаква връзка с хората, които те финансират.

— С фармацевтичните заводи „Телукс“?

— Точно с тях. Заедно с военните пристигнаха и хора с вид на бизнесмени. Ако съдя по външността им, адвокати.

— Та нима не се появяват винаги адвокати, когато „Телукс“ се заема с нещо? — отвърна сърдито Натан.

— Не трябваше да им продаваш „Екотек“ — обади се Коуве, без да изважда лулата от устата си.

— Професоре…

— Извинявай. Знам, че не трябва да подхващам тази тема. Деликатна е…

Натан бе по-склонен да използва друга дума. „Екотек“, създадена преди дванайсет години, бе дело на баща му. Бе фармацевтична фирма, която целеше да използва познанията на местните шамани за производството на нови лекарства от растителен произход. Баща му бе решил да съхрани мъдростта и познанията на измиращите лечители от амазонския басейн, като при това местните племена се облагодетелстват от знанията си чрез зачитането на правата си на интелектуална собственост. Това се бе превърнало не само в амбиция на баща му, но и в смисъл на неговия живот. Бе дал обещание да го постигне на Сара, майката на Натан. Докато работеше като лекарка по линия на Корпуса на мира, тя бе посветила живота си на местните племена и съпругът й се зарази от тази нейна страст. Баща му й бе обещал да продължи делото й и така след няколко години се появи „Екотек“, синтез от истинска деловитост и от безкористни адвокатски услуги.

Днес обаче всичко, което бе останало от родителите му, бе изчезнало. Бе обсебено и погълнато от „Телукс“.

— Май са ни устроили почетен караул — отбеляза Мани, като прекъсна мислите на Натан.

Пред будката до портала двама рейнджъри бяха застанали в скована поза зад бразилски войник с нервен вид.

Натан погледна пистолетите им и отново се замисли за предстоящата среща.

Когато стигнаха до портала, бразилският часовой поиска документите им. След това един от рейнджърите направи крачка напред.

— Възложено ми е да ви придружа до съвещателната зала. Моля, последвайте ме.

Натан се спогледа с приятелите си и тръгнаха след войника. Вторият рейнджър зае стратегическа позиция зад тях. Натан погледна отново четирите военни хеликоптера, кацнали на футболното игрище на базата, и усети, че нещо се стегна в стомаха му, както при предусещането на опасност.

Нищо обаче очевидно не смущаваше професор Коуве. Той продължи да пуска облачета дим от лулата си и да върви с небрежна походка зад въоръжената охрана. На Мани видимо всичко това му се струваше по-скоро забавно.

Преминаха покрай ламаринените бараки, използвани като казарми от бразилските военнослужащи, и се отправиха към дървен склад със занемарен вид в другия край на базата. Малкото прозорци бяха боядисани с черна боя.

Водещият рейнджър отвори ръждясалата врата. Пръв влезе Натан. Очакваше да види мрачно помещение, пълно с паяци, но бе изненадан. Огромният склад бе ярко осветен от халогенни и флуоресцентни лампи. Циментеният под бе покрит с кабели, някои, дебели колкото китката му. В един от трите офиса в дъното бръмчеше генератор.

Натан се удиви от голямото количество хардуер, разпръснато из помещението: компютри, радиостанции, телевизионни приемници и монитори.

Сред целия този организиран хаос бе разположена голяма заседателна маса, върху която бяха разстлани разпечатки, карти, графици, дори вестници. Мъже и жени в униформи и в гражданско облекло шареха из помещението. Неколцина, сред които и Кели О’Брайън, се бяха съсредоточили в четене на документацията.

Какво ли ставаше тук?

— Боя се, че пушенето вътре не е разрешено — каза охранителят и кимна към запалената лула на професор Коуве.

— Разбирам — извини се Коуве и изтръска съдържанието на лулата си пред прага. Рейнджерът старателно разтри горящия тютюн с петата на обувката си.

Вратата на един от офисите се отвори и оттам излезе високият червенокос мъж, когото Натан бе решил, че е брат на д-р О’Брайън. До него се появи човек, когото познаваше добре и към когото изпитваше огромна неприязън. Носеше тъмносин костюм и бе преметнал сакото през едната си ръка. Натан бе сигурен, че върху това сако бе извезан гербът на „Телукс“. Както винаги, тъмнокестенявата му коса бе идеално сресана и намазана с брилянтин. Същото можеше да се каже и за грижливо подстриганата му козя брадичка. Усмивката, с която дари Натан и двамата му приятели, не бе по-малко мазна.

