Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
10.08.2013 18:18 - Симеон Радев ,,Това, което видях от Балканската война" Откъси
Автор: monarh1991 Категория: История   
Прочетен: 1057 Коментари: 0 Гласове:
2



  Тук публикувам откъс от чудесния труд на дипломата Симеон Радев ,,Това, което видях от Балканската война".     Приятно четене !!!

 Трета глава 

,,Сутринта тръгнахме за Хайребол 
[26]. Над тракийската поляна грееше весело слънце. Една късна есен разкриваше всичката си прелест. В Хайребол се намираше щабът на тъй наречения Хайреболски отряд, чийто началник беше полковник Петър Салабашев. В състава на отряда идваше да влезе и Първа бригада от Македоно-Одринското опълчение. В Хайребол получихме заповед да тръгнем за Малгара. По пътя един човек, който работеше в нивата си, като ни видя, приближи се към нас и гледайки ни, свали феса си и се прекръсти. Атанасов, родом от село Сухо [27], Солунско, знаеше гръцки. Той го попита: "Чия е тази нива?" – "На един турчин." - "Давам ти я." Гъркът се спусна да му целува ръка. Той искаше да събере праз и да ни го раздаде, но Атанасов му каза, че трябва да бързаме, и той ни изпрати с благословия. Ние бързахме наистина, такава бе заповедта. Като продължихме пътя си, посрещна ни поручик Кашев от Седми кавалерийски полк. Той ни каза, че пред Малгара се води бой и че турците обхождат левия ни фланг. Атанасов отговори: "Кажете, че пристигам и ще обходя техния десен фланг." Ние ускорихме още повече хода и подир малко чувахме вече стрелбата. Стигнахме до Каливя, гръцко село, разположено в подножието на една височина, над която се издига Малгара. Атанасов заповяда: "Развейте знамето и с песни!" Така влязохме, посрещнати от гърците с възторжени викове "Зйто!" (Да живеете!). Турците бяха на отсрещния на Малгара хълм и оттам обстрелваха селото. Атанасов разгърна дружината във верига и даде заповед за настъпление. В Каливя имаше манастир. Едно калугерче тръгна също с нас с кръст в ръка. Настъпвахме по хълма нагоре през едни лозя. Аз вървях с Атанасов. Бях увлечен дотолкова, че не усещах как наоколо падат куршуми. Когато залегнахме, Атанасов ме попита как се чувствувам като човек, който за пръв път влиза в бой. "Страх ли те е?" – "Не – отговорих аз, – не ме е страх, но чини ми се, като че ли земята се върти под мен." – "Нищо – каза Атанасов. – Като се вдигнем, земята няма вече да ти се върти." Така и стана. Тръбачът засвири. Вдигнахме се и действително, вървейки напред, всяко вълнение престана в мен. В щаба на дружината освен мен имаше и един млад човек, Димитър Иванов, току-що свършил право, син на дякон Иван от "Света Неделя". Ние бяхме за свръзка и Атанасов ни изпращаше при ротните командири със заповеди. Сам Атанасов отиваше при ротите, смесваше се с доброволците, взимаше пушката да стреля. После се връщаше назад, за да следи какво става по неговата линия на фронта. Атанасов беше амбициозен за себе си, амбициозен и за своята дружина. Когато се спирахме някъде по пътя за почивка, той й говореше. Казваше: "Не е достатъчно за мен да сте дисциплинирани. Искам всеки от вас да бъде герой." Мисълта, че някой може да се покаже малодушен, беше непоносима за него. Трябва сега да опиша една сцена, която никога няма да забравя. Атанасов имаше меко сърце, но буен темперамент и при възбуда можеше да стигне до свирепство. Вървейки напред, в разгара на боя, видяхме едно от момчетата, легнало с глава, забита в земята, под една лоза. Атанасов помисли, че е беглец и се е скрил тука. Той се спусна към него и му извика: "Ставай!" Момчето не мръдваше. Атанасов беше като луд от ярост. "Стани – извика той пак, – или аз сам ше те застрелям!" Момчето тогава си повдигна главата и промълви: "Ранет сум, господине." Яростта на Атанасов падна и той беше засрамен от себе си. Даде заповед раненият да се пренесе в Каливя и като продължихме напред, беше мълчалив. По-нататък пак срешнахме един легнал на земята доброволец. Доближихме се до него: младо момче, с руси коси, едва излезло от юношество. Наоколо му имаше кръв. Атанасов се опита да го повдигне. Момчето беше умряло. Той застана пред него като при молитва, наведе се и го погали по челото. После каза: "Хайде сега да вървим" - но в гласа му като че ли имаше сълзи. Боят се развиваше успешно за нас. Турците постепенно отстъпваха под нашия натиск и от страх да не бъдат обходени. Когато започна да мръква, стрелбата поутихна от двете страни и скоро съвсем спря. Атанасов ми каза: "Агите нощем не атакуват." След като той направи своите разпореждания на позицията, слезнахме в Каливя. Командирът на нестроевата рота Мингю Лазаров [28] от Разлог (по онова време Мехомия) беше взел мерки да се приготви храна и да се изпрати горе на ротите. Нощта прекарахме в манастира. Когато призори се събудихме, турците се бяха вече оттеглили. [29]

