Хераклица беше хубаво село с много добри хора. Дружината се настани приятно по къщите. В нея имаше кукушани, които, живели в Солун, говореха гръцки. Те създадоха чудесна атмосфера. На 26 януари аз отидох да посетя приятели от Дванадесета Лозенградска дружина в селото Керася, което нашите бяха превели Черешово, както бяха нарекли и Малгара – Малград. Дванадесета дружина се беше държала добре при Балкан-Тореси в един сериозен бой срещу Явер паша, но в известно отношение имаше забавна репутация. Нейният командир беше един известен хумористически писател [46]; адютантът му – Борю Зевзека [47]; в една рота на дружината имаше много арменци, някои от тях артисти в театър на Ибиш ага. Арменците бяха разпространили мълвата, че техният командир е голям военачалник. Гърците му изпратиха като подарък едно наргиле с думите "На господин, господин еди-кой си, паша на българската войска". Когато го посетих, дружинният командир седеше на един миндер със скръстени крака, обут и в пъстроцветни чорапи – те също подарък, – и пушеше наргилето си, гладейки порасналата си брада, когато се чу канонада. Той каза: "Всичко е хубаво в този прекрасен ден, но най-хубавото е, че там се бият ония приятели, а не ние." Тъкмо тогава пристигна един конник със заповед дружината да се вдигне по тревога за върха Св. Илия в планината. Научикме се, че турците направили десант в Шаркьой.

Аз не знаех къде е отишла дружината ми и пак тръгнах да я диря. Лутах се доста и най-после стигнах до група опълченци, насядали около един огвн. Легнах край огъня и от умора заспах дълбок сън. Когато реших да отида в Керася, времето беше. слънчево и тръгнах без шинел. Сега нощта беше студена – на планина зимно време – и като се събудих, почувствувах тръпки и силно главоболие. Какво съм правил на 27 януари, с кого съм се срещал, от това нищо не помня. Целият този ден е в паметта ми като бял лист. Виждам се вечерта, легнал в едни храсталаци. Горях от огън и повръщах. Бях намерил дружината – тя беше наблизо. Атанасов, който бе погълнат от подготовката за бой на другия ден, – наредил да ме изпратят в Малгара, но аз отказах. Не знам кога беше, когато един мой приятел, капитан Александров [48] от артилерията, ме откри и ме отведе в своята палатка. Даде ми два горещи чая, два аспирина и ме покри с шинела си. Когато сутринта се събудих, ординарецът на капитан Александров ми каза: "Ей, чуваш ли, вашите долу се бият." Пушенната стрелба не се чуваше добре, но гърмяха тежките оръдия на турските военни параходи – цяла флота в пристанището на Шаркьой. Аз имам много слаба картографическа памет и няма да описвам местността. Слизах към дружината по едно дере. По едно време чух да се вика на турски: "Чабук, чоджуклар!" (Бърже, момчета!) Уплаших се, че може да падна в плен, почнах да се изкачвам нагоре и попаднах между двата огъня. Нашите бяха наблизо и ми извикаха: "Лягай и пълзи! Така се домъкнах до тях. Обадих на Атанаеова, че по дерето идат турци да ни обходят. Той прати да видят какво е, но турците не напреднаха. Боят се водеше на широк фронт. Турците настъпваха откъм Шаркьой. Дружините на Македоно-Одринското опълчение и частите на българската войска, действуващи заедно с тях, заемаха височините. Боя няма да описвам, пък и не разбрах много нещо от него. Турската. стрелба беше вяла, но тежките оръдия на флотата, триста и пет милиметрови, правеха силно впечатление, докато стана ясно, че резултатът е повече шум, отколкото пакност. Трета Солунска дружина настъпила сутринта в четири и половина часа. Тя продължаваше боя, когато пристигнах при нея. Турците отстъпиха бавно към Шаркьой. В този бой Атанасов не ме праща, както други път, до ротните командири. Той сам отиваше при тях и ги насочваше според нуждите на момента. Подир пладне боят затихна [49], обаждаше се само сегиз-тогиз артилерията на флотата. Ние бяхме вече свикнали на нея. Раздвижихме се, почнахме разговори. До мен се доближи Петър Стойков, македонец от Серско, доморасъл поет, автор на патриотични стихотворни сбирки, които продаваше по кафенетата. Той ми каза: "Е, право ли беше това, господин Радев?" – "Кое не беше право?" – "Това де, което Кирил Христов писа за мен." – "Какво е писал?" – попитах аз. "Как да не знаеш, нарече ме литературен микроорганизъм." Видях още веднъж какво е писателска суета.