Червенокосият мъж се устреми към Натан с протегната отдалеч ръка и искрено доброжелателна усмивка.

— Доктор Ранд, благодаря ви, задето се отзовахте на поканата ни. Вярвам, че познавате доктор Ричърд Дзейн.

— Срещали сме се — отвърна студено Натан и стисна ръката на червенокосия. Той имаше жеста на способен да троши камъни с ръка.

— Аз съм Франк О’Брайън, ръководител на операцията. Вие вече познавате сестра ми. — Франк кимна към Кели, която вдигна поглед от документите и им махна с ръка. — Щом всички сме тук, можем да започнем.

Франк придружи Натан, Коуве и Мани до масата, а после даде знак на останалите да седнат. Точно срещу Натан седна мъж с волево изражение на лицето и дълъг светъл белег на гърлото. До него, един от рейнджърите. Двете му сребърни нашивки навеждаха на мисълта, че той бе най-старшият сред военните. В края на масата седна Ричърд Дзейн. Зае мястото между Кели и Франк, който не бързаше да седне. От лявата му страна седна друга служителка на „Телукс“, дребна жена от азиатски произход в традиционен син костюм. Имаше умни очи, които сякаш попиваха всичко, случващо се около нея. Погледите им се срещнаха. Тя се усмихна на Натан едва забележимо и кимна.

След като всички се настаниха, Франк се изкашля.

— Преди всичко, доктор Ранд, позволете ми да ви приветствам с „добре дошъл“ в командния център на операция „Амазония“, съвместно начинание на отдела по екология на ЦРУ и на командването на специалните части. — Франк кимна към капитана с нашивките. — Освен това имаме подкрепата на бразилското правителство и се радваме на съдействието на научноизследователския отдел на „Телукс“.

С вдигане на ръка Кели прекъсна брат си. Очевидно бе усетила объркаността, изписана на лицето на Натан.

— Доктор Ранд, вярвам, че имате много въпроси. Преди всичко навярно сте се запитали защо сте поканен за участник в това начинание.

Натан кимна утвърдително. Кели стана от мястото си.

— Основната цел на операция „Амазония“ е да установи съдбата на изчезналата експедиция на баща ви.

Челюстта на Натан увисна и му притъмня пред очите. Имаше усещането, че са му нанесли удар под кръста. Нужно му бе известно усилие, за да заговори.

— Но… Но това се случи преди повече от четири години…

— Знаем това. Обаче…

— Не! — Той рязко се изправи и столът му издрънча върху цимента. — Те всички са мъртви! Мъртви!

Професор Коуве се опита да го хване за лакътя.

— Натан…

Той обаче издърпа ръката си. Спомни си ясно телефонния разговор, сякаш се бе състоял вчера. Тогава тъкмо привършваше подготовката на докторската си дисертация в Харвард. Бе взел първия самолет за Бразилия и се бе включил в търсенето на изчезналата експедиция. Спомни си за тогавашните си чувства, чувства на гняв, страх и безсилие. Дори и след като всички останали се бяха отказали да търсят експедицията, той не се предаде. Не можеше да си го позволи. Още тогава отправи настойчива молба към „Телукс“ да му помогне да продължи търсенето, вече по частен път. „Телукс“ съвместно с „Екотек“ бе спонсор на тогавашното им общо начинание. Бяха си поставили обща цел — за период от десет години да направят преброяване на местните племена и да запишат цялата възможна информация за медицинските им познания, преди да се е загубила завинаги. „Телукс“ обаче отговори отрицателно на молбата на Натан за помощ. Корпорацията заяви, че според нея експедицията е била избита от войнствени индианци или от наркотрафиканти.

Натан не мислеше така. През следващата година похарчи милиони, за да продължи търсенето, като не пропусна и най-необещаващите следи. Търсенето му се превърна в черна дупка, в която потънаха средствата на „Екотек“, и без това силно отслабена на фондовата борса, след като председателят й изчезна в джунглата. Не след дълго средствата се изчерпаха. Тогава „Телукс“ предложи да закупи компанията на баща му. Натан вече бе твърде уморен и твърде обезсърчен, за да може да окаже съпротива. „Екотек“ и всичките й активи, в това число и самият Натан, станаха собственост на мултинационалната корпорация.

