Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.11.2013 23:01 - Симеон Радев ,,Това, което видях от Балканската война". Откъси Част 4
Автор: monarh1991 Категория: История   
Прочетен: 1437 Коментари: 0 Гласове:
5

Последна промяна: 19.11.2013 23:03

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 
      Глава Шеста


За Чекаларов също съм писал в страниците, посветени на македонското революционно движение. Войвода в Костурско, откъдето бе родом, той беше оставил там голямо име както със своята смелост и енергия, така и с естествената си властност и качества на организатор. Като участник в Илинденското въстание, той води с турците сражения, които го направика прочут в цяла Македония. Когато дойде в България, той много страдаше от това, че останал без образование, не можа да заеме място, което да отговаря на миналото му. По моя препоръка Генадиев го назначи управител на един магазин, в който се продаваха произведения на държавните чифлици. Огорченият човек ми казваше: "Бях цар в планините, а сега съм станал бакалин." Същата мъка той изпитваше сега в дружината. Прочутият арменски войвода Андраник 
[64], който бе водил чети в Армения, като дойде в опълчението, го поставиха начело на една рота от арменци и му дадока чин подпоручик. На Чекаларов щабът на опълчението отказа да даде този чин пак по същата причина – нямал образование [65]. Това той го почувствува като дълбоко оскърбление, което често го правеше мрачен. Бригадният командир се държа благородно спрямо него, покани го на обед. Атанасов също му оказа внимание. Чекаларов носеше нещо като офицерска униформа, но без еполети. Атанасов му даде един ординарец и го причисли към офицерския стол. Аз често съм си правил упрек, че не писах на генерал Савов да произведе Чекаларов подпоручик. Той сигурно щеше да приеме ходатайството ми.

От моите стари лични приятели аз можах да видя и двама други – Андрей Протич и Иван Клинчаров. Това бе в Родосто, където ходих за няколко дни в края на декември. С Протич отидохме да обядваме в една гостилница, но влезе един офицер, който ни изпъди оттам, понеже долните чинове не бивало да отиват на места, посещавани от офицерството. Офицерът се казваше Гарофалов. Той беше много учуден, когато същия ден привечер ме видя да придружавам на улицата генерал Ковачев, командуващ Четвърта армия. С Протич продължихме разговора си край морето. Аз му разказах с увлечение за моята дружина. Протич беше много амбициозен и носеше в себе си постоянна жажда за силни преживявания. Чувствувах у него мъка, че докато мнозина негови другари бяха влезнали в сражения, той наблюдаваше войната като свидетел отдалече. Поради това не ми стана никак чудно, че през Европейската война той бил с кавалерията в Добруджа и участвувал в една атака. Протич дълго време след войната носи на бутониерата си значката на ордена "За храброст". С Клинчаров бяхме приятели от много години. Нашите идеи ни разделяха, но свързваха ни някои общи интереси, особено революционната епоха от Българското възраждане. Той публикува интересни книги за Ботев и Каравелов. В неговия начин на писане имаше неща, които ме забавляваха. Спомням си една негова фраза: "Революцията завари френската буржоазия във fuadrant delit, тоест по бели гащи." Спомням си също, че ми прочете писмото си до една негова позната, студентка, на ваканция в родния й град. Той й даваше следния урок за поведение: "Живей като волна, самоопределяща се личност, а не като пусто битие." Клинчаров имаше възрожденски патриотизъм, подплатен с идеологията му на тесен социалист. Той говореше с въодушевление за тази България, която се очертаваше тогава пред нас, и за икономическия подем, който ще се развие в нея. Пред перспективите, които му откриваше бъдещето, той се провикваше: "Каква индустрия ще имаме! Какъв пролетариат!" Иван Клинчаров беше ядовит в своите полемики, но по природа добродушен. Може би поради свои грешки, може би по съдба той претърпя големи разочарования.

В опълчението идваха хора отвън, от други части, или от София; но посешенията бяха главно за щаба на Протогеров. Минал Андрей Ляпчев, но аз не го видях. Научих се впоследствие, че станал началник на склада на опълчението в Кавак. Един ден пристигна д-р Христо Татарчев. Бившият председател на Централния македонски комитет в Солун, заточеникът в Родос, задграничният представител в София на Вътрешната революционна организация беше вече изместен от Тодор Александров и бе минал малко в забрава. Мобилизиран като военен лекар, той служеше в Седма Рилска дивизия, находяща се тогава близо до нас, на Булаир. С д-р Татарчев, мой съгражданин и добър познат, говорихме по политическото положение. Единственият разговор върху политиката, който въобше съм имал на брега на Мраморно море. Д-р Татарчев беше силно загрижен от това, което се чуваше за поведението на Сърбия и Гърция и за намеренията, които вече прозираха у тях. Той поддържаше, че трябва да се изтъкне наново лозунгът за автономна Македония като единствено спасение. Тази идея беше очевидно наивна. Нито Гърция, нито Сърбия. можеха да се откажат от тези части на Македония, които бяха в ръцете им, за една автономна Македония, или – по-правилно казано – за независима Македония, за която много добре знаеха, че по силата на мнозинството в нея ще бъде втора българска държава. По-нататък ще видим как Христо Татарчев и други мислещи като него ще издигат този лозунг за автономна Македония винаги при обстоятелства, които го правеха неосъществим.