Трябва да кажа, че на 28 януари турците водиха бой не за настъпление. Десантът в Шаркьой беше замислен от турското командуване като част от една стратегическа операция, която още на 26 януари пропадна. Планът на турците беше техният корпус при Булаир, командуван от Фети бей - бъдещият Ататюрк беше негов началник-щаб,  - и дивизията, слезнала в Шаркьой, да се съединят и се явят в тила на българскат армия при Одрин, прекъсвайки също и нашата комуникационна линия с Чаталджа. Но бляскавата ни победа при Булаир провали надеждите на турците и за дебаркираните части в Шаркьой не оставаше друга задача, освен да се оттеглят с колкото може по-малко загуби. Да-имаха работа с редовната българска войска, щеше да ги очаква катастрофа. Но Македоно-Одринското опълчение нямаше сила да попречи сериозно на тяхното оттегляне. Когато приближи нощта, те се бяха вече натоварили на нараходите. Привечер Атанасов получи заповед да направи рекогносцировка дали има още турци в Шаркьой. Пратиха се доброволци с тази задача, между тях беше един побългарен немец, Франц, брат [50] на Коста Кнауер, известен сред българското студентство като голям националист. Мен Атанасов изпрати до бригадния командир с донесение от дружината [51]. Намерих подполковник Николов в близкото село Арапли и му докладвах. Толкова бях уморен, че като ми дадоха една филия хляб, намазана с маджун [52], съм заспал с нея в ръка.

Отбиването на десанта [53] - така се нарече боят при Шаркьой на 28 януари – дойде след пленяването на Явер паша [54], като добавък към славата на Македоно-Одринското опълчение. Но това бе една лесно изпълнена задача, тъй като ние тикахме турците да си отидат, каквото бе и тяхното желание. Не бива обаче да не се изтъкне, че дружините показаха и стойкост, и порив, нито да не се спомене за смелостта на две скорострелни батареи, които излезнала на открита позиция, имайки срещу себе си тежката артилерия на турската флота. Големият бой на Македоно-Одринското опълчение бе на 26 януари, бой кървав, както свидетелствуват загубите. Когато турците стоварваха своите войски при Шаркьой, в града имаше две дружини от опълчението – Скопска и Битолска. Битолска дружина даде 44 убити, 34 ранени; Скопска – 51 убити, 31 ранени. При тази съпротива турците не можаха да заемат хребетите над Шаркьой [55], техния обект в този ден. На 29 януари бригадният командир ме изпрати в Шаркьой, за да съставя заедно с д-р Владов [56] протокол за издевателствата на турците след влизането им в града. Отидохме да видим убитите опълченци - саможертва на хора, дочакали смъртта с пушки в ръцете, тъй да се каже, едва от вчера. Те бяха прострени един до друг. Изглеждаха като преминали тихо във вечния си сън. Картината беше тъй покъртителна, че никой не можеше да си задържи сълзите. [57]