Малгара [a] бе превзета най-напред от наши кавалерийски части. Гърците извършиха тогава безчинства над турското население и когато турците се върнаха и превзеха града, те изпаднаха в уплаха, че ще има страшно отмъщение. През целия ден на боя те били в трепет. Когато ние влязохме в града като освободители, на улиците пред нас излезе един народ, обхванат сякаш от луда екзалтация. Безчинствата обаче като че ли започваха отново. Едно турче от видно семейство биде убито от гърците. В боя при Малгара участвуваха кавалерийски и пехотни части под ръководството на командира на Седми конен полк, полковник Стефан Николов [30], мой добър приятел. Аз отидох да говоря с него по положението в града и за поведението, което трябва да държим спрямо турците. Казах му: "В Македония ние съставляваме мнозинството. Тук, в Тракия, сме малцинство. Нашата политика трябва да бъде да привлечем турците. Да им дадем да разберат още сега, че под нашата власт те ще бъдат покровителствувани." Той ми отговори: "Упълномощавам ви да вземете от мое име всички мерки, които намерите за необходими." През време на боя туркините се бяха събрали в джамията. Аз отидох да ги видя. Говорих им на турски. Казах им да не се боят. "Вашата чест е под защитата на българската войска." Разшаваха се. Светна им на лицата. Тук имах случай да забележа, че и при най-голяма тревога кокетството не напуска жената. Една млада, хубава кадъна се обади: "Бен стамболлу им" (Аз съм цариградчанка). Това се виждаше и по облеклото, по-елегантно, отколкото у другите туркини. Назначих една стара жена за началство и си излязох. Пред вратите на джамията бяха поставени от по-рано няколко войници, начело с един офицерски кандидат. Младият човек протестираше: "Когато моите другари се веселят, аз да стоя да пазя тук едни женоря." Обясних му, че офицерите са наследниците на едновремешните рицари и че най-благородното рицарско задължение беше да покровителствуват жената. Това обаче не го убеди.