Вече близо половин година се намирахме на брега на Мраморното море и гръцкото население, което ни бе посрещнало с въодушевление и радост, свикваше все повече с нас. Мисълта, че ще остане под българска власт, не му беше противна, тъй като то знаеше, че Гърция е твърде далече, за да може да се присъедини към нея, а ако българите си отидат и се върнат турците, то лошо ще изпати. Несъмнено на някои от просветените гърци се зловидеше, че ние ставаме господари на една страна, на която им даваха право историческото минапо и етническата численост. Така в Малгара можах да забележа в очите на архиерейския наместник, при минаването на наши войници през града, някои искри, които не бяха от обич към нас. Същата скрита злоба откривах и в погледа на един калугер, представител в Хераклица на някакъв светогорски манастир. Но на хората от народа гръцко-българският антагонизъм изглеждаше да е останал чужд. Тези, с които се разговарях, показваха очевидно желание да се приобщят към нас. Общувайки с доброволците, някои бяха научили български думи и по един забавен начин ги смесваха с гръцките. Охотността, с която те приемаха да станат граждани на България, не значеше обаче ни най-малко, че гръцките им чувства сега по-малко ги владееха. Те постоянно разпитваха за победите на гръцката армия и когато падна Янина, гордостта и ентусиазмът се виждаха по лицата им. Одрин не беше паднал още и у дружината се чувствуваше мъка, че сме останали по-назад от гърците. Най-после шастливата новина пристигна на 13 март. Дружината се събра на селския плошад край морето и Димитър Ляпов-Гурин, стъпил на едно буре, оповести подвига на българското войнство с реч по неговия маниер, т.е. изпълнена едновременно с патос и хумор. Виковете на дружината огласяха Хераклица. Радостта от превземането на Одрин се помрачаваше обаче от лошите известия, които пристигаха до нас за поведението на съюзниците ни. Загрижеността, че ще изгубим Македония, ставаше у всички като болка. Често пъти опълченците ме спираха да ме питат кога ше вървим за Македония. Най-после, на 19 април, се съобщи със заповед от щаба на опълчението, че заминаваме за там. Новината се посрещна с шумни ликувания. На другия ден потеглихме. Цялото село излезе да ни изпрати. Младите опълченци бяха оставили тук-таме мили спомени. Имаше сълзи по някои женски очи. Преди ние да тръгнем, пристигна една допълняюща дружина от чичовци. Тези брадати хора уплашиха населението. Чувахме гласове: "Отидоха си хубавите момчета, дойдоха мечки (аркудя)." С моите хазаи аз се разделих с истинска тъга. Те ме бяха гледали така, като да ми са роднини. Двете им малки деца ме хванаха за ръцете и известно време вървяха с мен.

До Гюмюрджина пътят ни беше пеша. Връщахме се по някои от местата, по които вече бяхме минали, идейки. Спахме в Кешан. Аз си спомних за радостните дни, прекарани там. Сега нещо тежеше на душата ми. Минахме Марица. Трябва да отбележа едно наблюдение, което имах случай да направя тук и което – читателят ще види – засяга нещастните условия, при които се е развивала съдбата на българския народ. Всеки знае народната мъдрост, която казва, че по-лош от турчин е потурнакът, т.е. християнинът, който се е потурчил. Сега можах да видя разликата в отношението спрямо българите между гърка от бреговете на Мраморно море, приветлив към нас, приел с готовност нашата власт, и българина гръкоман от десния бряг на Марица. След като Атанасов избра лагер за дружината си край едно село, той и аз тръгнахме на разходка. Пред една кръчма Атанасов се спря да приказва с кръчмаря. Той му зададе един въпрос на български, кръчмарят му отговори на турски. "Какъв си ти?" – го попита Атанасов. "Грък." - "Тогава говори на гръцки." Кръчмарят смутено: "Не знам гръцки." – "Как ти е името?" – "Петко." Атанасов вдигна камшика над главата му. "Ах, твойта мама, казваш се Петко, а не искаш да говориш български!" Спрях навреме ръката му. Кръчмарят взе да моли за прошка. "Хайде да вървим – каза ми Атанасов, – защото иначе ще го пребия." За жал Петковци като него имаше много в тази част на Тракия, в която сега навлизахме. Възраждането беше към своя победеносен край в западните части на българските земи по Турско, но между Марица и Струма то срещаше спънки както при своето начеване. Спомних си думите на Екзарх Йосиф, казани на мен, както и на други македонци от революционното движение: "Македония ше се освободи с революция, както се освободи Гърция, както се освободи Сърбия, но дайте ми време да довърша моето дело: навред в Македония и Тракия да имаме български училища, църкви, владици – една национална организация, от която нито един българин да не остане вън."

