Това е първият материал от серия за белоемигрантите в България, за няколко от тях има по-подробно инфо за престоя им у нас, за останалите - за жалост, няма. Вълнуваща личност, талантлив писател, спортист и още няколко неща. Днес се навършват 30 години от кончината му. Аз не съм нито комунист, нито антикомунист и всички публикации ги правя единствено с информативно-образователна цел.

 


Бялата емиграция в България - Борис Солоневич

Борис Лукиянович Солоневич е руски писател, публицист, професионален борец, спортист универсал, виден деец на скаутското движение, по-малък брат на мислителя Иван Солоневич.Като че ли  му е било съдено да остане в сянката на  своя брат, автора на знаменитите ,,Русия в концлагер“ и,,Народната монархия“. Но именно неговата енергия,  творчески потенциал,организаторски способности, педагогически талант неведнъж подхранват и вдъхновяват Иван Лукиянович. Борис   живее не-по-малко удивителен живот и представлява  значима фигура в руското младежко движение през 20 век.

Борис Лукиянович   Солоневич се ражда на 20 януари по стар стил/ 1 февруари по нов стил 1898 г. в  село Рудники в Пружански уезд на Гродненска губерния. Той е третият син в семейството  на Лукиян Михайлович Солоневич  и Юлия Викентиевна с моминско име Ярушевич, има двама по-големи братя – Иван (1891-1953) и Всеволод (1895 – 1920). 1 година след раждането му бащата оставя учителството и става дребен чиновник, а по-късно се прославя като историк краевед и обществен деец, издава вестник ,,Северозападен живот“, който е поддържан финансово от самия Пьотър Столипин.  Получава средно образование във Втора Виленска гимназия, а го завършва в столицата – в 8-ма Петроградска гимназия. Именно във Вилно през 1912 г. в 1-и отделен патрул става скаут. Това, че става скаут още през тази година и до днес обърква историците на скаутството. Но и основателят на руското скаутско движение О.И.Пантюхов също започва със ,,забавни“ отряди в 1909 г., а историята се води от тази  дата. Така че по-късното признание на Борис Лукиянович обяснява какво е имал предвид: ,,Аз, лично, помня как  още като малък  в 1911-1912 г. във Вилно ние се обединихме като скаути, все още не разбирайки ясно какво е това.“ Още докато той започва учението си във Виленската гимназия, Иван членува в ,,соколската“ организация. Малките му братя го следват не само във вдигането на тежести, но и във вестникарските занимания. През есента на 1914 г. Борис прави своя журналистически дебют- в броя на вестника на неговия баща  ,,Северозападен живот“ от  11 октомври същата година може да се намери материалът ,,В Августовските гори (писмо на гимназист)“.  След съвместен творчески опит с брат си Всеволод на 28 ноември той се изявява самостоятелно –  публикува кореспонденцията ,,Виленските гимназисти на предните позиции“. Тази дата с пълно основание може да се счита за начало на неговата журналистическа и творческа дейност, продължила цели 7 десетилетия, до пълната загуба на зрение.
 

Лукиян и Борис Солоневичи, октомври 1917 г.  