На другия ден трябваше да се образува градски съвет. Гърците разчитаха, че той ще се състои изключително от гърци. Това не беше неоснователно, тъй като те бяха наши съюзници. Но аз намирах, че трябва да има и двама от турците. Осведомих се кои са им първенците и посетих едного от тях в дома му. Намерих един стар човек, който ме посрещна с голямо достойнство. С първите си думи му обясних, че ние, макар да водим война с Турция, не гледаме на турския народ като на наш враг и че доказателство за това са нашите отлични отношения с турците в България. [31] Добавих, че е решено той и един друг турчин, посочен от него, да влязат в състава на градския съвет. Той видимо остана трогнат от това. Заведох го лично в общината. На тръгване поиска да си смени феса с един вид калпак. Аз му казах, че това не е никак нужно и че турците в България носят фесове. Това му направи още по-добро впечатление. Срещнах се и с един друг виден турчин, стар ходжа. На него говорих, че ние няма да допуснем никакво насилие над турците, но че той и другите турски първенци трябва да съветват своите единоверци да се държат покорно и да не дават никакъв повод за строгости. В думите си аз бях вложил несъзнателно особена енергия, подчертавайки я още повече с един вид заповеднически жест. Ходжата ме хвана тихо за ръката, без да каже нищо. Това бе за мен един урок по приличие, който запомних.

В Малгара пристигна подполковник Стефан Николов, командир на Първа бригада от Македоно-Одринското опълчение, към която принадлежеше и нашата дружина. Слаб, с изпито лице и замислен поглед, той при първа среща правеше впечатление на болнав, но тези, които го познаваха отблизо, чувствуваха у него една твърда, ненакърнена от възрастта волева сила. Той се бе уволнил през 1901 г., за да влезе във Върховния македонски комитет, и бе оставил в армията едно почитано име. Офицер от втория випуск, той бе се отличил в Сръбско-българската война. В нейната история се казва, че на 7 ноември поручик Н., командуващ рота на дясното крило на Сливница, като забелязал в мъглата, че сърбите се раздвижват, и помислил, че те се готвят за нападение, открил огън. Така се почнало сражението, за което инициативата се приписва на Бендерев. Тоя поручик Н. бе Стефан Николов. Той никога не спомена за това. Самия факт аз научих от генерал Йордан Венедиков, член на Военно-историческата комисия. Още в първия ден подполковник Николов [32] се разпореди да се направят окопи край Малгара [33], по хълма, по който той мислеше, че ще дойде едно ново турско нападение. [34] Действително то почна на 11 ноември при разсъмване. Турците откриха огън с една батарея. Знайно е какво голямо впечатление прави артилерията даже на изпитани войници. И Атанасов се питаше дали тя няма да смути нашата дружина от неопитни млади хора. Вдясно от нас имаше две роти от Двадесет и осми полк, но турците напъваха главно срещу нашата дружина, знаейки вероятно, че ние сме слабата точка. Така и беше действително. В самото начало се случи едно нещастие с неблагоприятен морален ефект. Най-добрият от ротните командири беше командирът на Първа рота, запасният поручик Иван Досев, чиновник в пощата, който бе напуснал жена и деца, за да участвува във войната като доброволец. Той беше в напреднала възраст, посивял, но неуморим, вървеше пеш с ротата си, с разгърден шинел. Още когато почна боят, Атанасов ме прати да му кажа да не стърчи прав в окопа. Той ми отговори: "Русите не ни учеха да лягаме." Не дълго след това един шрапнел смъртно го рани. Изнесоха го. У ротата се яви колебание. Настана един критичен момент. Атанасов влезе в окопите и тръгна от взвод на взвод. Той взимаше от ръцете на някой доброволец пушка, определяше мерника, стреляше, пръскайки наоколо весели шеги, осмивайки противника. Бригадният командир намери, че е дошъл моментът да се намеси в боя със своята личност. Той се качи на малкото си конче и бавно-бавно мина зад окопите от единия край до другия. Тая спокойна разходка на стареца под огъня произведе силно въздействие върху дружината. Тя се задържа, но опасността продължаваше. Зад нас стоеше в резерва Девети конен полк, командир на който беше Михайлов, наречен Барона. Атанасов каза на подполковник Николов: "Трябва да се изпрати един ескадрон, който да обходи противника, да се спеши зад него и му открие огън." Подполковник Николов прати своя адютант при Михайлов с това предложение, но полученият отговор беше, че конете били уморени. Атанасов бушуваше от гняв. Той каза на бригадния командир: "Господин подполковник, дайте ми един ескадрон и ако не накарам турците да отстъпят и не взема батареята, откъснете ми ей тия на" – той бе хванал еполетите си и като че ли искаше да ги изтръгне. Подполковник Николов му отговори: "Вие знаете добре, че не аз командувам тук боя, а полковник Михайлов." Атанасов бе напуснал конницата, но сърцето му беше останало в нея. Той чувствуваше голяма болка, че в този момент тя не си изпълни дълга.