От Марица се упътихме към Дедеагач и оттам за Гюмюрджина. В Гюмюрджина станало едно събрание под председателството на нашия бригаден командир. За това събрание аз се научих много по-късно и сведенията ми и досега са непълни. Инициативата била на Протогеров. Взели участие някои македонци измежду началствуващите в опълчението. Присъствували и няколко граждански лица: Андрей Ляпчев, д-р Владов, Кръстю Станчев, може би и някои други. Изказало се мнение една делегация от опълчението да замине за София и да иска от българското правителство да не скланя на никакви отстъпки в споровете с нашите съюзници. Подполковник Николов не се съгласил. Той противопоставил две съображения. "Първо – казал той, – ние сме военна част и военните не трябва да се намесват в политиката; второ, ние не знаем какво е политическото положение." Ако, както съм чувал, Протогеров е заминал след това събрание за София, то във всеки случай той е бил без мандат.

В Гюмюрджина се качихме на влака. Локомотивът беше украсен със зеленина. Сред зеленината се постави, по нареждане на Димитър Ляпов-Гурин, плакат с този. стих от популярната песен на Кирил Христов: "Идем, идем, сган проклета! [66] Убеждението бе общо наистина, че нас ни викат срещу сърбите и че ще се бием с тях. След Гюмюрджина спряхме в Ксанти. Тук прекарахме няколко дни. Където и да минехме, аз се интересувах за впечатлението, което българската власт правеше на инородците, и какви изгледи има те да се приобщят към нея. За гърците ни се каза, че на вид се държали лоялно, но в душата им имало недоволство и вражда. Страстните национални борби, които се бяха развивали тук между българите и гърците до войната, зачестилите гръцко-български стълкновения, които ставаха недалече, обясняваха -достатъчно това настроение.

Но най-вече аз исках да узная какво е спрямо.нас разположението на турците. Срещнах се с някои от тях и поради моето познаване на турския език разговорът ни беше лесен. Те бяха въздържани, не се оплакваха, но долавях скрита в душата им съпротива против нашето владичество. Повече от всичко друго бе им повлияло станалото близко до тях, в Родопите, насилствено покръстване на помаците, тъй като то нараняваше религиозните им чувства.

Между турците, които видях, беше и главата на Бекташиите, когото посетих в текето му. Спомням си много добре за неговото старческо достойнство и за мъдрите му думи. Говорихме за промените, докарани от войната, и сам той се докосна до станалото с помаците. Каза ми: "Помак булгар милетине хактър...", т.е.: "Помаците са законно право на българския народ, но печалното е, че последствията от едно насилие трябваше да се поправят пак с насилие. Това са слабостите на човечеството, в което не е проникнал достатъчно Божият дух."

Няма да завърша с Ксанти, преди да отбележа колко привързани към българската власт се показаха евреите. Неколцина се настаниха в София. Един отвори книжарница за френски книги. От Ксанти продължихме пътя си пак по железницата до Демир-Хисар. Влязохме в Кресненското дефиле, минахме Струма. В Струмица отпразнувахме Св. св. Кирил и Методий. Преди да се премести през 1906 г. в София, брат ми Владимир беше тук училищен инспектор. От него знаех за пламенния български дух, смелостта, енергията на струмишкия митрополит Гервасий. Отидох да му изразя почитанията си. Като него ние имахме и други владици в Македония, смели борци за българщината. Историята трябва да им отдаде заслужената дан и да ги посочи на българската църква за пример. В Радовиш се видях с Коце Ципушев, стар мой другар от Женева, с когото от дълго време бяхме разделени. Припомнихме си миналото, за хубавите и пълни с мечти дни край брега на Женевското езеро, когато в 1902 г, там бяха Борис Сарафов и Чекаларов, повикан от него. Тогава дойде и Орце [a]. Говорихме и за сръбските издевателства срещу българщината в Македония. Коце бил гимназиален учител в Скопие, но малко след пристигането там на сръбската войска е трябвало да бяга, защото се научил от сигурно място, че сърбите решили да го убият поради една наздравица, която той държал за българските победи в присъствието на сръбски военни. [b] Знайно е, че за такава една наздравица, при същата обстановка, бе убит в Прилеп Лутвиев [67], народен учител. В Радовиш беше и Петко Пенчев. [c] Той ми разказа как е трябвало да бяга от Кавадарци, където отишъл да основе българска община. След Радовиш стигнахме в Щип. Този град бе като Йерусалим за македонското революционно движение. Тук Гоце Делчев и Даме Груев, и двамата учители, бяха замислили Вътрешната организация и турили първите й основи. Няма да описвам посрещането, което ни се направи в Щип, и нашия престой в него. Това бяха дни, каквито през многобройните ми години само веднъж съм преживял.

Източник :   www.slovo.bg/old/radev/sr2_6.htm




Гласувай:
5



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: monarh1991
Категория: Политика
Прочетен: 1736570
Постинги: 784
Коментари: 1177
Гласове: 5782
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031