Малко преди Революцията постъпва  в Политехническия институт. През лятото на 1917 г. отива на почивка при баща му в Кубан. Там го  заварва Октомврийският преврат. По-нататък  участва  в Бялото движение. От 1917 г. работи в Майкоп като инструктор по физкултура. Записва се в Доброволческата армия – в офицерската рота ,,Спасение на Кубан“. Наред с бойните действия продължава и скаутската работа. Постъпва на служба в Осведомителната агенция на Доброволческата армия. Осъществява няколко пътувания на съветска територия. Заради лошо зрение преминава на работа  в екатеринодарските вестници. През 1920 г. се евакуира от Новоросийск  в Константинопол. Когато началникът на Политическата част на Главнокомандващия Въоръжените сили на Южна Русия предлага на Олег Пантюхов да се върне в Крим за организация и възглавяване на Главната квартира на скаутите, последният вместо себе си изпраща Борис Лукиянович.  През същата година  в Севастопол умира брат му Всеволод, без Борис да успее да се сбогува с него. В 1920-1922 г. работи в Севастополския отдел на Американския Червен кръст. Стремейки се да избегне репресии, през 1921 г. отива при семейството на брат си Иван в Одеса. За да си изкарва прехраната, става професионален  борец (,,шампионът на Австралия Боб Калве“), боксьор, тежкоатлет. Двамата с брат му  устройват и нещо като пътуващ цирк.  Само благодарение на личното си нахалство Борис се устройва на работа при Американската асоциация за помощ на гладуващите - APA. От това време се отнасят последните му опити да отстоява скаутските отряди.  В 1922 г.,  въпреки почти екстериториалната работа, той е арестуван от ЧК по обвинение в организация на антисъветски скаутски банди и бива осъден на 2 години затвор.  Никога не е бил толкова близко до смъртта. От затвора го измъква  неговата колежка от APA Тамара Войска.  Но облаците над главата му се сгъстяват  окончателно, тъй като Комсомолът и ГПУ сериозно насочват вниманието си към скаутите. Из цялата страна се извършват арести на старшите скаути и скаутмайсторите.  Да остане в Одеса става опасно и Борис Лукиянович, не искайки да излага на опасност семейството на брат си, решава да отиде в Севастопол.
 

  Борис и Иван в Одеса, 1921 г.


   

Борис Солоневич, Одеса,  зимата на 1922 г.  

И така, в  1923 г. Борис Солоневич се оказва на спортна работа в Севастопол  -  назначен е за инспектор по физическа подготовка  на щаба на Работническо-селския Червен Черноморски флот,а в края на 1924 г. получава длъжността инспектор по физическа подготовка на Червения флот в Москва –  почти адмиралска длъжност, както пише Иван Солоневич. При една от командировките си в столицата среща Ирина Францисковна/ Францевна Пелингер, дъщеря на царски генерал – стройно момиче с дълги коси и сиви очи,която познава още от скаутските среди. Влечението им е взаимно. Женят се в края на 1925 г или началото на 1926 г. Освен това Борис  успява да  завърши прекъснатото си по време на революцията следване -  в Московския университет задочно  взима изпитите, получавайки диплома за  лекар по оздравителна физкултура. От този момент Солоневичи започват да го наричат доктор Боб.

На 25 май, а по други данни – на 2 юни 1926 г., младият спортист отново бива арестуван - провежда се чистка на скаутските дейци,младежи и девойки. Получава 5 години в Соловецкия лагер със специално предназначение. На Николаевската гара в Москва  идват да го изпратят брат му Иван и жена му Ирина. «Cheer up, Bobby!»(англ. ,,Дръж се, Боби!“) - извиква батко му. Преди да бъде отправен в Соловки, успява да види новородения си син Георги, кръстен в чест на небесния покровител на скаутите. Излежава присъдата си от 1926 до 1928 г. в Соловки.  Там отново развива спортна дейност, по задание на възпитателно-просветителския отдел на лагера подготвя научна работа на тема  ,,Физкултурата като  метод на пенитенциарията“. По решение на Съвета на ,,Динамо“  му бива връчена парична премия. В  началото на 1928 г. обаче   санитарната част на лагера го изпраща в затворническата болница в Ленинград заради прогресиращо заболяване на очите. На 14 май лагерната присъда бива заменена с ,,административно заточение“ в Сибир. До 1930 г.  той се труди под опеката на чекистите на спортната нива в Томск,където написва още една неволна научна работа - ,,Анализ на болестите на сътрудниците на ГПУ от гледна точка на работата на Динамо“. Същата година административното заточение е заменено с изселване в  Орел, с поражение в правата. През пролетта на 1932 г. отново последва арест и престой в Лубянка, Бутирка. След няколко месеца го  освобождават. Това прелива чашата и той решава да приеме предложението на брат си да избягат задграница, като се престорят на туристи в Карелия.

  Снимка от следственото дело на Борис, 1932 г.