По време на война обаче впечатленията бързо се сменят едни с други и след победи скърбите лесно се забравят. Подир отбиването на десанта настъпиха за Македоно-Одринското опълчение безгрижни дни. Дружините бяха разположени или край морето, или по височините над него. Продоволствието беше изобилно. Времето - приятно, почти всеки ден слънчево. Скоро цъфнаха бадемите. Макар че нямах никакъв чин, по желанието на Атанасов аз се хранех на стола заедно с офицерите на дружината. Всички тези места край Мраморно море, от Родосто до Шаркьой, са прочути със своите вина. Вино, складирано за износ в големи изби, заварихме толкова много, че цялото опълчение и частите на българската войска при задружни усилия не можаха да го изпият докрай. Аз не пия, но във веселите събрания в стола взимах участие, макар, като новооглашените в църквата, Атанасов беше тъкмо човекът за тези веселия. Но поручик Немилов прибавяше към тях и някои черти от своя кавказки гарнизон. Той въведе безконечните наздравици и провикванията: "Аллах верди" (От турски "Бог даде"; това било обичайно провикване в Кавказ при пиене на веселби), когато се изпива чашата до дъно. Немилов беше с много приятен характер и стана любимец на другарите си. В дружината имаше и един друг руски доброволец, Чехава, родом от Тифлис. Той беше млад студент с напрегнато лице и поетична душа. Ние много се сприятелихме. Аз помнех от студентските си години в Женева грузинци и грузинки. Еднъж му казах: "Като сте от Тифлис, познавате ли Елена Муселова?" [58] – "Да, познавам я добре, голяма красавица, дъщеря на полковник. Тя е омъжена и има две деца." Мъчно можех да си представя тази тъй млада девойка, дошла от гимназията направо в университета, в образа на майка с челяд около нея. Аз обаче сам забравях за себе си, че съм вече минал тридесетте години. Немилов и Чехава се държаха, и двамата, много добре в боевете. Имаше един трети руски доброволец, за когото, за жал, не мога да кажа същото. Той се казваше барон де Пеленберг [59]. Какво бе накарало този балтийски немец да дойде да се бие за свободата на един славянски народ? Той ми разправяше, че бил доброволец и при бурите през войната в Трансваал. Но чудното е именно в това, че този охотник за доброволчество доби скоро в Дебърската дружина, която му бе дадена да командува, репутацията на страхливец. Аз го срещнах през месец февруари, когато се говореше, че ще има от страна на турците нов опит за десант. Той беше предварително уплашен и казваше между другото: "Меня пугает ночной бой."

Аз бях видял Атанасов в бой и познавах храбростта му. Сега при гарнизонния живот, който бе настъпил за дружината, можех да видя и другите му качества на военен началник. Той бдеше над дружината като над своя челяд. Често пъти го чувах да казва: "Това са децата на България и тя нам ги е поверила." Той полагаше големи грижи дружината да бъде добре хранена. Еднъж, при студа, който настъпи за кратко време, хлябът закъсня. Домакинът на стола дойде да обади, че за офицерите имало. Атанасов взе ротните командири, излезе на пътя при входа на селото и заяви: "Ще стоим тук, докато пристигне хлябът за всички." Атанасов бдеше и върху морала на дружината. Той искаше тя да бъде безупречна във всяко отношение. На два пъти накара момчетата да излезнат с раниците си като за поход и им направи обиск, за да види дали някой не е задигнал нещо отнякъде. Помня, че в раницата на едно младо момче намери звънец. "Защо си взел това?" – попита го той. "Оти сум пастир" – отговори то. В стадото си то имало любима овца. Звънецът бил за нея. В нравствения надзор над хората си Атанасов беше безпощаден. Той принадлежеше към това поколение на млади офицери от кавалерията, добили шумна репутация като посетители на увеселителни заведения. Той казваше: "Не ми прилича да говоря за морал; но това е свещена война." Самият Атанасов живееше сега като монах. Постоянно с него, аз не видях никога някоя съблазън да го завладее. Познат беше като страстен любител на покера; тук той не похвана карта.

През февруари пристигнаха ордените "За храброст". Другаде в опълчението командирите ги раздадоха по избор, според това кой как се е отличил. Атанасов заяви: "В моята дружина всички се отличиха." Той нареди ордените да се теглят като на лотария. Трябва да отбележа, че всички бяха доволни от това. Който не получи орден, вместо да се оплаква от несправедливост, смяташе, че късметът му е крив. Имаше, разбира се, и поименно посочени в релациите за награда [60]. На тях ордените се раздадоха при подходяща церемония.