Настъпи вечер и боят се прекрати. [35] Дружината трябваше да остане на позиция, защото се смяташе, че на другия ден турците пак ще нападнат, може би с подкрепени сили. Атанасов повика ротните командири, за да им даде инструкции. После, като повтори своята аксиома: "Агите в тъмно не нападат", каза ми: "Сега ще отидем в града да видим какво става." Научихме, че пак имало паника. Прибрахме се за малко в нашата квартира. Къщата принадлежеше на един грък, аптекар, родом от Одрин. Майка му, която особено любезно ни прие, ни разправи, че имала роднински връзки със семейство Гешеви от Пловдив. Постояхме около един час на разговор. Атанасов каза на хазаина: "Народът да не се безпокои. Малгара е под крилото на българската войска." Тръгнахме да се завърнем на позицията. Наблизо до нея срещнахме под едно дърво, около огън, няколко от войводите, които се въртяха в опълчението, без да се числят редовно никъде. Между тях беше Кръство Българията. Той развиваше пред другарите си своята тактика и стратегия. Начинът на воюване от окопи не му се нравеше. "Що е бой? – питаше той. – Бой е да туриш пусия (засада) на противника или да го удариш во фланаг (фланг)." Стигнахме до позицията. Призори Атанасов ми каза: "Днес боят ще бъде може би по-тежък. Да минем през окопите. Ще говоря на дружината." Но докато тръгнем, започна стрелба, която се простря по цялата линия. Скоро тя спря от само себе си. Когато слънцето почна да изгрява, видяхме, че противникът се е оттеглил. Наслязохме радостно от хълма в полето. Никаква следа от боя. По едно време излезе от една колиба турски войник, който се приближи към нас с пушката си. Той цял трепереше. Не знам защо – може би защото ме видя с очила, – той се обърна към мен, почвайки с думите "Ефенди, сиз ки ербаби (арабска дума, която е минала от турския език в нашия) хукуктан сънъз" (Господине, вие, който сте вещ в работата). Той ми разказа своята печална история. Бил ходжа в Трапезунд, не бил служил никога във войската, хванали го при обявяването на войната и го облекли като войник. "Кълна се в Бога – каза той, – че никога в живота си не бях хващал пушка." През нощта се скрил и заспал в колибата. По лицето му четях трогателна молба за пощада на живота му. Аз направих каквото можах за нещастния човек.