Последва един още по-мрачен период от живота му. Време, изпълнено с алкохол, наркотици и разочарования. Успя да се съвземе единствено благодарение на помощта на приятелите си професор Коуве и Мани Азеведу. После установи, че в джунглата болката му отслабва. Заживя там, като се опита да продължи делото на баща си. Работеше с индианците, финансиран от дребните подаяния на „Телукс“. Продължи да се занимава с това до днешния ден.

— Мъртви са! — повтори, като се олюля към масата. — След толкова години няма никакви шансове да се установи съдбата на баща ми.

Усети погледа на зелените изумрудени очи на Кели, която го изчака да свърши.

— Познавате ли Джерълд Уолъс Кларк? — попита тя. Натан тъкмо щеше да отговори отрицателно, когато си спомни за него. Бе член на екипа на баща му.

— Да. Бивш военнослужащ. Бе командир на петчленната охрана на експедицията.

Кели дълбоко пое въздух.

— Преди дванайсет дни Джерълд Уолъс Кларк излезе от джунглата.

Очите на Натан се разшириха от удивление.

— Дявол да го вземе — промърмори Мани.

Професор Коуве вдигна стола на Натан и му помогна да седне. Кели продължи:

— За съжаление умря в едно мисионерско селище, преди да успее да обясни откъде е дошъл. Целта на нашата операция е да тръгнем по неговия път и да се опитаме да разберем какво се е случило. Надявахме се, че като син на Карл Ранд ще ни помогнете в нашите търсения.

Възцари се мълчание, което след малко бе прекъснато от Франк.

— Доктор Ранд, вие не само сте експерт по джунглата и по местните племена, но и познавате баща си и екипа му по-добре от всеки друг. Вашата компетентност би могла да бъде изключително полезна за експедицията.

Натан бе все още твърде изумен от чутото, за да бъде в състояние да отговори. Не и професор Коуве, който кимна към ухиления Ричърд Дзейн.

— Разбирам добре защо „Телукс“ е инвестирал в тази експедиция. Компанията никога не би пропуснала да извлече изгода от нечия трагедия.

Усмивката на Дзейн секна. Коуве продължи, като се обърна към Франк и Кели:

— Защо обаче проявява интерес към този случай отделът по екология на ЦРУ? Защо трябва да се командирова подразделение от специалните части към експедицията? Някой от вас двамата или капитанът би ли отговорил на тези въпроси?

Франк леко се намръщи на този въпрос на професора. Кели побърза да отговори:

— Джерълд Кларк бе не само бивш военнослужащ, но и агент на ЦРУ. Бе включен в експедицията, за да събере информация за превозването на кокаин през тропическата гора.

Франк стрелна с поглед Кели, сякаш тя бе избързала с предоставянето на тази информация. Тя не обърна внимание на погледа му и продължи:

— Повече сведения ще ви съобщя единствено ако доктор Ранд се съгласи да вземе участие в нашата операция. В противен случай няма да мога да ги споделя.

Коуве втренчи строг поглед в Натан. Младият човек си пое дълбоко въздух.

— Ако съществува и най-малката възможност да се разбере какво се е случило с баща ми, няма да я пропусна. И двамата знаете, че не мога — добави, като се обърна към приятелите си: — Ще тръгна — заяви той и се изправи.

Мани също стана.

— В такъв случай ще го придружа. — Той погледна събеседниците си. Продължи бързо, преди да успеят да го прекъснат: — Вече се свързах със своите началници в град Бразилия. В качеството си на главен представител на ФУНАИ в този район имам правомощията да наложа ограничения на дейността на тази мисия.

— За това вече ни уведомиха преди час — информира ги Франк. — Изборът е ваш. Запознах се с личното ви досие и смятам, че познанията ви по биология биха могли да ни бъдат полезни.

— И един експерт по лингвистика няма да ви дойде в повече — заяви професор Коуве, след като се изправи и сложи ръка на рамото на Натан.

— Оценявам високо вашето предложение, но такъв експерт вече сме си осигурили — отказа Франк и кимна към дребната азиатка. — Доктор Ана Фонг е антрополог, специализирал се по индианските племена. Владее десетина техни диалекта.