  

,,Как изглеждах в 1933 г." Илюстрация към книгата му ,,Младежта и ГПУ"

В групата влизат Иван, Борис и Юрий  (синът на Иван и племенник на Борис) Солоневичи, съпругата на Борис, както и някои други хора. Първият опит за бягство през септември 1932 г. се проваля заради лошото време и заболяването на Иван, вторият през май 1933 г. също заради операция на Юрий от апандисит. При третия опит през септември същата година  бегълците  успяват да се доберат само до Ленинград и биват арестувани във влака по пътя за Мурманск -един от тях се оказва агент на ОГПУ, упояват ги със сънотворни, макар че Борис успява да строши челюстта на един от чекистите. Братя Солоневичи са осъдени на 8 години в трудовите лагери, а Юрий като непълнолетен на три години.  Въдворени са в Беломорско-балтийския лагер, който служи за изграждането на Беломорско-балтийския канал – един от грандиозните строителни проекти на съветския режим по това време.  Иван и Юрий се устройват в отчетно-разпределителната част на Белтбалтлаг, а Борис в Свирлаг става началник на санитарната част на Лодейно поле. Успяват да се договорят за датата на бягството. Иван също така убеждава  началника на лагера да му даде възможност да организира вселагерна спартакиада. И  в уречения ден - 28 юли 1934 г., тримата успяват да избягат. Борис  върви към  границата с Финландия  в паралелен курс  с брат му и племенника му– трябва да преодолее 250 километра от Лодейно поле до границата. Но това е само по права линия. Ако се включат неизбежните отклонения от маршрута, му се налага да преодолее  не по-малко от 300 километра!  Прощален епизод от лагерния му живот, по спомените му, става мач на динамовските команди на Петрозаводск и Лодейно поле, на който са го изпратили  като дежурен лекар. Един от ключовите играчи на ,,своята“ команда се оказва ,,извън играта“ поради пиянство. Предлагат на лекаря да заеме мястото му, понеже петроградските не знаят, че е лагерист, а не  кадрови сътрудник на ОГПУ. Той играе блестящо, забивайки победния гол с дузпа. Подробностите на бягството Борис Лукиянович описва в книгата си ,,Младежта и ГПУ“. Заключителната глава на книгата  е включена като приложение към книгата на брат му Иван Солоневич ,,Русия в концлагер“ и става своебразен отчет за перипетиите на собственото му бягство. И в края на краищата се справя и с  това начинание. Пресича границата на 12 август, а Иван и Юрий – два дни по-късно.