Привечер се събрахме на гуляй за победата. Почваха весели приказки и песни, когато един от доброволците дойде да ми каже, че ме вика бригадният командир. От Първа бригада бяха разпратени чети под началството на войводи за разузнаване и за покровителство на християнското население от турските партизани, които се бяха появили наоколо. Вероятно тия чети не са се държали в някои отношения добре и полковник Салабашев издал заповед по Хайреболския отряд, с която строго ги порицал. Подполковник Николов ми каза: "Вие ще заминете още сега за Хайребол и ще убедите полковник Салабашев да оттегли тая заповед, защото тя е обидна за цялото Македоно-Одринско опълчение и може да предизвика големи недоразумения. Вие го познавате лично и затова пращам вас." Атанасов ми каза: "Ще вземеш със себе си Стоян." Стоян беше конен ординарец при дружината. Аз се бях сближил с него през похода. По пътя, на коне, един до друг, той ми разказваше своето житие-битие. От първия набор той служил след уволнението си като файтонджия при Хаджиенов, кмет на София. Това е било около 1893 г. Подир това Стоян пускаше една завеса върху своята биография. Каза ми само, че хайдутувал в Лозенградско. "Лятно време в Странджа планина, през зимата – във Варна на частна квартира." Той подчертаваше особено думите "на частна квартира", за да ми покаже, че там вече се е явявал като почтен гражданин. Стоян ме посвещаваше и в своята житейска философия. "На тоя свят – казваше ми той – има само един закон: бъди страшен, да те почитат." Страшен той изглеждаше доста сам по себе си: висок, с дълга брада и кръвясали очи, със сабя, която се блъскаше в дългите му крака. Но искаше все повече да увеличава своята страховитост. Когато по пътя срешахме в обозите някой човек с калпак, по-рунтав от неговия, той му предлагаше да си ги сменят, като му даваше и пари. Аз не забелязах Стоян нито в боя при Каливя, нито в боя при Малгара и не вярвах в неговата храброст, но разчитах на опитността му и тръгнах за Хайребол, осланяйки се на нея. Когато слезнахме в Каливя, тъкмо бяха докарали двама селяни, убити от партизанската чета на Шериф бей. Това не беше много успокоително. По пътя за Хайребол Стоян ми каза: "Шумът от копитата на конете е глух; човешкият глас се чува далече в нощта, ще мълчим." Нощта беше много тъмна. Само когато луната излизаше за минутка из мрачните облаци, локвите край пътя, останали от дъжда, блясваха. Наближихме до едно село, за което после се научихме, че се наричало Куз-Юрук. Спряхме се и се питахме дали има тук български части, или не. Стоян ми даде своите разпореждания: "Ти ще стоиш тук навън, аз ще вляза в селото. Ако чуеш шум, ще значи, че са ме хванали. Тогава обърни коня и – назад!" Не чаках дълго. Стоян се върна и каза: "Наши." В селото имаше един конен взвод, начело с ротмистър Черковски. Той ме попита дали съм вечерял и ме заведе в една кръчма. В огнището гореше огън. Наоколо бяха насядали войнини. Имаше и някои турци от селото. Войници, които знаеха турски, разговаряха с тях. При такава атмосфера кой би помислил, че турци и българи се избиват сега в една кървава война. В Хайребол веднага отидох да видя полковник Салабашев. В "Строителите на съвременна България" аз го бях споменал като участник в контрапреврата в Търново и той ми беше благодарил. Това улесняваше моята задача. Казах му, че той като човек, който е имал под своето командуване части от Македоно-Одринското опълчение, ще добие едно име в Македония, както Столетов в България и пр. Той бе поласкан и се съгласи веднага да оттегли заповедта си. [36]

Докато Трета Солунска дружина се биеше при Малгара, две бригади от Македоно-Одринското опълчение и Кърджалийският отряд на полковник Танев се биеха в Западна Тракия с отряда на Явер паша, който, разбит, беше преследван от тях. [37] Тъкмо когато се намирах в Хайребол, се получи заповед до полковник Салабашев да тръгне с отряда си за левия бряг на Марица, за да попречи на отстъпващите турски части да минат реката. Конницата се построи на площада в селото, събраха се гърци наоколо да я гледат, но тя не потегли. Началникщаб на полковник Салабашев беше Пенчо Златев, министър на войната след преврата на 19 май [38]. Той негодуваше. Както е известно, Явер паша биде пленен с целия си корпус. Успели да минат Марица само три табора, единият от които бил командуван от Тефиков [b], бивш български офицер, избягал, за да постъпи в турската армия."

Източник :   www.slovo.bg/old/radev/sr2_3.htm

 



Гласувай:
2



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: monarh1991
Категория: Политика
Прочетен: 1735780
Постинги: 784
Коментари: 1176
Гласове: 5781
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031