— Не искам да обиждам доктор Фонг, но професор Коуве владее над сто и петдесет — поясни Натан. — По-вещо лице от него в тази област няма.

Обади се Ана. Гласът й бе приятен и мелодичен.

— Доктор Ранд е съвършено прав. Професор Коуве е световно известен познавач на племената от Амазония. За нас би било чест да разчитаме на неговото съдействие.

— Освен това професорът е забележителен специалист по растителни лечебни средства и болести на джунглата — добави Кели, като кимна почтително към професора.

Коуве отвърна на кимването и с лек поклон.

— В качеството си на лекар на експедицията също не възразявам срещу неговото включване в групата — обърна се Кели към брат си.

Франк повдигна рамене и се обърна към Натан:

— Това приемливо ли е за вас?

— Разбира се — отговори Натан, след като се спогледа със своите приятели.

— Тогава да се залавяме за работа. Откриването на доктор Ранд в града ни спести време. Предстои ни обаче да свършим още много, за да успеем да тръгнем утре призори.

Присъстващите станаха и започнаха да се разотиват. Франк се обърна към Натан:

— А сега да отговорим на някои от вашите въпроси. — Заедно със сестра си тръгнаха към един от офисите в дъното на помещението. Натан и двамата му приятели ги последваха.

— За какво, по дяволите, кандидатствахме? — попита Мани, като хвърли поглед през рамо към оживеното помещение.

— За нещо удивително — отвърна Кели и разтвори вратата. — Влезте и ще ви го покажа.

Натан погледна още веднъж снимките на агент Кларк и ги подаде на останалите.

— Значи казвате, че на този човек му поникнала ръка?

— Така излиза — потвърди Франк. — Направена бе съпоставка на отпечатъците на пръстите. Тялото му днес е било изпратено от моргата в Манаус в САЩ. Тленните му останки утре ще бъдат изучени в частна лаборатория, спонсорирана от МЕДЕА.

— Защо това название ми звучи познато? — попита Мани. Отговори му Кели, която дотогава изучаваше няколко топографски карти, окачени на стената.

— МЕДЕА бе включена в опазването на тропическите гори още от основаването й през 1992 година.

— Какво представлява МЕДЕА? — попита Натан, след като остави фотографиите на масата.

— През 1989 година комисия на Конгреса на САЩ започна да проучва въпроса дали секретната спътникова информация на ЦРУ не може да се използва за следенето и изучаването на глобалните промени в околната среда. В резултат на това през 1992 година бе основана МЕДЕА. ЦРУ събра над шейсетина учени, работещи в различни области, и създаде от тях организация, занимаваща се с анализа на секретна информация, свързана със състоянието на околната среда.

— Разбирам — кимна Натан.

— Майка ни е един от основателите на МЕДЕА — обади се Франк. — Тя е медик, специализирал се в опасните отпадъци. Бе назначена в тази организация от баща ми, когато той бе заместник-директор на ЦРУ. Тя ще ръководи аутопсията на тялото на агент Кларк.

Мани се намръщи.

— Баща ви е заместник-директор на ЦРУ?

— Беше — отвърна мрачно Франк. Кели отмести поглед от картите.

— Днес е началник на център по екология на ЦРУ. Служба, създадена през 1997 година от Ал Гор по искане на МЕДЕА. Франк също работи в тази служба.

— А вие също ли сте от ЦРУ? — попита Натан.

Кели се престори, че не го е чула. Отговори му Франк.

— Тя е най-младият служител на МЕДЕА — отвърна с гордост брат и. — Това назначение й прави чест. Именно поради това бяхме определени за ръководители на тази операция. Аз представлявам ЦРУ, а тя — МЕДЕА.

— Най-хубаво си е всичко да си остава в семейството — каза развеселено Коуве.

— Колкото по-малко хора знаят за тази мисия, толкова по-добре — съгласи се Франк.

— В такъв случай къде се вписва ролята на „Телукс“ в цялата тази история? — запита Натан. Отговори му Коуве, изпреварвайки двете деца на семейство О’Брайън.

— Нима не ти е ясно? Експедицията на баща ти бе финансирана от „Екотек“ и „Телукс“, които сега са едно и също. „Телукс“ е законен собственик на цялата информация, събрана от експедицията. Ако се окаже, че тя е открила средство за възстановяване на тъкани, „Телукс“ ще е мажоритарният собственик на правата върху него.