След бягството последват нови разпити –този път във финскатата полиция, след което ,,тримата мускетари“ – така са ги наричали в лагера, отново се събират. Работят като товарачи на Хелзинското пристанище и пишат своите спомени за бягството от СССР, пробивайки си път в руския емигрантски  и чуждестранния печат. Финландия като място за живеене, въпреки гостоприемността й,  не ги устройва. Искат да се доберат до емигрантските центрове- Париж, Берлин, Белград. Но без успех, главно заради работата на съветските спецслужби, които се опитват да ги компрометират като съветски агенти. И неочаквано  се появява друга възможност. През пролетта на 1936 г. е получена виза за Царство  България със съдействието на  Клавдий Фос, видна фигура в Руската Бяла емиграция в  страната и съученик на Борис от гимназията във Вилно, който ги е поканил у нас, като поддръжка оказва и председателят на 3-ти отдел на Руския общовоински съюз –РОВС, в  България генерал Фьодор Абрамов. Солоневичи пристигат  в София на 8 май  с.г. Те имат нужда от свой вестник, в който да  разказват без цензура за своите преживявания в Страната на Съветите. Хонорарът на Иван Лукиянович за чешкото издание на  ,,Русия в концлагер“ и на Борис за шведския превод на ,,Младежта и ГПУ“, както и припечеленото от него на борческото поприще, стават стартовият капитал за такъв нов вестник – на 18 юни 1936 г. излиза първият брой на ,,Гласът на Русия“ в столицата ни. По-малкият брат отново  доказва, че е човек  свръхенергичен, талантлив в литературно отношение и авторитетен в скаутската среда. Неговите приключения и тези на родствениците му привличат вниманието на цялата емиграция. Някои го считат за съветски шпионин, други искрено съчувстват на бедите и злополуките му. Попадайки на свобода, Солоневич чака реализация на  своя потенциал като литератор, педагог, идеолог. Той произнася много доклади в детската, студентската, възрастната аудитория  -,,Скаутите в СССР“, ,,Бездомните деца“, пише статии в политическите и скаутските издания, ползващи се с голяма популярност. Младият  писател започва работа над книги и статии както с политически, така и  с белетристичен характер. Паралелно с това нараства тиражът на вестника, числото на страните, където са се появили представители, достига 50 и   руските и чуждестранни СМИ по цели страници напечатват материали от изданието.  През октомври 1936 г. братята се отправят на турне в Югославия – 18 доклада на седмица!  Малко повече от половин година е минало от излизането на първия брой на ,,Гласът на Русия“,   когато едноименното издателство започва пускането на книги. Първа излиза от печат ,,Младежта и ГПУ“ на Борис Лукиянович  с подзаглавие ,,Животът и борбата на съветската младеж“, която може да се нарече върхът на неговото творчество. Както сам той обозначава същността на произведението, ,,Тази книга – разбира се, не е пълният обзор на тази борба. Тук единствено има сума от срещи и наблюдения за 14 години съветски живот и  на тези страници няма измислени лица и фантастически сюжети. Тук е само това, което действително е било“. Книгата излиза в доволно голям тираж - 1200 екземпляра, който  бива разпродаден бързо сред читателите и получава  добри отзиви във ,,Возрождение“ и ,,Сегодня“. Откъси от спомените се публикуват на ,,Литературната страница“ на вестника още от юли 1936 г.,  и в окончателния текст на книгата ,,по технически причини“  не е включено всичко:  Очеркът  ,,Денят на лекаря в концлагера“ е  публикуван със съкращения (макар и след това да излиза като отделна брошура и на руски, и на български, през 1991 г. бива преиздаден), а очерците ,,Съветският бит“, ,, Под колелата на машината“ и ,,Комсомолско Рождество“ остават само във вестникарските публикации. На български език също така са публикувани ,,Тайната на Соловецкия манастир“ (тогава това е само  повест от 53 стр.), и  очеркът ,,Моята среща с товарищ Ягода“или ,,Срещите ми с товарищ Ягода" - 9 стр. Борис работи и като борец – сам пише в писмо до парижкото отделение на Националния съюз на новото поколение -НСНП, че тренировките с Дан Колов,Хари Стоев, Бронович и Димитър Стойчев са му били полезни.

Д-р Борис  Солоневич (вляво) и Моци Спаков (вдясно). Източник: https://prowrestlingbulgaria.blogspot.com/2018/08/Harry-Stoev-Bulgaria.html

Олег Пантюхов, макар и първоначално приел положително появата на Борис Солоневич на емигрантския хоризонт, също се отнася към него със съмнение, не иска ли той да вземе руското скаутско движение в свои ръце? Пантюхов се стреми да избегне възможността за публична изява в каквато и да е политическа акция, както и упоменаването на неговата фамилия  в политическата литература. Например в 1935 г. Борис Лукиянович  го умолява да  напише предисловие към неговата книга  за приключенията на скаутмайстора в болшевишка Русия. Последният, не желаейки да се ,,осветява“ на страниците на антиболшевишко произведение,  помолва автора  да пропусне фамилията  на  старшия руски скаут в текста и да се откаже от предисловие.

