Малко се знае за нея – казва се Христина Хранова Ценкова, родена е през 1852 година. Семейството й бяга по време на османските гонения от родното си село Клисура, самото то заличено през този мрачен период. След това 12-годишната Христина и нейните близки заживяват около района на днешната църква „Св. Седмочисленици“, тогава в югоизточните покрайнини на София.

Израснала във възрожденска семейна среда, момичето решава да бъде част от националноосвободителното ни движение:

„Аз пренасях, преоблечена като мъж, писма на I-вий Софийски, на IV-тий Панагюрски и на VIII-ий Ловчански комитет под заповед и указания на великия Левски /през гори и планини, деня и нощя, в хубаво и лошо време/. В деня на грозното Баташко клане аз се намерих в самата черква, гдето загинаха толкова невинни и се избавих само по едно чудо. Когато удари часът на Освобождението, аз с оръжие в ръка, напред със славните опълченци, воювах при Шипка, Шейново и Ст.Загора“.

Изповедта на Христина продължава:

„След като изпълних свещения си дълг към Отечеството, мислейки, че жената в тежки моменти може наравно с мъжа да помогне на родината си, аз заминах да се уча …“

Трудностите за младото момиче не спират до тук. В Руско-турската освободителна война загиват шестима от братята й, а осем години по-рано, по-време на Сръбско-турската, други четирима. Вероятно тези лични трагедии, а и преживяното като помощник в освободителното движение, изграждат характера й, защото малко по-късно тя взима решение да се отдаде на една непозната до този момент за българките професия – да бъде полезна „за родилките си сестри български майки“.

Христина Хранова заминава за Русия, отпусната й е стипендия за даровити ученици. Завършва курса на Повивалний институт при Имперския университет „Cв.Владимир“ – град Киев. Завръща се в „милото си отечество“ през 1881 година. Тук е моментът да се уточни, че диплома за акушерка преди нея има друга емблематична българка – Райна Княгиня, която обаче не практикува наученото.

Благодарение на отдадената работа на героинята, през 1882 година в София е открито и първото родилно отделение у нас. Христина Хранова работи с безукорна привързаност към професията си 30 години в София, Лом, Силистра и Варна.

„Аз станах акушерка и като такава в течение на ред години помагах на хиляди майки да дадат на България хиляди храбри синове и достойни дъщери. Моята ръка изтегли из недрата на родилките не по-малко от 3462 живота…“

Христина Хранова далеч не се задоволява с това да помага единствено на родителките. Може би защото е обичала морето е била и отлична „плавачка“. Тя се изявява като първата българска „морска“ спасителка. За истинското й самопожертвование варненци са й дълбоко признателни и по тяхно предложение, през 1907 година, е наградена със сребърен орден „За гражданска заслуга“. В тази връзка тя споделя:

„Спасих тия години между другото не по-малко от 54 давящи се от явна смърт по непредпазливост или случайност. Из вълните на Черно море, през разни сезони на морските къпания.“

Христина Хранова често прекъсва работата си, когато усеща, че съдбата на страната ни е по-важна от професионалното й развитие – през Сръбско-българската война в 1885 година е отново героиня, тогава е ранена в лявото коляно:

„Ала когато сърбите, след Съединението, заплашиха свободата на Отечеството, аз пак не се стърпях, грабнах пушката и се отзовах на границата и като доброволка взех най-живо участие в сраженията при Драгоман, Гургулят и Сливница. Аз бях една от първите в редовете на фелдшериците на бойното поле. За това съм наградена със съответствующите медали.“

Две десетилетия по-късно Хранова отново нарамва пушката си – през Междусъюзническата война от 1913 година, когато навярно е била малко над шейсет години.

В самия край на житейския й път Хранова се сблъсква с трагичната си съдба. Макар да звучи иронично, въпреки заслугите й на редица равнища, тя е лишена от държавна пенсия, най-вече, защото през голямата част от живота си работи на частна практика. В едно от писмата си до Народното събрание тя пише:

„Стара, немощна, недъгава – аз не съм в състояние да изкарвам прехраната си и медленно се топят и последните ми сили в грозна мизерия. Има дни, когато съм принудена да гладувам; зиме зъзна от студ. Аз не искам много. Помогнете колкото да не умра от глад и студ. Милост, милост, синове на България!“

Истината е, че дълго не се трогват сърцата на „синовете на България“, но най-после – в началото на март 1918 година Народното събрание й отпуска „пожизнена народна пенсия“ – 60 лева месечно.

Такъв е бил животът на една достойна българка, безстрашната Христина Хранова – ту храбър боец, ту прославена и талантлива медиинска сестра. Може би заради тези си две роли съвременните й я наричат „майка на героите“, но за съжаление, тя е позорно забравена дори приживе. Може би това най-ясно личи от думите на нейния биограф – „погребаха я стари бойни другари, гроб без паметник, гроб отдавна заличен“.

И до днес нейният образ тъне в тихо забвение.

Материалът е осъществен с любезното съдействие на ТАРА Пъблишинг и Списание „Осем“.

Ако вярвате в каузата ни за достъпно и увлекателно представяне на българската история, ще се радваме да ни подкрепите чрез изпращане на дарителски SMS на номер 17777 с текст DMS BGHISTORY или като закупите образователен продукт от електронния ни магазин. Благодарим ви!

• ЕТИКЕТИ
• акушерка
• медицинска сестра
• Междусъюзническа
• Народно събрание
• списание "осем"
• Сръбско-българска война
• Христина Хранова Ценкова