Натан се обърна към Кели. Тя бе забила поглед в земята. Франк просто кимна.

— Той е прав. Дори и в „Телукс“ обаче само шепа хора са в течение на истинската цел на настоящата мисия.

Натан поклати глава неодобрително.

— Много хубаво, не ще и дума — въздъхна Коуве и сложи съчувствено ръка върху рамото му.

— Добре, ако оставим настрана всичко това, каква ще е първата ни стъпка? — обади се Мани.

— Сега ще ви покажа — отвърна Кели и се обърна отново към картите на стената. Посочи централната. — Сигурна съм, че доктор Ранд е запознат с тази карта.

Той я погледна. Наистина я познаваше като дланта си.

— Да, това е пътят, извървян от баща ми преди четири години.

— Точно така — потвърди тя и плъзна пръст върху виещата се линия. Тя започваше от Манаус, извиваше на юг, достигаше река Мадейра до град Порто Вельо, след което завиваше на север и навлизаше в сърцето на амазонския басейн. Оттам се насочваше към слабо изследван район между северните и южните притоци на Амазонка. Пръстът на Кели се спря върху малко кръстче в края на линията. — Точно на това място се прекъсва всякакъв радиоконтакт с експедицията. Оттук започват и всички спасителни експедиции. Както спонсорираните от бразилското правителство, така и финансираните от частни лица. Какво можете да ни кажете за тези търсения? — обърна се Кели към Натан.

Той заобиколи масата и се втренчи в картата. Усети как цялото му същество започна да се изпълва с добре познатото му чувство за отчаяние.

— Това се случи през декември, в разгара на дъждовния сезон — прошепна тъжно. — Районът бе засегнат от две големи бури и заради това никой първоначално не се разтревожи. Когато обаче радиовръзката по график с експедицията закъсня близо седмица, вдигна се тревога. В началото никой не бе особено притеснен — нали експедицията бе съставена от хора, прекарали целия си живот в джунглата? Нима можеше да им се случи нещо? После обаче спасителните отряди видяха, че всякакви следи от експедицията са изчезнали, че всичките са били изличени от дъждовете и наводненията. Ей това място — Натан посочи с пръст черното кръстче — се оказа под водата, когато пристигнаха първите спасители. — После се обърна към събеседниците си: — Измина седмица, след това, още една. Пълно мълчание. Докато един ден не се чу последно отчаяно обаждане: „Изпратете помощ… не можем да издържим… Боже мой, те ни обграждат отвсякъде“.

— Натан въздъхна дълбоко. Споменът за тези думи продължаваше да го измъчва. — Сигналът бе толкова слаб и толкова смесен с паразитни шумове, че не успяхме дори да разберем кой се обажда. Възможно е да е бил агентът Кларк.

Със сърцето си обаче Натан знаеше, че тези думи бяха произнесени от баща му. Бе слушал безброй пъти записа. Това бяха последните думи на баща му. Погледна снимките и документите, разхвърляни върху бюрото, и продължи:

— През следващите три месеца спасителите обиколиха целия район, обаче бурите и наводненията ги затрудниха. Просто нямаше начин да се установи в каква посока бе продължил баща ми: на изток, запад, север или юг. Това се оказа невъзможно. Изследвахме район, по-голям от щата Тексас. След време всички се отказаха.

— Освен вас — каза тихо Кели.

— От това нямаше никаква полза. Повторен контакт не бе установен.

— До преди няколко дни — поправи го Кели. Нежно го хвана за ръката и му посочи едно малко червено кръгче, което той дотогава не бе забелязал. Намираше се на около триста и двайсет километра на юг от Сао Габриел, близо до река Жарура, вливаща се в Солимоес, могъщия южен приток на Амазонка. — Тук се намира мисията Ваувай — поясни Кели.

— Там е умрял агентът Кларк. Утре ще се отправим именно за това място.

— А после? — побърза да се информира Мани.

— Ще вървим по стъпките на Джерълд Кларк. За разлика от досегашните спасители разполагаме с едно предимство.

— Кое? — попита Мани. Отговори му Натан.

— Намираме се в края на сухия сезон. Цял месец тук не е имало силни валежи. Би трябвало да успеем да открием следите му.