Борис Солоневич  старателно намеква на началника на отдела на Националната организация на руските скаути – НОРС -  Конков и на Съюза на руските скаути –СРС - Пантюхов, да му дадат възможност да ръководи скаутската работа в София, но двамата се притесняват от него. Активните опити да   припечелва  от литература, фотография, спорт  предизвикват впечатление за стремеж да се комерсиализира скаутингът. Впрочем, скаут-практикът  у него е ярък и ,,разговорите край огъня“, походите  на  старшите скаути и водачът у него се получават забележително и ,,показателно“. При активното участие на Борис Лукиянович руските скаутски дела в България потръгват. Към 1 март 1937 г. в отдела има 119 членове, работи кръжок за старши разузнавачи и ръководители, на който се обсъждат напълно сериозни въпроси:  ,,Защо съм в НОРС-Р?“, ,,Социализмът и неговата критика“, ,,Историята на революцията от 1917 г.“, ,,Бялото движение“ и др. Сякаш няма нищо, но в края на март 1937 г. в София се разразява най-силният конфликт между младежта и ръководството на отдела.  В тези спорове най-живо и непосредствено участие взима именно писателят. Тогава той получава помощ от местната организация на НСНП и очевидно поради това представя като виновник за всичко В.Конков, който е от РОВС. В допълнение някои млади ръководители също са членове на НСНП  и напълно логичен изглежда изводът, направен от Борис: ,,По принцип, полковник Конков  е от породата на ,,бащите“- нетърпим към разпалеността и неустойчивостта на младежта."Стремейки се да обуздае  активността на Борис, на Пантюхов му се налага да се обърне към Иван Солоневич, за да повлияе  на своя брат и от своя страна, да не печата нищо във вестника си за скаутските скандали. Иван Лукиянович отива да се срещне с уважавания офицер.

Борис Солоневич фактически става един от първите историци на руското младежко движение. Неговите спомени и  приключенски  романи в значителна степен се явяват исторически очерци. Той показва и се старае да анализира събития,  свидетел на и участник в които  е бил. Опитът му да обясни причините и последователността на антискаутската дейност на комсомола, създаването на комунистическа детска организация с използването на опита на скаутите, но не на базата на скаутските отряди, е точен. Много ярко и убедително творецът разказва за периода на нелегалното съществуване на скаутските обединения в 1923-26 г. -,,Като ярък пример за героичната борба на руското юношество против цялата мощ на безпощадния натиск на болшевишкия държавен апарат“. Прекрасно разбира всички печални  перспективи на нелегалното съществуване (смажат, ударят), но, въпреки това, сам не смята да се откаже от скаутизма, надявайки се, че ще му се отдаде със своите усилия да възпита аполитична и рицарска младеж: ,,Няма да се оттегля. Нишките на моя живот и сърце прекалено тясно са преплетени със скаутинга“. В 1939 г. той подарява книгите си на бойскаутите на Америка, на англичаните. Лорд Сомърс му благодари и обещава да помогне с издаването на книгите на английски. Но именно О. Пантюхов посъветва американците да направят това. Впрочем войната скоро отлага творческите замисли окончателно.

Лятото на 1937 г.  е пикът на популярността  на братя Солоневичи.  Те извършват още едно лекционно турне, този път във  Франция, Австрия, Швейцария, Белгия. Целият цвят на парижката емиграция им ръкопляска. ,,В какво  се крие успехът, обречен от съдбата, на братя Солоневичи? – пита  кореспондент на вестник ,, Возрождение”.  - Защо тяхната обиколка из Европа, тяхното турне по емигрантските центрове и изявите на закрити събрания, посещавани само от емигрантите, намират такъв горещ отклик? Работата не е в съдържанието на докладите и не в техните изложения. Не е в това, че  те привеждат нови актове или предъвкват стари. Всичко се  крие в това, че бр. Солоневичи, измъкнали се от СССР и Соловки, са успели  досега да запазят усещенето за тамошните условия на живот. В това, че те умеят да предават своите усещания на емигрантската аудитория. В това,че благодарение на тях между поробена Русия и свободна Русия се разпростряха живи нишки.  Към разбирането на ума се прибави освеженото, подмладеното, ако мога така да кажа, разбиране на сърцето“.