След хубавото, като че ли пролетно време настъпиха дни на големи студове. Това беше по средата на месец февруари, когато замръзнаха на Булаир, 1565 души от Двадесет и седми полк (без умрелите няколко десетки [61]). Беше се пръснала мълва, че предстои нов турски десант. На полка било забранено да пали огньове, за да не би турската флота, ако се появи ненадейно, да ги забележи и да знае накъде да насочи стрелбата си. По-абсурдно нещо не можеше да се измисли, тъй като през тези именно дни морето беше най-развълнувано и за десант не можеше да става и дума. В щаба на нашата дружина се получи също предупреждение, че се очаква турците да дебаркират, и разпореждане нощем да се упражнява голяма бдителност от крайбрежието. В заповедта изрично се казваше да се изпращат за тази задача някои от по-интелигентните подофицери. Аз вече бях произведен в този чин. Атанасов каза: "Между моите подофицери всички смятат теб за най-интелигентния, следователно теб изпращам тази нощ да охраняваш брега." Той ми заповяда: "Ще вземеш дванадесет души със себе си, ще поставиш часови с лице към морето и ще ги сменяваш всеки час. Зад теб ще има (той посочи къде) застава от двадесет души. Като видиш, че турците наближават, ще откриеш стрелба и ще пратиш известие на заставата." Това ми се стори в първия момент като шега. Помислих, че Атанасов е поискал да се подиграе с щаба на опълчението, където Дървингов бе възприел идеята на едно още по-високо началство да пази брега от десант при непрекъснати бури в морето. Но после се запитах дали Атанасов, изпълнителен, какъвто го познавах, не бе погледнал на получената от него заповед като на нещо, което чисто и просто трябва да се извърши. Отидох със своите хора на една вятърна мелница, непосредствено до крайбрежието. фъртуната беснееше и вдигаше вълните на морето на планини. Безумието на задачата, която ми беше дадена, бе явно. Поставих един часови, но не го държах повече от четвърт час, тъй като беше немислимо той да издържи за по-дълго. След него не пратих друг. Затворихме се всички в мелницата. Запалихме огън. Повечето от моите другари бяха кукушани. Един свиреше на мандолина. Някои го придружаваха с песни. Така приятно се мина нощта. Сутринта виелицата беше утихнала. Из облаците се показваше слънце. Атанасов дойде да ме види, придружен от адютанта си. Аз му рапортувах, както е редът. Той се разпореди да ме фотографират заедно с часовия, когото бях още призори поставил. Атанасов много съжаляваше, че не бе могло да фотографира и морето с високите му вълни. Явно беше, че той искаше да направи една пародия на безсмислената заповед, която бе получил.

През хубавото време, което последва студа, турски военни. параходи минаваха недалече от крайбрежието, понякога тъй близо, че се чуваше от тях военната музика. Един броненосец, мисля, че беше "Торгут Реис", пускаше котва недалеко от Шаркьой, при входа на Дарданелите. Беше през месец март, когато пристигнаха в дружината на гости двама морски офицери, Стателов и Винаров. [62] В доверителен разговор с Атанасов – разговор, на който присъствувах и аз – те му разправиха за идеята, с която бяха дошли. "Присъствието на турския броненосец тъй близо до нас – казаха те – ни предоставя възможността да го торпилираме, като поставим в морето подвижни мини, направлявани автоматически и насочени към него. Турците не бдят през нощта. Тази работа бихме могли да извършим лесно. Те разгледаха местността, условията, видяха, че всичко благоприятствува, и направили своя рапорт. Началството обаче не погледнало сериозно на тяхното внушение. Идеята, която бяха имали двамата български офицери, беше приложена четири години по-късно от италианците, когато те вдигнаха във въздуха по същия този начин австрийския броненосец "Вирибус унитис".

По Мраморно море минаваха освен военни параходи и търговски, които идваха от азиатските брегове. Беше дадено разпореждане да се наблюдава и бележи колко са минали през денонощие. От каква полза беше това, и досега не мога да разбера. Един от тия параходи мина наблизо до нас. От артилерията сметнаха, че той може би има някаква разузнавателна цел, и дадоха няколко изстрела, които значеха заповед да се приближи до нашия бряг. Капитанът се подчини. Неколцина души, между които бях и аз, се качихме на парахода. Пасажерите отначало бяха много изплашени. Имаше туркини, които почнаха да плачат на глас. С няколко думи на турски аз внесох успокоение. Сега вече посрещането ни беше като за гости. Поднесоха ни портокали, локум. Един млад турчин, който говореше добре френски, ме заприказва. Той ми даде един брой от вестник "Льо Тан" и ме попита дали може с нещо да ми услужи. Никак не мога да си спомня как стана дума, че в парахода имало пощенски карти. Аз взех една, написах адреса на моя баща в София, съобших му с няколко реда, че съм добре и помолих моя тъй любезен събеседник да я пусне в бюрото на Австрийската поща в Цариград, която можеше да препраща чрез Румъния кореспонденция за София. Той с голяма готовнест се съгласи. След войната баща ми ми каза, че получил тази пощенска картичка и колко бил смутен, като забелязал, че тя иде от Цариград. Първата му мисъл била, че съм попаднал в плен. Скоро след това едно мое писмо от бреговете на Мраморно море го уверило, че аз съм си все в дружината, но за него останало загадка как една моя пошенска карта е могла да пристигне от Цариград.