— Точно заради това и бързаме — намеси се Франк и посочи картата с ръка. — Надяваме се да открием нещо преди настъпването на дъждовния сезон и дъждовете да унищожат следите. Надяваме се също така агентът Кларк да е бил с достатъчно бистър разсъдък и да е съобразил да остави някакви следи по пътя си. Върху дървета или върху камъни. Знаци, които да ни помогнат да разберем къде е бил държан през последните четири години.

Франк отиде до бюрото и взе оттам голям сгънат лист.

— Освен това ангажирахме Ана Фонг, за да можем да общуваме с местните хора: селяни, индианци, трапери. Идеята е да разберем дали някой е видял човек с такава татуировка — каза Франк и разгъна листа. Върху него имаше рисунка, направена на ръка. — Този знак е бил татуиран върху гърдите на агент Кларк. Надяваме се да срещнем хора, които са видели човек с такава татуировка.

Професор Коуве потрепери, когато видя рисунката. Реакцията му не остана незабелязана.

— Какво има? — запита го Натан.

Коуве посочи рисунката. Представляваше сложна серпантина във формата на спирала, завършваща със стилизирано изображение на човешка длан.

— Това е лошо, много лошо — произнесе разтревожено Коуве. Бръкна в джоба си, извади лулата и погледна въпросително Франк.

Червенокосият мъж кимна утвърдително.

Коуве измъкна кесия с местен тютюн, натъпка лулата и я запали с една-единствена кибритена клечка. Натан забеляза, че пръстите му треперят. Досега подобно нещо не се бе случвало с професора.

— Какво представлява това?

Коуве пое дълбоко дим и бавно отговори:

— Това е символът на бан-али. На кървавите ягуари.

— Познавате ли това племе? — заинтересува се Кели. Професорът дръпна още веднъж от лулата си, въздъхна и поклати глава.

— Никой не познава това племе. Никой не го е виждал. За него говорят със страх селските старейшини, като легендата се предава от едно поколение на друго. Става дума за митове за племе, което се чифтосва с ягуари и може да се разтваря във въздуха. Това племе носи смърт на всекиго, който има допир с него. Говори се, че то е по-старо от джунглата, и че дори самата тя му се подчинява.

— Но аз никога не съм чувал за тях — изненада се Натан. — А съм работил с племена от цяла Амазония.

— Доктор Фонг, антропологът на „Телукс“, също не реагира на рисунката — допълни Франк.

— Това не ме изненадва. Човек, който не е от племето, колкото и радушно да го приемат, винаги ще бъде възприеман като пананакири. Като човек, чужд на индианците от района. Те никога не биха споделили с вас нещо за бан-али.

Натан се засегна от тези думи.

— Но аз…

— Не ме разбирай зле, Натан. Ни най-малко не смятам да подценявам способностите ти. Много племена обаче смятат, че думите притежават вълшебни свойства. Малцина биха се осмелили да споменат името на племето бан-али. Страх ги е, че така могат да привлекат вниманието на кървавите ягуари. Ако ще взимате този символ със себе си, трябва да бъдете много внимателни, когато го показвате. Много индианци могат да ви убият просто заради това, че го притежавате. В едно село няма по-голямо табу от показването на този символ.

— В такъв случай съмнително ще е агент Кларк да е преминавал през селища — намръщи се Франк.

— Ако беше влязъл в някое село с този знак, нямаше да излезе жив.

Кели и Франк се спогледаха загрижено, след което лекарката се обърна към Натан:

— Експедицията на баща ви е преброявала амазонските племена. Ако е научил нещо за тези загадъчни бан-али, възможно е да е започнал да ги търси.

— И да ги е открил — добави Мани.

— Молете се на Бог да не ги е открил — каза Коуве и се загледа в димящата си лула.  "

chitanka.info/text/6427/4#textstart

 

,,  Луи Фавр имаше репутацията на мръсник и пияница, Никой обаче не му го казваше в лицето. Клетникът, имал неблагоразумието да направи това, сега лежеше в уличката зад хотел „Сена“, голяма олющена постройка в колониален стил, кацнала върху хълм в главния град на Френска Гвиана.