През  декември 1937 г. Борис Солоневич рашава да остане в Белгия,  за да лекува очите си. Причините за раздялата на братята са много. На първо място Борис не може да не завижда на отново събралото се семейство на своя брат, докато неговата жена е в концлагер в Съветския съюз, а малките му деца практически са оставени на произвола на съдбата.  Не се разбира с жената на Иван Тамара. Появяват   се и признаци за  влошаване на здравето му -  за определено време  не чувства краката си,  за него това е знак, че е време да се откаже от професионалната борба.  Освен това не иска да се кара с офицерите от РОВС, които заради ,,нетърпимостта“ на брат му се отнасят враждебно към цялото семейство. Това предопределя разрива между братята, който  ще се случи след година и половина. А дотогава Борис остава сътрудник на редакцията, като в 1938 г. е публикувана втора книга с неговите спомени. Той продължава    работата с младежта  и се изявява  в емигрантската и чуждестранната преса с антикомунистически статии. Същевременно съветските спецслужби продължават с тактиката си да настройват едни кръгове на емиграцията срещу други. Но се използват и други методи – похищенията на генералите Кутепов и Милер. А на Иван Солоневич просто му пращат  бомба. На 3 февруари 1938 г. в редакцията на ,,Гласът на Русия“  в София се разнася  взрив – убити са Тамара Солоневич и секретарят на редакцията Николай Михайлов. Борис не идва на погребението, изпраща телеграма.  Иван и Юрий заминават за Германия, тъй като българските власти не могат да гарантират сигурността им. Преживяното безусловно се отразява на състоянието на Иван Лукиянович, който влиза във все по-ожесточена полемика с РОВС. Борис се опитва да го увещава,  ,,да  не бие по своите“, но брат му не обръща на това никакво внимание. През май 1939 г. Борис  публикува брошурата ,,Не мога да мълча“, Иван определя това като акт мъст и  емигрантските вестници съобщават за политическа кавга между двамата. Според И. Воронин не може да се твърди категорично, но най-вероятно помирение между тях не се е състояло. Обаче фактите са противоречиви. От една страна  е известно, че през 1948 г. те  са  си обменяли писма, Борис  в следвоенните си статии нееднократно цитира със съчувствие  статиите на по-възрастния си брат, от друга, Иван в аржентинско-уругвайския си период никъде не споменава за брат си, дори когато пише за бягството от лагера.

На 22  юни 1941 г. Борис, заедно с редица други руски емигранти,  е задържан от нацистите и бива въдворен в концлагера ,,Брейндок“ или,,Бриндонк“, където режимът е доста строг. Сапожников пише, че според слуховете след Брейндонк  го прехвърлят в друг лагер – с по-лек режим. Там той получава възможност  да пише статии. Според Воронин обаче остава задържан в Брейндонк до напускането на германците в септември 1944 г. Странно е, че един руски антикомунист, книгите на когото се издават в Германия даже  и след ареста, би могъл да бъде квалифициран като потенциален просъветски елемент. Най-вероятно  това има връзка с  личен конфликт с Ю.Л. Войцеховски, който  в  април–май 1941 г. е глава на Управлението на делата на руската емиграция в Белгия. А по време на войната изцяло се издават произведенията му. На руски език излизат романите ,,Тайната на стария манастир“ (Брюксел и Тянцзин в 1941 г.), второ издание със заглавие ,,Тайната на Соловки“( Брюксел в 1942), и ,,Ръката на адмирала“ (Брюксел,1942 и 1943). ,,Тайната  на Соловки“ е преведена на чужди езици – на френски, фламандски и немски. ,,Ръката на адмирала“ излиза два пъти на френски. А в 1941 г. в Берлин излиза като отделна брошура глава от,,Младежта и ГПУ“, а  през  1942 г.  второто пълно издание на книгата, първото е през 1938 г.