През февруари дружината се увеличи с нови елементи. Причината бях аз и трябва да кажа защо и как. Когато стана мобилизацията, образуваха се чети, които да тръгнат преди армията и да се появят в тила на турците. Някои от тях се държаха добре, други се скитаха и безполезно за самата работа, и безопасно за себе си; трети се отдадоха на грабителства и изнудвания над турското население, Особени безчестия извърши в Кавала Михаил Думбалаков. Кукушкият окръжен управител Караманов ми е разказвал, че тръгнал да го арестува, но Думбалаков избягал в Солун при гърците. [a] След свършването на военните действия някои от четниците все още се намираха в заетата от нас Македония и се чуваше, че дерибействували. Когато видях генерал Савов в Димотика, аз поисках от него да изпрати всички в Македоно-Одринското опълчение. Заповедта беше дадена, но неправилно редактирана или безогледно изпълнена. Към опълчението бидоха отправени и хора, върху които не падаше никакъв укор. Така в дружината пристигнаха двама мои лични приятели Димитър Ляпов-Гурин и Васил Чекаларов. Македонски революционер от първата ера, бохем, философствуващ, Ляпов беше. едиа живописна фигура, популярна не само сред емиграцията, но и в разни кръгове на интелигенцията. Всяка вечер в Шуменската бирария се събираше около него една аудитория. Неговата реч бе ту възторжена, ту изобличителна – според събитията на деня и хората, за които говори, – изпъстрена с ненадейни хрумвания, духови тости и понякога мисли за бъдещето на българския народ, които впоследствие се оказаха като пророкувания. Познавах го още от Цариград. При обявяването на войната Ляпов заминал за Македония с чета, която се била още при преминаването на границата. Той ми предаваше някои свои впечатления от това свое първо стълкновение с турците. В четата бил и Яворов. "Яворов – каза Ляпов – беше станал от черен на зелен. Но се държа отлично." За своята боева дейност Ляпов беше лаконичен, но разказваше хумористично някои любопитни истории, в които той бе имал своята роля. Една от тях аз ще предам. Измежду всички българи, които познавам, Ляпов беше този, който хранеше най-голяма ненавист към турците. Откакто беше видял арменските кланета в Цариград, той намираше, че за турския народ не трябва да има място сред човечеството. Още тогава той беше свързан с арменските революционери и аз съм писал как един ден, когато бях ученик в Лицея, ме запозна с Бапкен Суни, като ми каза: "Той е за арменците това, което беше Васил Левски за нас." Ляпов беше един от участниците в заговора за атентата против султана в 1905 г., организиран от арменския революционен комитет в Женева. Тогава турското правителство беше поискало неговата екстрадиция от България. Ляпов-Гурин смяташе, че войната, която водехме против Турция, трябва да има за цел не само освобождението от нейното иго, но и пълното й изтласкване из Европа, като се унищожи даже и всеки веществен спомен от нея. Щом влязъл с четата си в Мехомия [63], той накарал да запалят конака. Данаил Крапчев, също член на четата, се завтекъл разгневен. "Какво си направил?" Ляпов, седнал на един стол, с цигара в ръка, му посочил пламъците, които вече се издигали. "Каквото виждаш. Гледам как гори Турция." Данаил Крапчев, все по-възбуден, протестирал, че тук вече не е Турция, а България, че това пламнало здание, до вчера конак, днес може да бъде наше околийско управление и пр. След като изчерпал всички аргументи, накрая той заявил с треперещ от възмущение глас: "Това е забранено от Хагската конференция." Ляпов отговорил: "А Хагската конференция позволява ли да има башибозуци?"

Източник :   
www.slovo.bg/old/radev/sr2_5.htm