Броени мигове преди това в мрачния бар на хотела глупакът бе обидил един от редовните посетители, човек над осемдесет години, успял да оцелее след пребиваване в страшния затвор на Дяволския остров. Луи никога не бе разговарял със странника, но бе научил неговата история от бармана. Както мнозина от затворниците, изпратени тук от Франция, бе получил двойна присъда. За всяка година, прекарана на ужасния остров, разположен на петнайсетина километра от брега, получаваше по още година престой във Френска Гвиана. По този начин се целеше да се осигури френско присъствие в колонията. Както френското правителство очакваше, повечето клетници там си и оставаха. Та на какъв живот можеха да се надяват във Франция след едно тъй дълго отсъствие?

Луи често бе наблюдавал този мъж. Възприемаше го като сродна душа, като друг изгнаник. Наблюдаваше го как отпива от своя бърбън. Опитваше се да разчете чертите на възрастното му и отчаяно лице. Луи обичаше тези мигове.

След като полупияният англичанин се препъна и се блъсна в лакътя на стареца и разля чашата му, а после просто понечи да си тръгне, без дори да се извини, Луи Фавр стана от мястото си и се изправи пред него.

— Разкарай се, шибан французино — изломоти младият англичанин. Луи обаче не се отмести.

— Или ще купите едно питие на моя уважаем приятел, господине, или ще трябва да си поговорим навън.

— Казах ти да се разкараш, пияна гадино.

Луи въздъхна и после с внезапен юмручен удар му разкървави устата и носа. След това го хвана за реверите на костюма. Останалите клиенти забиха поглед в чашите си. Измъкна през задната врата невъзпитания млад човек, все още замаян от удара и от много пиене.

Зае се да го убеждава да се извини, макар да не можеше да направи това с разкървавената си уста. Когато Луи приключи с ударите и ритниците, човекът лежеше в локва от пикоч и кръв в калната уличка. Ритна го за последно и с удовлетворение чу пукота на чупещи се ребра. След това сложи на главата си бялата панамена шапка, която бе оставил върху кофа за боклук, и оправи белия си костюм. Погледна кожените си обувки с цвета на слонова кост. Намръщи се, измъкна носна кърпичка от джоба си и изтри окървавените им краища. Замисли се дали да не ритне още веднъж англичанина, но се взря в почистените си обувки и се отказа.

Като намести шапката си, той се върна в задимения бар и се обърна към бармана. Посочи стария господин.

— Моля ви, подновете напитката на приятеля ми. Барманът, испанец, кимна с разбиране и присегна към бутилка бърбън.

Луи го погледна в очите и му се закани с пръст.

Испанецът осъзна грешката си. Луи поръчваше винаги най-хубавото дори когато черпеше приятелите си. Взе бутилка стар „Гленливет“, най-доброто питие в заведението.

— Мерси — благодари учтиво Луи. Когато всичко бе уредено, тръгна към изхода и насмалко не се сблъска с портиера. Дребният мъж започна да се кланя и да се извинява.

— Доктор Фавр, тъкмо вас търсех. Търсят ви от чужбина. Питах дали желаят да ви предам нещо, но те отказаха и подчертаха, че трябва бързо да им се обадите.

След това подаде на Луи сгънат лист. Той го разгъна. На него пишеше „Биохимична компания «Сен Савен»“. Сгъна отново листа и го прибра в малкия джоб на сакото си.

— Ще им се обадя.

— Има едно специално помещение…

— Знам къде е — прекъсна го Луи. Бе провеждал много свои делови разговори оттам.

Луи и портиерът отидоха до малка стаичка, намираща се непосредствено до рецепцията на хотела. Луи влезе в нея и се настани в малко кресло, миришещо на мухъл, одеколон и пот. После вдигна слушалката.

— Доктор Луи Фавр на телефона — каза бодро.

— Добър ден, доктор Фавр — чу се глас. — Нуждаем се от вашите услуги.

— Щом разполагате с този номер, предполагам, че ви е известен и моят ценоразпис.

— Запознати сме.

— Смея ли да попитам от какво качество услуги се нуждаете?

— Първо.

Думичката накара Луи неволно да стисне слушалката. Първо. Първокласни услуги значи. За такива се заплащаше сума, изписвана с повече от шест цифри.

— Място?

— Бразилската тропическа джунгла.

— Цел?

Събеседникът заговори бързо. Луи го слушаше внимателно, без да си води записки. Всички цифри и имена се запечатаха в паметта му. Особено едно име. Луи присви очи и се размърда в креслото.

— Американският екип трябва да бъде проследен и каквото и да открие, да му бъде отнето — приключи събеседникът.