След освобождаването си  Борис Лукиянович издава  на френски книга със спомени за преживяното. През декември 1945 г. Съветският съюз поисква предаването му като военен престъпник. Такова предаване не се състои, но на следващата 1946 г. белгийският Военен съд го осъжда на 1 година затвор за писане на антисъветски статии по време на войната. След 3 седмици е освободен, но губи граждански права, включително участие в пресата. Тази забрана е нарушена в 1950 г., когато Борис става основател и радактор на журнала Родина, оставайки с времето единствен автор в него и вмъквайки фрагменти и статии от книгите на брат си. През 1953 г. се стига до  скандал след полемика  с журнала ,,Часовой“, излизащ под радакцията на В.В.Орехов, когото поддържат РОВС, НТС и Руското национално обединение, със взаимни  обвинения в работа за МГБ на СССР. В 1953 г. Орехов дава под съд Солоневич за това, че радактира журнал, за което няма право по белгийските закони. Съдът го осъжда на 1 година затвор, но след половин месец Апелативният съд отменя присъдата и Борис бива освободен. Въпреки всички тези присъди американският консул му издава виза за Щатите и от 1957 г.  ,,Родина“ започва да се издава там, вече не типографски, а на мимеограф. Но тиражът на журнала упада и съществуването му  се поддържа от благотворителност на читателите, набиращи за всеки брой по 50 долара. В 1955 г. в Буенос-Айрес излиза историческият роман  на твореца ,,Жената с винтовката“, работата над който той завършва още в белгийския затвор през 1946 г. В 1958 г. издателство ,,Сеятель“ публикува пак в  аржентинската столица  още  един роман -,,Заговорът на Червения Бонапарт“, за Тухачевски. След смъртта на Иван Солоневич брат му се счита за законен лидер и пазител на  традициите на клана Солоневичи, макар и Юрий да не признава това по напълно понятни причини. Когато Борис  Ширяев и Борис Башилов  отказват да довършат романа на Иван ,,Двете сили“, с тази задача се заема Борис.  Впрочем тази работа е посрещната неднозначно, а след преиздаването на книгата в  Русия известен критик пише, че краят ,,за съжаление, е безнадеждно по-слаб от останалото.“ Той внимателно следи за всичко, което се публикува в 1950-1980-те за ,,епопеята на Солоневичи“ и   дава чрез пресата достоен отпор на всеки, който се опита да очерни името на по-възрастния му брат. В 1969 г. след поредната операция в дома на публициста се случва пожар, след който той окончателно престава да вижда с лявото око. Последният номер на ,,Родина“ излиза в 1979 г. Сляп и болен, в 1970 г. с помощта на приятели бива  настанен в старчески дом на Руско-Американския  съюз в град Глен-Коув на Лонг  Айлънд, където умира на 24 февруари 1989 г. Трагична е съдбата на съпругата на Борис Ирина Пелингер, тя е разстреляна през 1938 г., както и бащата на братятата Лукиян Солоневич, брат им Евгений и братът на Ирина Лев Пелингер. Освен Георгий, Борис и Ирина имат още едно дете – дъщерята Нина. След ареста на съпругата му децата живеят при нейните родители, а после биват отправени в спецколония за децата на народните врагове, като в края на 30-те следите им се губят.    В статията за Борис в Уикипедията на руски език е даден линк към следния документ, имащ връзка с Георгий:
http://podvignaroda.ru/filter/filterimage?path=VS/347/033-0687572-0317%2b022-0316/00000080.jpg&id=39911621&id1=4852e9fc26f82b793a76bb5c327eda1a

Животът и творчеството на Борис Солоневич  също предизвикват интерес сред съвременните читатели в Русия. Би било неправилно да се счита,че  това е така само като второ аз, като ,,отразена светлина“ на  по-възрастния брат. Той живее ярък живот, разделен на две части, едната от които се пада на Русия, а другата – на емиграцията.  Това,че двете части са еднакви, не е удивително. Борис е изключително органичен човек – горещ, енергичен, креативен. ,,Младежта на ГПУ“ и  ,,Тайната на Соловки“  преживе на автора си излизат на няколко чужди езика, ала след смъртта му, независимо от падането на съветския режим, на борбата с който той посвещава  целия си живот, не биват преиздадени  в родината.

Източници:

 И.П. Воронин.  Борис Солоневич, младший брат Ивана - Воспоминания соловецких узников. Том II «Азбука веры»

Юрий Владимирович Кудряшов  БОРИС СОЛОНЕВИЧ: ЗДЕСЬ И ТАМ  Текст научной статьи по специальности «История. Исторические науки» КиберЛенинка

Константин Николаевич Сапожников   ,,Солоневич“(Биография на брат му), издано в серии Жизнь замечательных людей, 2014, изд. ,,Молодая гвардия“

Здраей, Симеоне. Изчетох целия материал. Ще ти изпратя съобщение за по-подробна информация. Беше ми полезно.