— А другият екип?

По линията не се чу никакъв отговор. Само пукот.

— Разбрах и приемам — каза Луи. — Утре до края на работния ден половината от сумата трябва да бъде преведена на моята обичайна делова сметка. Всички подробности за американския екип трябва да се изпратят по факс на частния ми номер колкото се може по-скоро. — Луи продиктува набързо номера си.

— Ще бъде направено до час.

— Много добре.

Разговорът приключи и телефонът млъкна.

Луи бавно върна слушалката на мястото й и се отпусна в креслото. Мислите за парите и за хилядите подробности по формирането на екип преминаха на заден план. Едно име, подобно на светкавица, обгори разума му. Новият му работодател бе пропуснал да научи значимостта на това име за Луи. Ако бе съобразил да направи това, вероятно щеше да му предложи много по-малко пари. Всъщност Луи би се съгласил да изпълни задачата дори и срещу стойността на бутилка евтино вино. Произнесе тихо името на глас, сякаш му се наслаждаваше.

Карл Ранд.

Преди седем години Луи бе работил като биолог на Френската национална база за научни изследвания, най-важната френска научна фондация. Като специалист по екосистеми в тропическите гори бе обиколил целия свят: Австралия, Борнео, Мадагаскар, Конго. През последните петнайсет години обаче се бе специализирал в тропическите гори на амазонската джунгла. Бе обиколил целия район и си бе създал международна репутация.

Всичко това приключи, когато се сблъска с проклетия доктор Карл Ранд.

Американският лекар бе изразил неодобрение към изследователските подходи на Луи, след като бе видял как той разпитва местен шаман. Доктор Ранд не смяташе, че последователното отрязване на пръстите на упорития индианец бе правилният начин да се извлича информация от него. При това опърничавият американец не прие парите, които целяха да го убедят в противното. Купчините кожи от застрашени от изчезване черни каймани и ягуари, открити в селището, влошиха още повече положението. Доктор Ранд така и се оказа неспособен да разбере, че допълването на заплатата с приходи от продажби на черния пазар бе просто въпрос на личен избор и на стил.

За нещастие бразилските войници, които придружаваха Карл, се бяха оказали повече от хората на Луи. Той бе арестуван и прибран в затвора от бразилската армия. За щастие имаше връзки във Франция и достатъчно пари, за да подкупи няколко корумпирани бразилски служители. Успя да се измъкне, като му се размина съвсем леко.

Не успя обаче да понесе удара, нанесен върху неговата репутация. Изгуби доброто си име завинаги. Останал без стотинка, успя да се измъкне от Бразилия и да се укрие във Френска Гвиана. Като съобразителен човек, запазил контактите си с черния пазар, сформира наемнически отряд за боеве в джунглата. През последните пет години групата му се бе занимавала с различни неща. Осигуряваше охраната на пратки наркотик, идващи от Колумбия. Избиваше и ловеше животни от редки и застрашени видове, търсени от частни колекционери. Елиминира един досаден бразилски правителствен служител, който пречеше на откриването на златна мина. Дори веднъж превърна в прах и пепел селце, чиито обитатели се бяха осмелили да се противопоставят на компания за добив на дървесина. Бизнесът си вървеше.

А ето дойде и най-новата оферта: да се проследи американска военна експедиция, тръгнала по следите на Карл Ранд, и да се открадне всичко, което тя открие. Всъщност ставаше дума за някакъв медикамент, възстановяващ растежа на тъканите, за който се предполагаше, че е открит от групата на Ранд.

Това искане не му се стори необичайно. През последните години състезанието за откриването на нови растителни лекарствени средства от тропическите джунгли бе набрало скорост. В тази борба бяха заложени милиарди долари. Търсенето на „зелено злато“, сиреч на следващата чудотворна билка в Амазония, се бе превърнало в нова златна треска. В дебрите на джунглата, обитавана от отчайващо бедни селяни и от неграмотни индианци, предателствата и престъпленията бяха ежедневие. Нямаше кой да следи какво става й да разкаже това някому. Всяка година в джунглата умираха хиляди хора от болести, от нападения и от рани. Кой щеше да обърне внимание на смъртта на още няколко? На един биолог, на един ботаник или един билкар?

Теренът бе свободен за всякакви финансови битки.  "

 

chitanka.info/text/6427/5#textstart